разклоняваше в странични ниши — по-малки, но и те пълни с книги. От време на време се налагаше да почистват гръбчетата на книгите от дебели слоеве прах.
Докато стигнаха до място, където забеляза друга метална пластина, Ричард се чувстваше изморен и обезверен. Той натисна с длан пластината и каменната стена пред тях започна да се движи. Вратата не бе голяма и бързо разкри тъмно помещение зад себе си. Надяваше се щитовете да разпознаят дарбата му, без да я активират по някакъв начин — не му се щеше да призове звяра в тези тъмни катакомби.
Ричард пъхна светещото кълбо в тъмнината и пред него се разкри друга стая с книги — този път по- малка. В средата имаше маса, която се бе срутила под тежестта на отломки, отронили се от тавана.
Бавно и съсредоточено Джилиан продължи да движи пръст по гръбчетата на книгите, докато Ричард направи пет крачки напред и се озова в дъното на помещението. Там го чакаше поредната метална пластина. Опря длан и в нея.
Пред него се плъзна още една тясна врата и след малко изчезна в стената. Ричард приведе глава и прекрачи прага, като го освети с кълбото.
— Искаш ли да пътуваш, господарю? — отекна глас. Срещу него блесна сребристото лице на Плъзгата. Бяха се озовали в стаята с кладенеца. Вратата, през която влезе сега, се намираше на стената срещу стълбите, по които той, Ничи и Кара излязоха навън.
Значи цяла нощ се бе въртял в кръг, за да се озове в крайна сметка там, откъдето тръгна.
— Ричард! — повика го Джилиан. — Виж това.
Той загърби сребристото лице и пред очите му се плъзна червената кожена подвързия на книгата, която момичето държеше в ръцете си.
На корицата пишеше „Лавинен огън“.
Ричард бе толкова смаян, че не можа да си отвори устата.
Джилиан, грейнала в доволна усмивка, влезе в стаята на Плъзгата, след като той отстъпи заднишком от входа.
Той имаше чувството, че се намира някъде другаде, че се наблюдава отстрани как стиска в ръце книгата, наречена „Лавинен огън“.
Шейсет и втора глава
— РИЧАРД? — Беше гласът на Ничи.
Все още слисан от факта, че е намерил „Лавинен огън“, той се приближи до стълбите и надзърна нагоре. Посрещнаха го силуетите на Ничи и Кара, очертани на избледняващата зора.
— Намерих я. Тоест Джилиан я намери.
— Как се озова там? — попита Ничи, щом Ричард и Джилиан тръгнаха нагоре по стълбите. — Преди малко погледнахме и те нямаше.
— Джилиан? — чу се мъжки глас.
— Дядо! — Джилиан изхвърча нагоре като стрела и се хвърли в обятията на стареца.
Ричард се изкачи след нея. Ничи бе приседнала на най-горното стъпало.
— Какво става? — попита той.
— Това е дядото на Джилиан — представи непознатия Ничи. — Той е сказател на тези хора, пазител на древното им познание.
— Приятно ми е — здрависа се енергично Ричард. — Имате прекрасна внучка. Оказа ми неоценима помощ.
— Ти и сам щеше да я намериш, ако не я бях мярнала първа — ухили се момичето.
Ричард отвърна на усмивката и. Обърна се към Ничи.
— Какво стана с хората на Джаганг?
— Нощна мъгла — сви рамене Ничи.
Докато Джилиан и дядо и отидоха да поздравят Локи, който бе кацнал наблизо на една стена, Ричард отиде при Кара и Ничи.
— Мъгла ли?
— Да — отвърна небрежно чародейката и обви коленете си с ръце. — Изневиделица се вдигна някаква странна димна мъгла и ги ослепи.
— Не просто ги ослепи, ами направо взриви очните им ябълки — додаде доволно Кара. — Истинска кървава баня. Беше супер!
Ричард изгледа Ничи изпод вежди, в очакване на обяснение.
— Това са съгледвачи. Познавам ги и те ме познават. Не исках да ме видят. И по-важното — исках да не могат да бъдат от никаква полза на Джаганг — имам предвид, в случай че някой все пак оживее. От това, което ми каза дядото на Джилиан, съдя, че едва ли някой ще стигне жив до армията на Джаганг, но се погрижих конете им да са наблизо, че да ги отведат до там. Искам ако някой оживее, да може да разкаже за ужасната мъгла, дето се е спуснала от планината. И как са били ослепени от могъща свръхестествена сила в тази недостъпна и забравена земя. Тези новини ще хвърлят в паника хората му.
Изнасилването, ограбването и клането на безпомощните са голяма забава за войниците на Джаганг, но никак не обичат подобни странни сили. Да умрат в името на Създателя в достойна битка, която ще им спечели награда в отвъдния свят, е едно, а да бъдат пометени от нещо, което им се стоварва изневиделица от мрака и ги оставя в безпомощно състояние, е съвсем друго.
Предполагам, че Джаганг ще предпочете да заобиколи този район, вместо да рискува да изправи хората си пред сила, която може да всее страх в сърцата им и да ги накара да се усъмнят в смисъла на битката за славата на Създателя и Императорския орден. Това означава, че ще им се наложи да продължат още доста на юг. Това значително ще удължи пътя им до Д’Хара и ще ни спечели време.
— Чудесна работа, Ничи — похвали я Ричард. — Браво на теб!
— Е, а ти какво намери? — попита тя с грейнало лице.
— „Лавинен огън“. — Изкачи още няколко стъпала, за да седне между двете жени. — Оказа се книга. — Поколеба се, но все пак отгърна корицата. — В случай че е някакво пророчество или друго подобно, ми се ще да погледнеш веднага.
Лицето и внезапно помръкна.
— Разбира се, Ричард. Дай да видя.
Той и подаде книгата и стана. Не искаше да види нещо и веднага след това да установи, че не е трябвало и че звярът вече лети към тях. Особено сега, когато бе толкова близо до намирането на отговори.
Ничи веднага се съсредоточи върху книгата, Кара се опитваше да надзърне покрай нея.
— Звучи абсурдно — отрони Морещицата, прочела първите няколко изречения.
Ричард видя, че Ничи не споделя това мнение. Лицето и бе бяло като платно.
— Добри духове… — прошепна тя на себе си.
Продължи да чете, без да каже нито дума повече, а Ричард отиде да седне под едно маслиново дръвче, поникнало над могила. Около ствола на дървото бе плъзнало увивно растение. Той посегна да си откъсне листенце.
Ръката му застина във въздуха, на милиметри от тъмните, пъстри листа.
По кожата му пропълзяха ледени иглички.
Познаваше това растение.
В главата му нахълта един пасаж от „Книгата на преброените сенки“, която баща му го накара да наизусти, преди да я унищожи: „И когато трите кутии на Орден бъдат задействани, ще избуи змийската лоза.“
— Какво има? — прошепна Джилиан, надвесена ниско над лицето му. — Изглеждаш така, все едно си видял дух.
— Да си виждала това растение по вашите земи?
— He, май не.
— Права е — намеси се дядо и, доста озадачен. — Прекарал съм тук целия си живот. Не си спомням досега да съм виждал това растение, освен при едно заклинание преди около три години. Да, точно така, тази есен ще станат три години. После загина. И оттогава не е избуявало.
