никаква опасност за теб и за народа ти.
— Ако аз помогна на Ричард, ти ще помогнеш на дядо, така ли?
— Обещавам.
Джилиан погледна Ричард.
— Ничи държи на думата си — увери я той.
— Добре. Аз ще покажа на Ричард всичко, което знам за това място, докато ти се погрижиш тези хора да се махнат от земите ни.
— Кара, тръгваш с Ничи да и пазиш гърба.
— А твоя кой ще го пази?
Ричард постави крак на главата на мъжа, когото обезглави пръв, и измъкна ножа си от челото му. Посочи с острието.
— Локи ще ни пази.
Кара не остана особено доволна.
— Така значи — гарван ще ги пази гърба.
Той отри ножа си в ризата на войника, после го прибра в ножницата на колана си.
— Жрицата на костите ще ме пази. В крайна сметка, чакала ме е толкова време. Ничи е тази, която ще бъде изправена пред опасност. Бих бил благодарен, ако се погрижиш за нея.
Кара погледна Ничи, сякаш схванала подтекста на думите му.
— Ще бдя над нея вместо теб, Господарю Рал.
Шейсет и първа глава
ЩОМ НИЧИ И КАРА ТРЪГНАХА НАДОЛУ, където Джилиан каза, че са се разположили другите войници на Императорския орден, Ричард се върна в гроба си и взе най-малката стъклена сфера. Пъхна я в раницата си, за да не му пречи да вижда в нощта, но да може да я използва, когато влязат в някоя от сградите в града. Обикалянето на полуразрушени къщи в тъмна нощ не му беше любимото занимание.
Джилиан беше като котка, която познава всяко кътче и тайно местенце на древния град на синора. Минаваха по улици, които едва си личаха под отломките и отдавна срутените зидове. С течение на времето сред отломките се бе наслоявал прах и пръст, бяха се образували изкуствени могили, върху които бяха израснали цели дървета. Имаше и сгради, където Ричард нямаше желание да влиза, защото виждаше, че са съвсем паянтови и може да се срутят при всеки по-силен порив на вятъра. Други бяха в сравнително по- добро състояние.
Една от по-големите сгради, където го заведе Джилиан, беше с фасада, украсена с множество арки, които навремето вероятно са били с прозорци или пък може би са си били отворени към градината отпред. Щом Ричард влезе вътре, под краката му проскърцаха камъчета и парчета мазилка. Целият под бе покрит с мозайка от мънички разноцветни плочки. Цветовете отдавна бяха избледнели, но се виждаха достатъчно ясно, за да разкрият пред Ричард красив пейзаж с дървета, заобиколени от висок зид, с пътечки между отделните гробове.
— Тази сграда е входът към една част на гробището — обясни му Джилиан.
Ричард се намръщи и се наведе, за да разгледа картината по-добре. В нея имаше нещо странно. Лунната светлина разкри върху мозайката фигури, понесли плата с хляб и месо към гробището, докато други се връщаха оттам с празни подноси.
Ричард се изправи рязко, дочул смразяващ кръвта вик, който достигна до тях някъде отдалеч. Двамата с Джилиан застинаха неподвижни, заслушани. В хладния нощен въздух се надигнаха още стенания и вопли.
— Какво беше това? — попита шепнешком Джилиан, ококорила бакърените си очи.
— Мисля, че Ничи вече се е заела с прогонването на нашествениците. След като приключи, народът ти ще е в безопасност.
— Имаш предвид, че им причинява болка ли?
На Ричард му стана ясно, че момичето не е свикнало да вижда насилие около себе си.
— Тези войници ще сторят ужасни неща на близките ти — включително на дядо ти. Ако един ден бъдат допуснати отново в земята ви, те ще ви изтребят до крак.
Тя се извърна и надзърна през сводестите прозорци.
— Това би било ужасно. Но нали сънищата трябваше да ги прогонят?
— Хвърлянето на сънища спасили ли са дедите ти? Спасили ли са хората от този древен град?
— Предполагам, че не — погледна го в очите тя.
— Най-важното е хората като тебе, които ценят живота — и като дядо ти, и като другите ти сънародници, — да имат правото да бъдат свободни и да живеят според своята воля. Понякога това означава, че е необходимо да унищожиш онези, които се канят да ти навредят.
— Да, Господарю Рал — преглътна тя.
Той вдигна ръка на рамото и и се усмихна.
— Ричард. Аз съм Господарят Рал, който иска хората да живеят свободно и както им харесва.
Най-сетне и тя се усмихна.
Ричард пак заразглежда мозайката и картината, изобразена върху нея.
— Знаеш ли какво означава това? Каква е тази картина?
Джилиан най-сетне успя да преодолее ужасяващите далечни крясъци, които се стелеха в мрака, и погледна пода.
— Виждаш ли този зид? — посочи тя. — Сказанията казват, че зад него се намират гробовете на местните жители. Ето това тук е мястото, където се намираме сега. А ето тук се намира проходът към света на мъртвите. Според сказанията мъртви винаги е имало, но само това място ги вкарва зад градските стени. Хората не искали близките им да са далеч от тях, далеч от мястото, което смятали за свещено за своите деди. Затова построили проходи, където да предоставят на мъртвите си вечен покой.
В главата на Ричард прокънтяха словата на Шота.
— Покажи ми това място — обърна се той към Джилиан. — Заведи ме там.
Оказа се по-труднодостъпно, отколкото си мислеше. Попаднаха в лабиринт от коридори и стаи в сградата. Някои минаваха между стени, над които нямаше таван, а се виждаха направо звездите, после пак потъваха в мрачните недра на сградата.
— Това е пътят на мъртвите — обясни Джилиан. — Починалият се вкарвал оттук. Казано е, че е изградено така с надеждата, че душите на мъртвите ще се объркат в лабиринта от коридори и новите духове няма да успеят да намерят пътя обратно. Така, затворени на това място, в невъзможност да намерят пътя към света на живите, те ще продължат напред, за да попаднат там, където им е мястото — в света на духовете.
Най-накрая се озоваха навън в нощта. Над древния град Каска се издигаше лунният сърп. В небето кръжеше Локи, който даде знак на приятелката си. Тя му махна в отговор. Гробището, което се просна пред погледа им, беше доста голямо, но изглеждаше някак несъразмерно спрямо града.
Ричард и Джилиан тръгнаха по пътеката между разположените доста нагъсто гробове. Тук-там виждаха чворести дървета. Мястото, обляно от лунна светлина, изглеждаше спокойно, по хълмистия релеф бяха нацъфтели красиви полски цветя.
— Къде са проходите, за които спомена? — попита я Ричард.
— Съжалявам, не знам. Сказанията говорят за тях, но не споменават къде точно се намират.
Ричард претърси гробището, Джилиан вървеше плътно до него, луната се вдигна още по-високо на небето, а от проходите — ни следа. Имаше доста могили, отбелязани с маркери. Надгробните плочи бяха почти долепени една до друга. Някои все още бяха изправени вертикално, други бяха полегнали на една или друга страна. Явно това древно място не беше търсеното от Ричард.
В Народния дворец в Д’Хара се съхраняваха ценни книги, до които Джаганг още не се бе докопал. Бе по-вероятно Ричард да намери полезна информация там, отколкото в това пусто гробище.
Приседна край една могила под маслинено дръвче, за да обмисли какво да прави.
— Знаеш ли друго място, където е възможно да се намират тези проходи, споменати в сказанията?
