Ричард преглътна, не искаше да го каже на глас. Ничи повдигна брадичката му и го накара да я погледне в очите.
— Не си длъжен да живееш така, че да задоволиш очакванията на другите, Ричард.
Той примигна насреща и, сякаш загубил ума и дума.
— Животът си е твой. Нали ти ме научи на това. Ти постъпи така, както смяташе за редно. Нима отхвърли предложението на Шота, понеже Кара не беше съгласна с теб? Не. Би ли го отхвърлил, ако знаеше, че аз няма да го одобря, че според мен би било погрешно да и дадеш меча си? Или пък, ако и двете с Кара бихме ти казали, че е глупаво да приемеш подобно предложение? Не, не мисля.
И защо? Защото си постъпил така, както си преценил, че е редно и тъй като си се надявал, че ще се съгласим с теб, в края на краищата е било без значение какво мислим ние. Бил си убеден в правотата на действията си. Не си разсъждавал над решението, просто си действал. Направил си онова, което си сметнал за наложително. Взел си решение, основавайки се на убежденията си, поради причини, известни единствено на теб, поради факта, че според теб това е бил правилният начин на действие. Така ли е?
— Ами… да.
— Тогава какво значение има дали дядо ти смята, че грешиш. Той там ли беше? Знаел ли е онова, което ти си знаел в дадения момент? Би било прекрасно той да вярва, че си постъпил правилно, да те подкрепи и да каже браво, Ричард. Но не е така. Това прави ли решението ти грешно? Прави ли го?
— Не.
— Ами тогава защо позволяваш да те обсеби напълно. Понякога хората, които ни обичат най-много, имат най-големи очаквания спрямо нас. Стига се дори до там, че да ни идеализират. Ти постъпи по съвест, не изневери на убежденията си, реши, че е важно да получиш информацията, необходима ти за разрешаването на определен проблем. Дори целият свят да мисли, че грешиш, ако ти прецениш, че е правилно, си длъжен да постъпиш така, както ти подсказва съвестта. Броят на хората, застанали на противоположно от твоето мнение, не променят фактите, а ти се бориш, за да установиш определени факти, не да задоволяваш тълпата или да се харесаш на определен човек.
Не си длъжен да оправдаваш ничии очаквания. Единственото, което трябва да правиш, е да живееш според собствените си очаквания.
Част от светлината, огънят, заблестя пак в напрегнатите му сиви очи.
— Това означава ли, че си ми повярвала, Ничи?
— Не, Ричард — поклати тъжно глава тя. — Продължавам да държа на мнението си, че Калан е плод на въображението ти вследствие на нараняването. Според мен ти си я измислил.
— А гробът?
— Истината ли? — Щом той кимна, тя въздъхна и продължи: — Според мен там лежи истинската Майка Изповедник, Калан Амнел.
— Разбирам.
Ничи го стисна за брадичката и за пореден път извъртя лицето му към себе си.
— Но това не означава, че съм права. Аз основавам убежденията си на други неща — на неща, които са ми известни. Но не мисля, че онова, което видях в ковчега, макар дълбоко да вярвам, че е била именно тя, наистина го доказва. Ти през цялото време беше убеден, че греша. Нима ще постъпиш така, както ти казва човек, който е убеден, че си на грешен път? Защо да го правиш?
— Но когато никой не ти вярва, е ужасно трудно.
— Определено е така, но какво от това? Това не прави един прав, друг крив.
— Но когато всички твърдят, че грешиш, започваш да се съмняваш в себе си.
— Да, животът понякога е труден. В миналото съмненията винаги са те стимулирали да се ровиш по- надълбоко в истината, за да се увериш, че си прав, понеже това ти дава допълнително сили и те мотивира да се бориш. Този път ти преживя страхотен шок, като видя тялото на Майката Изповедник в ковчега, понеже изобщо не ти беше минало през главата, че е възможно тя да е там. А към всичко това се прибавиха и неочаквано суровите коментари на дядо ти в онзи ужасен момент.
