Джилиан се замисли, прехапала устни.
— Съжалявам, май не знам. Когато долу е безопасно, можем да слезем и да попитаме дядо. Той знае много неща — далеч повече от мен.
Само дето Ричард не знаеше дали има време, за да слуша историите на дядо и. Локи изпърха с криле и кацна недалеч, за да хапне от новоизлезлите цикади. След седемнайсет години под земята, те за пръв път излизаха на бял свят — за да бъдат изкълвани от гарван.
Ричард си спомни пророчеството, което му прочете Натан. Там се споменаваха цикадите. Запита се защо ли. Говореше се за годината, в която се събудят цикадите…, че тогава ще настъпи последната и решителна битка. Казваше се още, че светът е на прага на тъмна ера.
На прага на тъмна ера. Ричард погледна цикадите, които продължаваха да излизат. Проследи как се появяват от земята.
Докато ги наблюдаваше, му направи впечатление, че се измъкват изпод надгробна плоча, полегнала с лицевата част към могилата. Локи също го бе забелязал и сега пируваше.
— Странно… — отрони той.
— Кое е странно?
— Ами, погледни там. Цикадите не излизат от пръстта, а изпод плочата.
Ричард приклекна и пъхна ръка в отвора. Явно отдолу имаше яма. Локи го изгледа, килнал глава на една страна. Ричард подхвана плочата, като изпухтя от усилието. Камъкът бавно започна да се повдига. От лявата му страна имаше панта. След малко успя да го изправи вертикално.
Втренчи се в тъмнината. Не беше надгробна плоча. Оказа се каменна плоча, която служи за капак на подземна шахта. Ричард трескаво извади стъклената сфера от раницата си. Щом зеленикавата светлина засия, Ричард я пъхна докъдето можа в шахтата.
— Има стълба! — възкликна Джилиан.
— Внимавай.
Стъпалата бяха каменни, неравни и тесни. Предните ръбове на всички бяха вдлъбнати и напълно гладки, явно от безбройните крака, които бяха използвали маршрута. От двете страни на стълбата имаше каменни блокове, които се спускаха дълбоко под земята. Стигнаха до площадка, от която стъпалата тръгнаха надясно. След известно време последва нова площадка и завой наляво. И пак надолу.
Когато най-сетне стигнаха до дъното, шахтата се разшири в галерии, издълбани в здрава, но мека скала в самата земя. Ричард простря светещото кълбо в едната си ръка, с другата стисна ръката на Джилиан и я поведе напред. Наложи се да приведе глава, понеже таванът не бе много висок. Скоро стигнаха до разклонение.
— Откровението казва ли как да намерим пътя? — След като тя поклати глава, той попита: — Ами всичките тия лабиринти, които си запаметила? Дали ще ти помогнат тук, долу?
— Не знам. Не съм и предполагала, че тук има подобно място.
Ричард въздъхна и огледа двата коридора, които продължаваха в различни посоки.
— Е, добре, просто вървим напред. Ако нещо ти се стори познато, моля те, дай знак.
След като тя му обеща, Ричард тръгна по лявото разклонение. От двете страни на тесния коридор започнаха да се появяват ниши, издълбани направо в стената. Във всяка ниша бе положено по едно тяло. На места имаше по три до пет ниши, подредени една над друга. В някои имаше по две тела — може би съпруг и съпруга.
Тук-там си личаха древни рисунки. Украсата беше или с флорални мотиви, или с хора с храна, а на някои места прости геометрични фигури. По разликите в стиловете и в качеството на произведенията Ричард отсъди, че явно са правени от близките на почиталите.
Тесният коридор се разшири в зала, от която тръгваха десет лъча в различни посоки. Ричард си избра произволен и тръгна по него. Той също ги изведе до по-широки зали, от които се разклоняваха нови коридори. Наклонът се променяше, от време на време се спускаше по-надолу, на няколко места се изкачи леко.
Скоро започнаха да се появяват кости.
