и се взира някъде в далечината.

Сега, когато Калан беше мъртва и погребана, за него всичко бе изгубило смисъл. Всъщност трудно си представяше, че изобщо някога бе имало смисъл. Дори не можеше да е сигурен, че тя наистина е съществувала, че е била жив човек.

Но при всички положения сега всичко бе свършило.

Кара беше наблизо. Тя винаги бе наблизо. В известен смисъл това му беше успокоение, да знае, че винаги и за всичко може да разчита на нея. Понякога обаче му действащо някак изнервящо да знае, че никога не е сам, че тя го следва като сянка.

Запита се дали Кара смята, че е достатъчно близо, за да го хване, ако реши да скочи.

Той знаеше, че тя не е достатъчно близо.

Зарея поглед по покривите на къщите в Ейдиндрил, които от тук изглеждаха съвсем мънички. В едно отношение двамата с града си приличаха — бяха съвсем пусти. Животът си бе отишъл и от двамата.

След като изрови гроба — не можеше да се насили да го нарече гроба на Калан дори наум, камо ли на глас, — вече не намираше смисъл да живее. Ако човек можеше да умре ей така, само като си го пожелае, вероятно вече да е мъртъв. Ала смъртта, поканиш ли я, внезапно става ужасно свенлива. Дните се влачеха в безкрайна върволица.

Откритото в гроба така го смая, че съзнанието му мигновено се изпразни от всяко съдържание. Сякаш бе изгубил способността си да мисли. Нищо от онова, което знаеше, не му се струваше смислено. Нещата, в чиято истинност бе убеден, се бяха оказали илюзия. Целият му свят се преобърна с главата надолу. Как да продължава напред, след като не може да различи истината от заблудата?

Не знаеше какво да прави. За пръв път в живота си се чувстваше объркан, разстроен и победен от нещата около себе си. Винаги досега пред него бяха стояли различни възможности и той знаеше, че може да опита едно или друго решение на даден проблем. Сега не беше така. Беше опитал всичко, за което се сети. Всуе. Висеше на края на въжето и съвсем скоро нямаше да има за какво да се хване.

И през цялото време в главата му витаеше картината на отворения ковчег и нейния скелет вътре.

Видя, чу, усети, но не можеше да мисли, не можеше да свърже нещата така, че да придобият смисъл. Бе вървяща, жива имитация на смърт — жалка смърт, доколкото можеше да прецени. Защо да живее, ако ще е така? Копнееше само за мрачната и хладна прегръдка на небитието.

Отдавна вече бе спряло да го боли, да му е мъчно, да изпитва скръб; сега му бе останала само притъпената, празна, сляпа и объркана агония, която нито за миг не отпусна хватката си, за да му позволи да си поеме дъх. Отчаяно му се искаше да избегне истината, да откаже да и позволи да се превърне в действителност, но не можеше и това го съсипваше.

Вятърът, надигнал се в планината, развя косите му и той се загледа в дълбоката стотици метри пропаст.

Каква полза има от него? Разочарова Зед. Даде на Шота Меча на истината, за да получи в замяна безполезни парчета откъслечна информация. Ничи мислеше, че се е побъркал, че вижда разни неща. Дори Кара не му вярваше — не му вярваше наистина. Той бе единственият, който си вярваше, а сега, като изкопа гроба и, доказа, че и той греши.

Явно Ничи ще се окаже права, явно той просто е откачил. Всички са прави. Той просто си въобразява. Виждаше го в очите им, в начина, по който го гледаха — явно всички го мислеха за луд.

Погледна в пропастта, огледа масивните тъмни каменни стени на внушителната сграда. Спускаха се на стотици метри надолу, докато стигнат до скали и горски терен. В лицето го блъсна вятър на талази. Гледката беше смайваща. Височината беше мамеща.

Каква полза от него — особено за самия него?

Хвърли кос поглед към Кара. Беше близо, но не достатъчно близо.

