Ничи я гледаше с ококорени очи, опитвайки се да осъзнае това, което става. Явно имаше противоречие. Спомни си как Ричард се опитваше да проумее какво вижда в гробището, където бе погребана Майката Изповедник. Сега вече знаеше как се е чувствал той.
— Нямам представа как се е озовала тук, Ричард.
— Калан я е оставила! Оставила я е, за да я намеря! Взела е кутиите на Орден по заповед на Сестрите. Нима не разбирате? Вярвайте поне на очите си, ако не на мен!
Неспособен да каже друго, той пак притисна фигурката до гърдите си, сякаш бе най-ценната вещ на света.
В този момент, забелязала неистовата му скръб и болка, Ничи се запита как ли би се чувствала тя, ако той обичаше нея толкова силно.
В същото време въпреки объркването си, въпреки тъжната сцена, която се разиграваше пред очите и, въпреки болката, която се излъчваше от цялото му същество, тя изпита радост. Радост, че има някой, който означава толкова много за Ричард, някой, който може да го накара да се почувства така… пък макар и тази жена да не съществува наистина. Защото Ничи все още не вярваше, че тя е реална.
— Сега вече разбрахте ли? — попита той. — Проясни ли ви се?
Кара изглеждаше толкова смаяна, колкото се чувстваше Ничи.
— Не, Господарю Рал, не разбирам — поклати глава Морещицата.
Той вдигна в ръка статуйката.
— Никой не я помни. Вероятно е минала точно покрай тези войници, а те са я забравили веднага, щом са я видели — също както вие сте забравили хилядите си срещи с нея. Тя е съвсем сама, в ръцете на онези четири Сестри. А те са я принудили да дойде тук и да вземе кутиите. Нима не виждате тази кръв? Нейната кръв? Разберете. Можете ли да си представите как се чувства тя — съвсем сама, забравена от всички? Оставила е това с надеждата, че някой може би ще го намери и ще знае, че нея все още я има. — Поднесе фигурката пред очите на Кара, после и на Ничи. — Погледнете! Цялата фигурка е изцапана с кръв. Има кръв и по олтара, и по пода. Ето ги следите от стъпките и. Как мислите — защо кутиите ги няма, а това е тук? Калан е била в Градината на живота.
Настана гробна тишина. Ничи беше толкова объркана, че не знаеше какво да мисли. Знаеше какво вижда, но и се струваше невъзможно.
— Още ли не ми вярвате?
— Господарю Рал, вярвам на това, което казваш, но продължавам да не си я спомням — отрони Кара.
Свирепият му поглед се плъзна към Ничи, която също не можа да издържи, без да преглътне.
— Нямам представа какво се случва, Ричард. Това, което казваш, наистина е силно доказателство, но както спомена и Кара, продължавам да не си я спомням. Съжалявам, не мога да те лъжа и да ти кажа нещо само защото искаш да го чуеш. За да бъдеш доволен. Истина ти казвам. Все още не знам за какво говориш.
— Знам — каза той изведнъж с неочаквано съчувствие. — Нали точно това се опитвам да ви обясня от самото начало. Става нещо ужасно. Никой не я помни. Несъмнено това, което е причинило подобно събитие, е опасна и мощна магия, на каквато са способни малцина — онези, които притежават двете страни на дарбата. Магия, която е толкова опасна, че трябва да бъде скрита в книга, заровена в катакомби и скрита зад щитове с надеждата никога да не бъде открита.
— „Лавинен огън“ — отрони Ничи. — Но доколкото успях да я прелистя, тази магия би трябвало да притежава силата да разплете самия свят на живота.
— Че какво ги е грижа Сестрите? — попита с горчивина Ричард. — Те вече са задействали кутиите на Орден. Възнамеряват да сложат край на живота в името на Пазителя на мъртвите. Ти би трябвало да го разбереш по-добре от всеки друг.
Ничи вдигна ръка на челото си.
