Ричард вдигна глава към величествените кули, които се извисяваха зад Ничи.
— Шота каза следното — рече той и на лицето му се изписа пълна концентрация: — „Ти ме попита дали знам нещо, което може да ти помогне да откриеш истината. Казах ти го: «Лавинен огън». Не знам дали го осъзнаваш в момента, но сделката наистина беше честна. Дадох ти отговорите, от които се нуждаеш. Ти си Търсачът — поне беше такъв. Ще трябва сам да потърсиш смисъла на отговорите, които получи.“
— Вярваш ли и?
Ричард се замисли, след малко сведе глава.
— Да, вярвам и. — Когато след малко погледът му намери нейния, искрицата на живота бе заблестяла в очите му. — Наистина и вярвам.
— Тогава трябва да кажеш на мен, на Кара и на дядо си, че ако не възнамеряваме да ти помогнем, поне да престанем да ти се пречкаме и да те оставим да направиш, каквото е нужно.
Той се усмихна, макар и някак тъжно.
— Ти си забележителна жена, Ничи. Да ме убеждаваш, че трябва да продължа борбата, въпреки че не вярваш в каузата, за която се боря! — Наведе се и я целуна по бузата.
— Наистина ми се щеше да вярвам, Ричард… заради теб.
— Знам. Благодаря ти, приятелко… казвам това, защото само истински приятел може да е толкова загрижен да ми помага да се изправя лице в лице с действителността, отколкото да се грижи за собствените си убеждения. — Протегна ръка и като пое брадичката и в шепата си, с единия си пръст изтри една сълза, изтърколила се по бузата и. — Не можеш да си представиш какво направи за мен, Ничи. Благодаря ти.
Тя усети как свят и се завива от радост, примесена с неясното отчаяно чувство, че са се върнали в изходна позиция.
Въпреки това и се прииска да му се метне на врата, но вместо това просто вдигна ръка и го погали по бузата.
— А сега е време да вървим да посрещнем Ан и Натан — подкани я той. — След което смятам да разбера каква роля играе в цялата схема „Лавинен огън“. Ще ми помогнеш ли?
Тя се усмихна и кимна, буцата в гърлото и не и позволяваше да проговори, после, неспособна да се удържи, най-после го прегърна и го притисна силно към себе си.
Петдесет u първа глава
ИЗРАЖЕНИЕТО, изписано на лицето на Ан, когато прекрачи прага и видя Ничи да влиза в просторното фоайе между две червени колони, беше неописуемо. Ако разговорът и с Ричард не я бе изтощил емоционално, Ничи вероятно би се засмяла с глас.
Ничи знаеше, че Пророкът е много-много стар, но ни най-малко не изглеждаше немощен. Беше висок и широкоплещест, с изискана бяла коса, паднала над раменете. Имаше вид на човек, който може да огъне железен прът, при това, без да използва помощта на дарбата си. Но онова, което го правеше да изглежда едновременно страшен и неустоим, бе хищническият поглед в тъмносините му очи. Това бяха очите на Рал.
Ан я видя и се облещи.
— Сестра Ничи…
Прелатът не добави „радвам се да те видя отново“ или друга любезност. Явно в момента не можеше да измисли нищо подходящо. Ничи си помисли, че е направо невероятно как в продължение на дълги години тази дребна женица, която сега се губеше край едрия магьосник, и се бе струвала огромна и страшна. Послушниците и Сестрите често биваха подлагани на дълги периоди, в които да не виждат Прелата в Двореца на пророците. Вероятно това обвиваше образа на Прелата с допълнителен мистичен шарф.
— Прелате. Радвам се да те видя в добро здраве, особено след нещастната ти смърт и погребение. — Ничи стрелна с очи Ричард и си довърши мисълта: — Доколкото чух, всички са убедени, че сте мъртви. Колко убедително би могло да бъде едно погребение! А ето ви сега живи и здрави, както изглежда.
В крайчеца на устните на Ричард блесна светкавична усмивка, която показа на Ничи, че той е разбрал посланието и. Зед, който тъкмо се канеше да слезе по трите стъпала, отвеждащи към центъра на залата с шадравана, я изгледа с любопитство. Той също схвана намека.
