Натан Рал пък беше друга тема. На практика Ничи не познаваше Пророка. Имаше Сестри и особено послушници, които се разтреперваха дори само при споменаването на името му. Говореше се, че той е не просто опасен, а вероятно и луд, което, ако наистина беше така, бе доста смущаващо, предвид деликатното състояние на Ричард в момента.
Пророкът бе държан затворен и изолиран през по-голямата част от живота си, като Сестрите се грижеха не само за ежедневните му нужди, но преди всичко за това той да не избяга. Хората в Танимура — града, в който се намираше Дворецът на пророците — изпитваха едновременно раздразнение и ужас към Пророка, към онова, което можеше да им каже той за бъдещето им. Чуждите дарби обикновено разпалваха и изнервяха мнозина, особено, ако тези дарби не могат да бъдат лесно пригодени към техните желания.
Но Ничи нямаше много вяра на това какво говорят хората за Натан. Имаше доста богат опит с наистина опасни хора — Джаганг бе най-пресният пример, който би могъл да се нареди в челните редици на списъка и със злодеи.
— По-добре да слезем — каза Ничи на Кара и Ричард.
— Ако искаш, отиди — отрони Ричард, без да откъсва поглед от пропастта.
Звучеше така, сякаш изобщо не го е еня, че някой приближава, още по-малко кой точно е този човек. Беше очевидно, че вниманието му е насочено в друга посока и единственото му желание е да разкара Ничи.
Тя отметна кичур коса от лицето си.
— Не смяташ ли, че е редно да видиш какво искат? В крайна сметка вероятно са пропътували доста голямо разстояние, за да се доберат дотук. Едва ли са дошли, за да ни донесат мляко и курабийки за почерпка.
— Зед ще се погрижи — сви рамене Ричард, без да реагира по никакъв начин на опита и да се пошегува.
На Ничи ужасно и липсваше блясъкът в погледа му. Това положение вече започваше да става непоносимо.
— Кара, би ли се поразходила за малко? Моля те.
Кара, изненадана от подобна необичайна, но красноречива молба от страна на Ничи, огледа още веднъж Ричард, който не помръдваше от отвора в стената и не отлепяше поглед от панорамата, после кимна на Ничи съзаклятнически. Ничи я изпрати с поглед по насипа, после се обърна директно към Ричард, този път напълно открито.
— Трябва да престанеш, Ричард.
Той не отвърна и не помръдна.
Ничи знаеше, че няма право да се проваля в това, което иска да му каже и да постигне. Бе готова почти на всичко, за да влезе по друг начин в живота му, но не искаше да го постига по този начин. Не искаше да заема мястото на един труп, нито пък да бъде заместител на бляна, когото той не успя да осъществи. Ако се случи нещо, искаше то да е, защото той я е избрал не защото не е имал друг избор. Имаше време, когато бе готова да приеме и други варианти, но не и сега. Днес тя изпитваше повече уважение към самата себе си — и Ричард бе причината за това.
Другата причина беше, че този Ричард, когото виждаше сега пред себе си, не бе същият, когото тя познаваше и обичаше. Дори никога да не го има, тя нямаше да му позволи да потъне в ужасната тъмна дупка, в която се намираше. Ако можеше да му даде нужния тласък нагоре към живота, а това бе всичко, което тя би могла да направи за него, щеше да го стори.
Дори да се налагаше да играе ролята на негов опонент, за да го откъсне от това спираловидно движение надолу, а за него тя не би могла да бъде друго освен това, щеше да го стори.
Приближи се опасно близо до него и подхвана още по-директно.
— Нима няма да се бориш за онова, в което вярваш?
— Да се бори, който иска. — Гласът му не звучеше вяло, звучеше гробовно.
— Не това имах предвид. — Ничи го сграбчи за ръката и нежно, но твърдо го завъртя с гръб към пропастта и с лице към себе си. — Няма ли да се бориш за себе си?