— Добри духове, може и да се окажеш прав. — Не си чувстваше пръстите. Ужасът бе изпълнил цялото и тяло със ситни иглички. — От това, което успях да прочета, „Лавинен огън“ може да се окаже нещо подобно на онова, което Зед, Ан и Натан се опитаха да ме накарат да ти причиня — да използвам Субстрактивна магия, за да те принудя да забравиш Калан. Ако това, което казваш, е истина, тогава Сестрите вероятно са направили нещо подобно — направили са така, че всички да забравят Калан.
Ничи се вгледа в сивите му очи, в които нямаше нищо против да потъне завинаги. Усети как по бузите и се стичат сълзи от ужас.
— Аз се опитах да го направя, Ричард.
— Какво имаш предвид?
— Опитах онова, което те искаха да пробвам върху теб. Опитах с един от войниците на Джаганг, докато бяхме в Каска. Опитах се да го накарам да забрави Джаганг. Оказа се фатално. Ами ако „Лавинен огън“ действа така на всички?
— Хайде! — извика Ричард разпалено.
Излезе от градината. В коридора пред Градината на живота го чакаха генералът и гвардейците му.
— Господарю Рал, вече не виждам кутиите — обади се Тримак.
— Откраднати са.
Всички присъстващи зяпнаха от учудване. Генералът се облещи.
— Откраднати ли?… Но кой го е направил?
Ричард вдигна фигурката в ръката си и я размаха пред лицето му.
— Жена ми.
Генерал Тримак изглеждаше така, сякаш не знаеше дали да изкрещи от ярост, или на мига да се самоубие. Накрая разтърка устата си с длан, за да осмисли всичко чуто, като явно се опитваше да го свърже с предварителната информация, с която разполагаше. Вгледа се в Ричард със суров поглед, какъвто имаха малцина освен него.
— Постоянно получавам рапорти, Господарю Рал. Настоявам лично да се запозная с всеки един от тях — човек никога не знае какво може да научи от на пръв поглед безобидна информация, а после да се окаже, че е от изключителна важност. Генерал Мейферт също ми изпраща рапорти. Той вече е съвсем близо, така че ги получавам в рамките на няколко часа. Скоро той и неговите части ще се придвижат на юг и времето за размяна на информация помежду ни ще се увеличи. Засега обаче новините са още горещи.
— Продължавай.
— Вижте, нямам представа дали е важно, дали изобщо има някаква връзка, но в последния рапорт, който получих рано тази сутрин, се споменаваше, че са попаднали на възрастна жена, пронизана от меч. Според информацията била пострадала доста зле. Не знам защо генералът е решил да ме информира за този инцидент, но той със сигурност е умен мъж и предположих, че след като е решил да ми го каже, значи в случката има нещо странно.
— На какво разстояние е армията. Къде се намират?
— На час-два бърз галоп.
— Пригответе ми коне. Незабавно.
Генерал Тримак удари юмрук в сърцето си и даде знак на двама от гвардейците.
— Изтичайте напред и се погрижете Господарят Рал да разполага с оседлани и готови за път коне. — Погледна Ричард, после стрелна с очи Ничи и Кара. — Три коня ли?
— Да, три.
— И ескорт от нашия отряд, които да му покажат пътя и да му осигурят надеждна защита.
Двамата кимнаха и хукнаха презглава към стълбите.
— Не знам какво да кажа, Господарю Рал. Разбира се, ще си подам оставката…
— Не говори глупости. Не си могъл да го предотвратиш по никакъв начин. Вината за случилото се е изцяло моя. Аз съм Господарят Рал. Аз би трябвало да съм магия срещу магия.
Ничи си помисли, че той наистина се опитваше да бъде точно това, но никой не му вярваше.
Без нито миг почивка Ричард, Кара и Ничи, съпровождани от отряд гвардейци, закрачиха енергично по пищните коридори на потомствения дом на Ричард. Хората се разбягваха като пилци пред тях. Непосредствено след гвардейците крачеше Кара, а зад нея Ричард, до който вървеше Ничи.
Щом се отклониха от централния коридор, Ричард постепенно забави ход, докато накрая спря напълно.