Влизаха в зали, чиито стени бяха надупчени с ниши. В отделните ниши бяха сортирани различни видове кости. В едната забелязаха прилежно подредени черепи, в съседната бяха само бедрени кости, в друга — кости на ръце. Имаше огромни каменни контейнери, пълни с пак толкова методично подредени по-дребни костици. Докато влизаха от зала в зала, Ричард и Джилиан видяха черепи, чиято бройка вероятно надвишаваше десетки хиляди. Наясно, че това е само един произволен коридор от цял лабиринт с подобни, Ричард само можеше да гадае колко души са намерили покой в тези катакомби. Колкото и смайваща и ужасяваща да бе тази среща с толкова много смърт, Ричард имаше чувството, че всяка кост е положена с нужната почит и благоговение. Нямаше нито една костица, която да е захвърлена просто ей така в някой ъгъл. Всички бяха положени внимателно, сякаш във всяка една се бе съдържал безценен живот.
Може би повече от час обикаляха из лабиринта от тунели. Всяка отсечка се различаваше от предишната. Имаше по-големи, по-тесни, някои с помещения от двете страни.
След известно време стигнаха до срутване в един от коридорите. Беше се сринал огромен каменен блок, повлякъл след себе си и част от стените.
Ричард спря и огледа камарата отломки.
— Май сме дотук.
Джилиан се наведе и огледа внимателно мястото.
— Мярнах пролука. — Обърна се към Ричард. Бакърените и очи изглеждаха страховито през нарисуваната черна лента на лицето и. — Аз съм по-дребна. Искаш ли да изпълзя от другата страна и да погледна.
Ричард поднесе светещото кълбо към пролуката.
— Добре, но ако ти се стори опасно, веднага се връщай. Тук има хиляди тунели, така че няма да останем без маршрути.
— Но този е избран от Господаря Рал. Сигурно е важен.
— Аз съм просто човек, Джилиан. Не съм някакъв дух мъдрец, излязъл от света на мъртвите.
— Както кажеш, Ричард.
Поне му се усмихна, докато го казваше. Изчезна в пролуката между камъните като птичка, прелетяла през гъсталак.
— Господарю Рал! — отекна гласът и между стените. — Тук има книги.
— Книги ли? — провикна се той в дупката.
— Да. Много книги. Тъмно е, но май е някаква голяма зала, пълна с книги.
— Идвам — рече той.
Наложи се да свали раницата си и да я избута напред пред себе си, пълзейки. Не беше толкова страшно, колкото му се видя отвън, така че скоро се озова от другата страна. Когато се изправи и се огледа, осъзна, че огромният каменен блок, който сега бе полегнал на една страна на земята, някога явно е бил врата. Изглеждаше като че е била плъзгаща се врата, която е изчезвала в една от страничните стени, но в един момент масивната врата се е пропукала поради някаква причина и се е строполила. Ричард поразрови отломките и като поразчисти прахоляка, видя металната пластина, задвижваща щита.
При мисълта, че книгите, на които попадна, са били охранявани от щит, сърцето му заби лудо.
Обърна се. Меката светлина на светещото кълбо наистина разкри пред погледа му зала, пълна с книги. Помещението се виеше под странни ъгли — поради каква причина, той не можа да се догади. Джилиан и Ричард пристъпиха напред и заразглеждаха книгите. Повечето рафтове бяха издълбани направо в скалата, също като нишите, в които бяха положени мъртвите.
Ричард вдигна кълбото високо над главата си и тръгна да оглежда лавиците.
— Виж, търся точно определено нещо — „Лавинен огън“ — каза той на Джилиан. — Предполагам, че е книга. Ти почни от тази страна, аз — от другата. Не искам да пропуснеш нито една заглавие.
— Ако е тук, ще я намерим — кимна уверено Джилиан. Древната библиотека се оказа отчайващо огромна. След като огледаха първото помещение и завиха към следващото, се озоваха в стая, изпълнена с дълги редици етажерки. Търсенето щеше да отнеме доста време. Трябваше да се движат паралелно, за да се възползват от светлината на кълбото.
В продължение на няколко часа оглеждаха щателно всяка книга. Тук-там централното помещение се
