Ричард не забеляза никакви шушулки по новопоявилото се растение. Протегна ръка и внимателно откъсна една клонка.
— Ричард, това е изключително опасна книга — обади се Ничи с мъртвешки глас. Беше погълната от заниманието си и не вдигна глава, за да види, че другите разговарят. — Повече от опасна. — Говореше, четейки. — Още съм в самото начало, но е… направо не знам откъде да подхвана…
Ричард стана, стиснал вейката в ръка, без да откъсва очи от него.
— Трябва да тръгваме — рече. — Незабавно.
Нещо в гласа му накара Ничи и Кара моментално да го погледнат.
— Какво има, Господарю Рал? — попита Кара.
— Изглеждаш така, сякаш си видял духа на баща си — додаде Ничи.
— По-лошо — отвърна той и най-сетне откъсна очи от растението. — Разбрах. Вече знам какво става.
Спусна се към дупката и заслиза с шеметна скорост по стъпалата.
— Плъзга! Трябва да пътуваме!
— Но, Ричард, нали обеща да хвърлиш с мен сънищата, за да прогоним злите чужденци от земите ни!
— Виж, трябва да вървя. Веднага.
— Господарят Рал вече ни помогна с всичко, с което можа — успокои я дядо и и я прегърна през крехките рамене. — Ако може, някой ден пак ще ни навести.
— Да, непременно. Благодаря ти, Джилиан, задето ми помогна. Изобщо нямаш представа какво направи за мен днес. Кажете на хората да се пазят от това растение.
— Какво ти става, Ричард? — попита Ничи.
Той я дръпна за рамото, после хвана и Кара за ръката.
— Отиваме в Народния дворец. Веднага!
— Защо? Какво става? Какво откри?
Ричард и показа клончето, после трескаво го прибра в джоба си. Стисна я за ръката и я дръпна след себе си по стълбите.
— Това е змийска лоза. Расте само тогава, когато кутиите на Орден са пуснати в действие.
— Но кутиите на Орден са на сигурно място — възрази Кара.
— Явно вече не са. Онези Сестри са задействали магията на Орден. Плъзга! Искаме да пътуваме до Народния дворец!
— Елате, ще пътуваме.
Ничи продължаваше да се дърпа.
— Ричард, не разбирам какво общо има това с бляна ти за онази жена?
Той долепи длан до металната плочка, която задейства затварящия механизъм на таванския капак.
— Довиждане, Джилиан. Благодаря ти. Ще се върна някой ден.
Момичето му махна, в това време той грабна лъка и колчана със стрелите. Обърна се към Ничи.
— Те се нуждаят от Калан. Тя е последният жив Изповедник. Освен това имат нужда и от книгата, която знам наизуст. Тя започва така: „Проверка на истинността на думите в «Книгата на преброените сенки», ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, които управлява кутиите, може да се направи единствено с употребата на Изповедник…“ Таванът се затвори. В далечината Ричард чу гласа на Джилиан.
— Довиждане, Ричард. Лек път!
— Това е лудост, Ричард! Просто е…
— Не му е времето да спорим.
По тона му тя разбра, че говори сериозно.
Качи се на парапета и подаде ръка на двете жени.
— Хей, чакайте — спря го Ничи и отвори раницата си. — Трябва да се погрижа тази книга да е на сигурно място. — Пъхна „Лавинен огън“ дълбоко в раницата и я завърза здраво.
— Разбра ли за какво се отнася „Лавинен огън“? — попита Ричард.
Сините и очи намериха неговите.
— Доколкото мога да преценя от няколкото пасажа, които прочетох, това е теоретична формула за призоваване и създаване на неща, които притежават скритата сила да разнищват съществуването.
— Да разнищват съществуването ли? — попита Кара. — Какво означава това?
— Не знам точно. Но явно е изложението на теория за специфична магия, която, ако се активира, притежава силата да унищожи света на живота.
— Защо им е нужно това! — възкликна Ричард. — Магията на Орден вече е у тях.
Ничи не му отговори. Не вярваше на версията му. Част от нея включваше Калан.
— Плъзга, моля те, да тръгваме! Заведи ни в Народния дворец!
Сребърната ръка се плъзна и ги обгърна.
— Елате да пътуваме.
Преди да се потопят в сребристата лава, Ничи и Кара стиснаха Ричард за ръка.
Шейсет и трета глава
НИЧИ ЕДВА БЕ ДОШЛА НА СЕБЕ СИ, едва бе издишала Плъзгата от дробовете си, за да поеме толкова важната глътка въздух, а Ричард вече я теглеше да става. Намираха се в облицована с мрамор стая.
Въпреки всичко и беше приятно да го държи за ръката.
Преди да влезе в Плъзгата, си каза, че по време на пътуването ще има време да обмисли поредната странност на Ричард и да разсъждава над въпроса как от намирането на някакво растение може да следва, че кутиите на Орден са задействани. Ричард продължаваше да прави всичко само и само да им докаже, че Калан съществува в действителност.
Стаята, в която попаднаха, беше оградена с щитове. Ричард дръпна Ничи и Кара през мощен щит. Хукнаха през мраморния коридор и излязоха пред двойна врата със сребърен обков, върху който бе изобразено езеро.
— Това място ми е познато — извика Кара. — Знам къде се намираме.
— Чудесно — отвърна Ричард, — значи ти водиш. Бързо.
На моменти Ничи почти съжаляваше, че не се съгласи с Ан, Натан и Зед и не се включи в плана им за заличаването на спомена за Калан от главата на Ричард.
Спираше я само едно. Бе изпробвала тази теория върху един от хората на Джаганг в Каска. Беше се опитала да използва Субстрактивна магия, за да заличи от главата му спомена за императора. Звучеше пределно просто. Направи точно това, което двамата магьосници и Прелатът поискаха тя да стори на Ричард.
Изникна само един проблем.
Онзи умря. При това смъртта му беше наистина ужасна.
Като се сети, че и оставаше още малко, за да се съгласи да приложи същото и върху Ричард, че им позволи да я убеждават и едва не се съгласи, направо и се подкосиха коленете и и се зави свят. Наложи се да приседне на земята до мъртвия войник. Кара беше почти сигурна, че Ничи всеки момент ще припадне. Цял час след това Ничи се чувстваше зле, всичко и трепереше.
— Насам — подвикна им Кара и ги поведе по стълби, които водеха към широк коридор с частично остъклен таван.
Светлината, която нахлуваше отвън, имаше червеникав оттенък, значи слънцето или бе тръгнало да залязва, или тепърва щеше да изгрее — Ничи не знаеше кое от двете. Чувстваше се объркана и дезориентирана да не знае дали е нощ или ден.
Коридорите бяха пълни с хора. Мнозина се спираха да огледат двете жени и мъжа, които тичаха нанякъде. Гвардейците също ги забелязаха и се спуснаха да ги пресрещнат, но веднага мярнаха Кара в червената и кожена униформа. Повечето разпознаха и Ричард и падаха на коляно, свели глави, докато той отмине. Нямаше време да забавя крачка, за да отвърне на поздрава им.
Преминаха през замайваща плетеница от коридори, над мостове, покрай балкони, между колони и през зали. От време на време изкачваха стълби. Кара често свърваше рязко, за да минат по сервизни коридори —