Не виждаше никакъв смисъл да продължава агонията. Разумът го бе напуснал, а неговият живот бе разумът му.

Нямаше я Калан. Неговият живот беше тя.

От онова, което му казваха всички, от онова, което видя в ковчега през онази зловеща нощ, явно никога не я бе имал. Всичко е било само нелепа заблуда. Желание. Каприз.

Пак заби поглед в пропастта, огледа бавно стената на Кулата, камънака и дърветата, проснати на дъното.

Спомни си една приказка, че точно преди да умре, човек изживява живота си наново.

Ако бе възможно наистина да изживее живота си наново, би преживял всяка ценна секунда, прекарана с Калан.

Или която си мислеше, че е прекарал с Калан.

Щеше да пада дълго.

Имаше достатъчно време, за да съживи всички онези прекрасни, романтични моменти на любов и привързаност. Дълго време, през което да изживее пак всяка минута от съвместния им живот.

Петдесета глава

НИЧИ ОТВОРИ обкована с желязо дъбова порта и се озова под ярките слънчеви лъчи. Небето беше лазурносиньо, тук-там във висинето се рееха пухкави бели облачета — гледка, която във всеки друг случай неминуемо би я разведрила. Облъхна я свеж въздух, който разроши косите и. Тя ги поприглади, забила поглед в тесния мост към насипа в далечината. Чула шума от отварянето на врата, Кара се обърна рязко.

Ничи забърза по моста, прехвърчал високо над дворове и градини. Мярна няколко каменни пейки насред розова градина между основите на една кула и чупка от няколко стени от другата страна. Когато най-сетне приближи до Ричард, той все пак извърна глава и и се усмихна вяло. Стана и приятно, макар да знаеше, че реакцията му е no-скоро условна, един вид знак на любезност.

— Рика дойде да ми каже, че някой приближава към Кулата. Сметнах, че трябва да ви кажа.

Кара, застанала само на три крачки, пристъпи напред.

— Рика знаеше ли кой е?

— Боя се, че не — поклати глава Ничи, — и това ме притеснява.

— Ан и Натан са — отвърна Ричард, без да откъсва очи от панорамната гледка пред себе си.

Ничи повдигна вежди в почуда. Надзърна през парапета. Ничи посочи надолу към пътя, който лъкатушеше уморено към високата Кула.

— Конниците са трима — отбеляза Ничи.

— Може би и Том е с тях — кимна Ричард.

Ничи се наведе още малко и напрегна взор. Гледката беше страховита. Мина и мисълта, че изобщо не и се нрави мястото, на което стои Ричард.

Подпря се на рамото му, за да се изправи, и пак хвърли поглед към трите коня, които се катереха по обления в слънце път. Изгубиха се за кратко сред дърветата, за да се появят миг по-късно и да продължат упоритото си изкачване към Кулата.

Внезапен силен порив на вятъра за малко да я бутне към ръба, но Ричард реагира светкавично и я грабна през кръста. Тя инстинктивно се дръпна към пътеката. След като се убеди, че всичко е наред, той я пусна.

— Значи си сигурен дори от това разстояние, че са Ан и Натан?

— Да.

Ничи не преливаше от желание да се види пак с Прелата. Като Сестра на светлината, прекарала почти целия си живот в Двореца на пророците, Ничи считаше, че е почерпила всичко, което и е нужно, от Сестрите и тяхната водачка. В много отношения тя виждаше в Прелата майка си — това важеше и за повечето от останалите Сестри. Прелатът бе човек, който непрекъснато те соли за грешките ти и те поучава да удвояваш усилията си за подпомагане на хората в нужда.

Когато Ничи беше малка, майка и я шамаросваше безмилостно винаги, щом заподозреше, че дъщеря и е склонна да прояви дори минимална грижа за себе си. В по-късен етап от живота и Прелатът играеше същата роля, само дето го правеше с мила усмивка. С шамар или с усмивка — ставаше въпрос за едно и също нещо.

Вы читаете Лавинен огън
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату