продължаваше да си стои. Книгата, която четеше, не и беше особено интересна. Беше отегчителна, но на нея сякаш и бе все едно. Просто си запълваше времето. Не можеше да си наложи да се съсредоточи върху нещо, което изисква внимание и мислене. Беше твърде разсеяна.
Първата вечер, когато изровиха гроба на Майката Изповедник, имаше новолуние. Сега луната вече се бе наляла и пак приближаваше последната си четвърт, а нищо не се бе променило. Няколко дни след изравянето на трупа Зед каза на Ричард, че го обича и че съжалява за острите си думи, които вече му се ще да не е изричал. Обеща му да измислят начин да върнат меча на Ричард и го увери, че всичко ще се оправи.
Извинението вероятно беше искрено и вярно, но Ричард преживяваше трудно този тотален личен провал. Не само бе ядосал и разочаровал дядо си, но и не бе успял да докаже, че нещата, които говори, не са само сън. Бе вложил цялата си енергия в това да ги убеди в правотата си. Бе сигурен, а в крайна сметка се оказа, че е грешал през цялото време.
Затова прие извинението на Зед само с кимване. Според Ничи на Ричард не му пукаше особено дали Зед си е променил мнението и е омекнал. Той бе изчерпал всичките си идеи, надежди и сили. Всичко се бе оказало напразно. След онази нощ животът го напусна.
Зед разпитва Кара и Ничи в продължение на дълги часове. Ничи остана изумена да чуе подробния разказ на Кара за срещата им с Шота, за това, че звярът се е превърнал в кръвопиец, защото Ничи, без да иска, му е дала да вкуси от родовата кръв на Ричард. Остана потресена да узнае, че е лично отговорна за увеличаването на опасността, надвиснала над Ричард.
Макар и да остана изненадан от начина, по който Ничи бе спасила живота на Ричард, Зед кротко я увери, че ако не бе реагирала незабавно, Ричард почти сигурно е щял да умре. Додаде, че по този начин Ничи му е дала шанс, а сега имаха време да търсят начини за решаване на проблема със звяра, създаден от Сестрите на Джаганг, както и да се справят със странните заблуди на Ричард и да си върнат меча му. От информацията на Шота за звяра, допълнена от това, което знаеше по въпроса Ничи, нещата не изглеждаха особено обнадеждаващи, а шансовете им за успех бяха направо минимални. Ничи нямаше никаква представа откъде да подхванат работата по унищожаване на това създание, родено от мрачни сили.
Освен това се притесни и от разказа на Кара, че Шота е разобличила плана на Морещицата да накарат Ричард да погледне на Ничи през други очи. Добре поне, че Зед се въздържа от коментар по случая.
Това, наред с всичко останало, изпълни Ничи едва ли не с отчаяние… и безпомощност. Императорският орден върлуваше необезпокояван из Новия свят, звярът бе по петите на Ричард, а той самият не беше на себе си — меко казано.
В известен смисъл и напомняше за собствения и живот отпреди времето, когато се запозна с Ричард. Учеха я, че се е родила с късмет във всяко едно отношение и понеже притежава способностите, е неин дълг да се посвети на хората в нужда. Колкото и да се блъскаше, все не успяваше да се погрижи за всички нуждаещи се и така дългът и към все по-тежкия живот на хората се увеличаваше, а животът и изобщо не и принадлежеше. Чувствата и по отношение на проблемите със звяра и със заблудите на Ричард се бяха променили отвсякъде, освен по отношение на дълбокото отчаяние и безнадеждност, които продължаваше да изпитва.
Ричард прекара дългите дни след отварянето на гроба и установяването на истината съвсем сам — ако не се брои Кара, — която, след като отговори подробно на всичките многобройни и досадни въпроси на Зед, отказа да изостави страната на Ричард по никакъв повод. И понеже на Ричард не му се говореше, Морещицата се превърна в негова безмълвна сянка.
Беше странно да ги гледа човек заедно — изглеждаха напълно спокойни в компанията си дори в подобен момент. Ничи вярваше, че дори не им се налага да говорят, че се разбират и комуникират прекрасно с поглед, кимване или просто без да правят нищо.
Ничи се чувстваше като нежелан гост и затова постепенно се отдалечи. Гледаше да е винаги наблизо, в случай че някой има нужда от нея или че звярът ги нападне, но не се набиваше на очи и оставяше Ричард на самотата му.
Първите четири-пет дни след пристигането им Ричард прекара в Двореца на Изповедниците — шляеше се из великолепните зали и просторните преплетени коридори. Ничи отседна в стаята за гости и не му се пречкаше, докато той обикаляше безцелно внушителната сграда. От един момент нататък той взе да излиза и прекара из улиците на Ейдиндрил близо седмица — просто се разхождаше и като че си представяше улиците изпълнени с живот като едно време. След това дойде ред на дни, в които кръстосваше горите около града, понякога дори не се връщаше да спи в двореца. В гората той се чувстваше у дома си, така че Ничи реши да не тръгва след него, знаейки, че би и било изключително трудно, ако не невъзможно, да остане незабелязана. Магическата и връзка с него и бе успокоение до известна степен и и даваше информация за посоката, в която се намира той, и горе-долу на какво разстояние е. Първата нощ, когато не се върна обаче, Ничи не я хвана сън и до сутринта кръстосва коридорите.
Накрая Зед дръзна да покани Ричард да се върне в Кулата, за да могат с Ничи да му помогнат, в случай че звярът реши да го нападне. Ричард изпълни молбата му без коментар или възражения. И така, прекара последните дни в обикаляне не на двореца, града или горските пътеки, а на външните укрепления на кулата, забил поглед в далечината.
Ничи отчаяно търсеше начин да му помогне, но Зед категорично настоя да не предприемат нищо и да видят дали с времето няма да започне да се връща към действителността и да осъзнае, че връзката му с Калан е просто плод на въображението му, роден в часовете, когато е бил в безсъзнание. В това отношение Ничи не смяташе, че времето ще разреши каквото и да било. Бе прекарала с Ричард достатъчно време, за да разбере, че става въпрос за доста по-сериозен проблем. Беше убедена, че той се нуждае от помощ, ала нямаше представа как точно да му я даде.
Тя забърза по коридора и меките пътеки погълнаха шума от стъпките и. Остави се на връзката и с Ричард да я води и закрачи уверено през лабиринта от коридори и коридорчета, стълби и тунели — нямаше смисъл да хаби усилия да запаметява различни маршрути из Кулата.
Докато вървеше към него, си спомни за целувката, с която го изпрати от Алтур’Ранг и чиято цел бе да създаде тази магическа връзка помежду им, за да може тя да го открива по нея. Изпитваше определена вина заради тази целувка, макар наистина да и бе доставила блажено удоволствие. Все пак съзнаваше, че изобщо не се налагаше да го целува по този начин, за да свърши работата си. Можеше просто да го докосне с пръст по опакото на ръката или по рамото и да активира връзката, без той изобщо да разбере.
Но точно тогава Кара и наговори куп приказки за това как трябва да накара Ричард да погледне на нея по друг начин и и напълни главата с едни по-различни възможности. Онази целувка определено би трябвало да остави у него ярък спомен за нея. Но от друга страна, вероятно бе доста агресивно да постъпи с него по този начин, предвид душевното му състояние. Той бе влюбен в друга, нищо че ставаше въпрос само за сън, а Ничи не уважи чувствата му. Сега съжаляваше, че го целуна по онзи начин. От друга страна обаче, и се щеше да го бе целунала по устните, а не по бузата.
Направо я заболя сърцето, като чу от Кара, че Шота го е целунала и се е опитала да го накара да остане при нея. Ничи подозираше как се чувства вещицата, но това не и помагаше да приеме с по-леко сърце този факт.
Ничи бе готова на всичко, за да го прегърне, да го утеши, да му каже, че всичко ще бъде наред — не за друго, а само и само, за да го накара да се почувства по-добре, да го успокои, че има хора, които болеят за него.
Но знаеше, че не му е нито времето, нито мястото за подобни изпълнения.
В същото време знаеше, че това не може да продължава вечно. Той просто няма да издържи. Животът му не може просто да се застопори в тази фаза и да се зарее в пространството, без неговата съзнателна намеса. Ричард трябваше да дойде на себе си.
Ничи продължи уверено напред, забърза крачка, спусна се в мрежата от коридори и празни зали, внезапно и необяснимо — почувствала остра нужда да го види, да бъде до него.
Ричард стоеше на ръба на стената, отпуснал една ръка на масивния парапет и загледан през бойницата. Имаше чувството, че се намира на края на света. По полетата и хълмовете долу в ниското бавно пълзяха сивкави сенки, подгонени от облаците във високото небе.
Сякаш бе загубил всякаква представа за време. Дните му се сливаха в едно безкрайно, монотонно, безсмислено, празно съществуване. Нямаше никаква представа от колко време стои край дупката в стената