Разбирам, че това за теб е била последната сламка и ти не си имал сили да се бориш повече. Понякога човек стига до пределите на издръжливостта си и се отказва — това важи и за тебе, Ричард Рал. Ти си смъртен човек и си имаш своите предели точно като всеки друг човек. Но трябва да се справиш с това и да продължиш напред. Имаше достатъчно време да се оттеглиш, но вече трябва да се вземеш в ръце и да поемеш контрола над живота си.
Тя видя как той се замисля над думите и, разсъждава над тях. Беше невероятно да види как мисълта му отново работи. Наред с това си личеше, че не е преодолял съмненията си. Не и се щеше да извърви толкова дълъг път, след което да се спусне обратно в бездната.
— Може би хората и преди не са ти вярвали, за други неща — продължи Ничи. — Нима не се е случвало тази твоя Калан да не ти вярва? Реално съществуващ човек все някога би имал разногласия с теб, би се усъмнил в нещо, което правиш, би спорил с теб. А когато това се случи, сигурно си направил, каквото си сметнал за редно, колкото и тя да е смятала, че грешиш, дори може да те е помислила за леко откачен. Виж, Ричард, хайде, стегни се. Нали знаеш, че не за пръв път те мисля за откачил?
Ричард се усмихна, после пак потъна в размисъл. Накрая на лицето му се разля широка усмивка.
— Да, с Калан определено сме имали разногласия, имало е моменти, в които не ми е вярвала.
— И ти въпреки това си постъпвал така, както си смятал за нужно, нали?
Той кимна, все още усмихнат.
— Тогава не позволявай на този инцидент с дядо ти да ти съсипе живота.
Той вдигна ръка и я отпусна обратно покрай тялото си.
— Да, но…
— Ти се отчая заради онова, което ти каза Зед, без дори да се замислиш над информацията, която ти е дала Шота.
Ричард рязко вдигна глава, вниманието му бе изцяло върху Ничи.
— Какво имаш предвид?
— В замяна на Меча на истината Шота ти е казала нещо, което да ти помогне да разкриеш истината. Едно от изреченията и гласеше „Това, което търсиш, е отдавна заровено“.
Но не само това. Кара разказа на Зед и на мене всичко, което е казала Шота. Явно най-важната информация, понеже е дошла първа и дори вещицата е преценила, че е всичко, което би трябвало да ти каже, е думата „Лавинен огън“, нали?
Той кимна и продължи да слуша напрегнато.
— После е споменала, че трябва да откриеш мястото на костите в Необятната пустош. И да се пазиш от четириглавата змия.
Какво е „Лавинен огън“? Какво са Необятната пустош? Каква е тая четириглава змия? Заплати висока цена за всичко това, Ричард. И какво стори с получената информация? Дойде тук и попита Зед дали знае нещо, той ти каза, че не знае и после взе да ти разправя колко е разочарован от теб.
Е, и какво от това? Нима ще зарежеш всичко постигнато досега в търсенето си поради тази причина? Понеже един старец, който няма никаква представа какво означава Калан за теб или какво си преживял през последните години, си мисли, че си постъпил неразумно? Да не искаш да се пренесеш да живееш тук и да му станеш послушно кученце? Да не би да си решил да престанеш да разсъждаваш и да разчиташ само на него, за да разсъждава вместо теб?
— Разбира се, че не.
— Тогава край гроба Зед беше ядосан. Сигурно изобщо не можем да си представим през какво е минал, за да си върне Меча на истината от Шота. Какво очакваше да ти каже? „О, да, чудесна идея, Ричард, върни и го, нямам нищо против.“ Вложил е много усилия, за да си върне меча и затова смяташе, че сделката ти е нечестна. Е, и какво от това? Това е неговото мнение. Може дори да се окаже прав.
Но ти си преценил, че за теб е важно да пожертваш нещо, което той е поверил само и единствено на теб, нещо, което ти е изключително ценно, за да спечелиш нещо друго. За теб сделката е била честна. Кара ни каза, че в първия момент като че ли си останал с впечатлението, че Шота те е измамила, но след това си започнал да вярваш, че цената си е струвала. Кара права ли е?
Ричард кимна.
— Какво каза Шота за тази сделка?