Погледна я в очите, но не отговори.
— Това е, защото Зед ти каза, че е разочарован от тебе.
— Мисля, че гробът, който разрових, има връзка.
— Ти може да си го мислиш, но аз не смятам така. Защо да има връзка? Ти си бил сломен и отчаян и преди. Аз дойдох, плених те и те отведох в Стария свят, а ти какво направи? Ти се изправи на крака, държа се като истинския ти, застана зад вярванията си, в рамките на това, което ти позволявах да правиш. Бидейки такъв, какъвто си, ти ми предаде любовта си към живота и ме промени изцяло. Разкри ми какво е да обичаш истински живота и всичко, свързано с това.
Този път се събуди, след като бе на косъм от смъртта, и Кара и всички останали не вярваха на спомените ти за Калан, но това изобщо не ти попречи. Продължи да отстояваш мнението си, независимо какви доводи ти излагахме ние.
— Това в ковчега беше различно, бих казал, че беше малко повече от обикновен спор, при който някой не ти вярва.
— Така ли? Аз пък не мисля така. Беше просто един скелет. Е, и?
— Какво „е, и“? — Започваше да се отегчава. — Ти да не си откачила? Как така „е, и“?
— Далеч не смятам да заставам на твоя страна за нещо, в което не вярвам, но в същото време не желая и да приемаш моята истина просто ей така. Искам да те убедя с реални факти, а не с неубедителни и скалъпени доказателства.
— Какво имаш предвид?
— Ами лицето на Калан, което ти видя, доказа ли ти по категоричен начин, че наистина е била тя? Не, и не би могло — понеже на практика не беше останало нищо от него. Имаше само череп — без лице, без очи, без черти. Скелетът носеше роклята на Майката Изповедник. Е, и? Била съм в Двореца на Изповедниците и знам, че там има и други подобни рокли.
Както и името, извезано на златна панделка — то какво доказва? Достатъчно ли е да сложи край на вярванията ти, на търсенето ти? След всички неща, които двете с Кара ти изговорихме, доводите, аргументите — всичко… изведнъж най-неочаквано решаваш, че това скърпено неубедително доказателство доказва, че си вярвал на илюзиите си? Ковчег със скелет, който стиска панделка с извезано на нея име — как така това те убеди, че си я измислил, че е плод на въображението ти, докато аз толкова време ти говоря и ти обяснявам какво ли не, а ти отказваш и отказваш да ми повярваш? Не смяташ ли, че панделката е някак твърде удобна?
— Накъде биеш?
— Не вярвам, че с теб наистина става това. Според мен грешиш за спомените си, но не вярвам, че онзи Ричард, когото познавам, може да приеме за убедително доказателство онзи гроб. И не става въпрос за това, че Зед не ти вярва повече, отколкото ние с Кара.
— Тогава за какво става въпрос?
— Всичко е заради това, че повярва, че някакъв си скелет в ковчег е тя, защото се страхуваше, че е истина, след като дядо ти каза, че е разочарован от теб, че си предал доверието му.
Ричард понечи да се извърне, но Ничи го сграбчи за ризата и го дръпна, за да не губят директен контакт с погледи.
— Да, мисля, че става въпрос именно за това — разпалено отсече тя. — Кисел си, защото дядо ти каза, че си сбъркал. Защото призна, че е разочарован от теб.
— Аз наистина го разочаровах.
— Е, и?
— Стига с това „е, и“? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, какво, като е разочарован от теб. Какво, като мисли, че си постъпил глупаво. Ти си самостоятелна личност. Направил си това, което си сметнал за удачно. Действал си по определен начин, понеже си преценил, че така трябва, че ситуацията го налага.
— Но аз…
— Какво ти? Разочаровал си го? Ядосал си го с решението си? Имал е по-високо мнение за теб, а ти си предал доверието му? Паднал си в очите му?