— Ами да, дете мое, за жалост беше наложително. — Лицето на Ан помръкна. — При положение, че Сестрите на мрака пръскаха заразата си сред Сестрите на светлината. — Огледа набързо Ричард, Кара и Зед, гласът и внезапно омекна: — Като гледам в каква компания се движиш, Сестро Ничи, предполагам, че си се върнала в братството. Не мога да ти опиша какво облекчение ми носи този факт. Мога само да кажа, че явно самият Създател се е намесил в спасяването на душата ти.
— Всъщност Създателят няма нищо общо с това. — Ничи хвана ръцете си зад гърба. — Предполагам, че докато прахосвах живота си, за да служа на всеки, който беше решил да се възползва от моите способности и качества, Създателят е бил доста зает. Сигурно не е било удобно да бъде закачан, докато ме експлоатираха набожни люде, които ме убеждаваха, че е мой свят дълг да служа и да се подчинявам, да пълзя и да се унижавам и въпреки всичко да убивам всеки, дръзнал да се изправи срещу Създателя.
Предполагам, че всеки път, когато верните защитници на Създателя ме изнасилваха, той не е успявал да долови иронията.
Сега обаче нещата се промениха. Ричард ми помогна да осъзная ценността на живота ми за самата мен. Аз вече не съм „Сестра“ Ничи — нито на Мрака, нито на Светлината. Нито пък съм Господарката на смъртта или нещо друго. Аз съм си просто Ничи. А сега, ако ми позволите… а дори и да не ми позволите…
Изражението на Ан се колебаеше между невъзможност да повярва на очите си и възмущение, тя цялата пламна от гняв.
— Но след като веднъж си станала Сестра, то е за цял живот. Ти направи нещо страхотно, като се отрече от Пазителя, така че отново си сред Сестрите на светлината. Не можеш просто ей така да решаваш да изоставиш дълга си към Създателя…
— Ако Той има някакви възражения, нека ги каже сега! — Щом ехото от разпалените думи на Ничи заглъхна, залата потъна в тишина, нарушавана само от плискането на водата в шадравана. Ничи се огледа демонстративно, сякаш, за да провери дали Създателят не се спотайва зад някоя колона, изчаквайки подходящия момент, за да изрази гласно мнението си по въпроса.
— Няма ли? — Пак сключи ръце; По лицето и се плъзна победоносна усмивка. — Е, в такъв случай, след като Той няма възражения, предлагам да ме наричате просто Ничи.
— Няма да…
— Достатъчно, Ан — чу се властният, категоричен глас на Натан. — Чака ни важна работа, само губим време. Не сме пропътували цялото това разстояние, за да слушаме как ти, която уж си мъртва, се препираш с една покаяла се Сестра на мрака.
Ничи остана леко изненадана да чуе толкова разумни доводи от страна на Пророка.
Явно се бе доверявала прекалено много на злобните слухове за него.
Ан изкриви уста в недоволна гримаса и прибра зад ухото си непокорен кичур коса.
— Да, прав си. Сигурно съм малко пренапрегната, скъпа, предвид цялата тая каша. Моля те да ми простиш грубостта, Ничи.
— За мен е удоволствие, Прелате.
Ан се усмихна, този път малко по-искрено, както и се стори на Ничи.
— Вече съм просто Ан. Сега Прелат е Вирна. Нали съм мъртва, забрави ли?
— Както кажеш, Ан. Изборът на Вирна е мъдро решение. Сестра Сесилия винаги е казвала, че специално по отношение на Вирна няма никакъв шанс да бъде спечелена на страната на Пазителя.
— Един ден, когато разполагаме с достатъчно време, с удоволствие бих чула повече подробности за Сестра Сесилия и другите някогашни учителки на Ричард. — Въздъхна, като се сети за това. — Така и не бях сигурна дали ти и останалите пет сте Сестри на мрака.
— За мене ще е чест да ти разкажа всичко, което знам за тях — поне за онези, които са още живи. Лилиана и Мериса не са сред тях.
— Как е сестра ми, Том? — попита Ричард, щом в разговора се отвори пролука. Ничи разбра, че той е слушал прекалено дълго прелюдията и сега даваше знак, че е време да преминат по същество.
— Добре е, Господарю Рал — отвърна едрият русоляв мъж на прага.
