явно по кратки маршрути.
Ничи не пропусна да забележи великолепието на двореца — наистина беше забележително красив. Фигуралните настилки на пода бяха подредени с изключителна прецизност. Имаше величави статуи — не толкова уникални, колкото Ричардовата, но все пак доста внушителни. Претичаха покрай гоблен, чиито размери не можеха да се сравняват с нищо, което бе виждала досега. Изобразяваше батална сцена, в която участваха поне няколкостотин коне.
— Насам! — извика Кара и се шмугна в един коридор.
Щом завиха зад ъгъла, Кара претича от другата му страна. Ничи не изоставаше и макар в главата и да напираха цял куп въпроси, които искаше да зададе незабавно, единственото, което успяваше да стори, докато бяга, бе да диша. А допреди да срещне Ричард, почти не беше и се случвало да бяга.
Стигнаха пред двойна махагонова порта и Кара забави темпото. Ничи с отвращение забеляза украсата от змии, които минаваха през цялата горна половина на двете крила. Без да спира, Ричард сграбчи едната дръжка във формата на бронзов череп и блъсна вратата.
В притихналата, застлана с мек килим зала, ги посрещнаха четирима гвардейци, които веднага скочиха с оръжия в ръце, готови да им преградят пътя. Видяха Кара, после погледнаха Ричард и на лицата им се изписа колебание.
— Господарю Рал? — осмели се да пророни единият.
— Да, точно така — озъби му се Кара. — А сега стори път. Четиримата отстъпиха и вдигнаха юмрук в гърдите.
— Да се е случвало нещо напоследък? — попита Ричард, щом успя да си поеме дъх.
— Моля?
— Питам за проникване. Някой опитвал ли се е да се промъкне тук?
Онзи избухна в смях.
— Едва ли, Господарю Рал. Веднага бихме разбрали, ако има такъв опит, и не бихме допуснали никой вътре.
Ричард му благодари с кимване и хукна нагоре по мраморното стълбище, като едва не изтръгна ръката на Ничи от рамото. Докато тичаха по стъпалата, тя имаше чувството, че краката и ще откажат всеки момент. Мускулите и бяха толкова изтощени от дългото бягане, че едва ги движеше. Но нямаше начин — трябваше да го прави заради Ричард.
Горе ги посрещна цял отряд гвардейци със заредени арбалети — стрелите им бяха с червени пера. Не знаеха, че идва Господарят Рал. Бяха решили, че някой се опитва да проникне в забранената зона. Ничи се надяваше бързо да се осъзнаят, преди някой да си е изпуснал нервите.
По светкавичната им реакция Ничи разбра, че пред нея стоят отлично обучени елитни гвардейци, които не стрелят безразборно, преди да са фиксирали ясно целта си. И добре, че беше така, понеже тя щеше да реагира по-бързо.
— Генерал Тримак! — обърна се Ричард към офицера, който си проправяше енергично път през кордона от стомана, оградил мигом новодошлите.
Онзи се изпъна и вдигна юмрук към сърцето си.
— Господарю Рал! — Веднага след това забеляза Морещицата. — Кара?
Тя му кимна за поздрав. Ричард се здрависа с мъжа.
— Генерале, някой е проникнал тук. Откраднали са кутиите на Орден от Градината на живота.
Генералът изгуби ума и дума.
— Моля! Но това е невъзможно, Господарю Рал. Сигурно има някаква грешка. Никой не може да мине оттук, без да го видим. Всичко е мирно и тихо от доста време… имахме само един посетител…
— Посетител ли? Кой?
— Прелат Вирна. Беше преди известно време. Каза, че е дошла в двореца, за да провери нещо в някакви книги за магии. И понеже така или иначе била тук, искаше да погледне дали всичко с кутиите е наред.
— И вие я пуснахте?
Генералът придоби възмутен вид. Белегът на лицето му се открои още по-бял на фона на пламналото му лице.
— Не, Господарю Рал, не бих я пуснал за нищо на света.
Накрая постигнахме съгласие само да открехнем вратата и тя да надникне вътре, за да се увери, че няма проблеми.
— Да надникне ли?
— Да. Обкръжихме я отвсякъде, момчетата я държаха на мушка със специалните стрели — даде ни ги лично Натан Рал. С тях можем да стреляме дори по хора с дарбата. Прелатът не можеше да мръдне — беше обградена. Горката, чувстваше се като игленик.
Войниците потвърдиха с кимане думите на генерала си.
— Надзърна в градината и се увери, че всичко с кутиите е наред. Аз също използвах случая и видях с очите си три черни кутии, поставени върху каменна плоча. Кълна се — кракът и не е пристъпвал прага.
Ричард въздъхна.
— А някой друг? Никой друг ли не е отварял тези врати?
— Никой, Господарю Рал. Никой освен хората ми не е влизал в зоната. Никой. Не позволяваме да се използват дори коридорите около Градината на живота. Както може би си спомняте, последния път, когато бяхте тук, дадохте изрична заповед.
Ричард кимна, замислен.
— Е, да вървим да проверим — вдигна глава той. Мъжете, накичени със звънтящи оръжия от главата до петите, го последваха по коридора, докато стигнаха до огромна двукрила порта, обкована със злато.
Без да чака някой да го стори вместо него, Ричард отвори едното крило и влезе в градината. Войниците останаха пред прага. Това за тях бе свещена земя, храм, в който владетелят на двореца влиза винаги сам или с някой, когото покани лично. Ричард не ги покани — влезе сам.
Колкото и да беше уморена, Ничи се спусна след него по пътеката между лехите. През стъкления таван се виждаше небето, което бе станало по-тъмно виолетово — значи бе по-скоро вечер, отколкото утрин.
Също както и Ричард, Ничи не обърна почти никакво внимание на потъналите в зеленина стени, на дърветата и другата растителност. Тази градина беше великолепно място — несъмнено, — но погледът и бе прикован върху каменния олтар, който се виждаше в дъното на помещението. Там би трябвало да има три кутии, а не се виждаше нито една. Върху плочата имаше нещо друго, но тя не можеше да види какво точно.
По учестеното дишане на Ричард се досети, че той е разбрал какъв е този предмет.
Минаха през ивица трева, после стъпиха върху пръст. Ричард се закова насред крачка и заби поглед в краката си.
— Какво има, Господарю Рал?
— Следите и — прошепна той. — Познавам ги. Този път не са скрити посредством магия. Била е тук сама. — Посочи пръстта. — Два пъти. Влязла е и е излязла, после още веднъж. — Огледа тревата зад себе си, проследявайки с очи нещо, което двете жени не можеха да видят. — Тук, в тревата, е била на колене.
Стана и измина тичешком останалата част от пътя. Ничи и Кара се спуснаха подире му.
Щом стигнаха гранитната плоча, Ничи веднага разпозна предмета, оставен отгоре.
Беше статуята на жената, която се издигаше, изваяна от мрамор, насред Площада на свободата в Алтур’Ранг. Статуята, която Ричард твърдеше, че е у Калан. Ничи забеляза кървави следи навсякъде по фигурката.
Ричард взе дървената фигурка с треперещи ръце и я притисна до гърдите си, преглътна болезнен вопъл. Ничи очакваше да го види как пада на земята, но той се задържа на крака.
След като постоя така известно време, се обърна към двете с обляно в сълзи лице. Протегна статуята, изобразяваща гордо изправена женска фигура, към Кара и Ничи.
— Това е статуята, която издялах за Калан. Това е „Дух“. Същата, за която ви казах, че е невъзможно да е в Алтур’Ранг понеже е у Калан. Ако са използвали макета, за да направят каменната статуя за площада, откъде се е взела тук тази фигурка?
