— Централен обект ли?
Живият живак, изглежда, се изненада от въпроса.
— Ами да, централен обект. Също като това място тук — и то е централен обект.
Ричард продължаваше да не разбира, но не му се стори важно, затова не настоява за обяснение.
— Ясно.
— Защо Народният дворец? — поинтересува се Ничи.
— Все някъде трябва да отидем — сви рамене Ричард. — В двореца ще сме в безопасност. По-важното е, че там има библиотеки с редки древни книги. Може да успеем да разберем нещо за онзи лавинен огън. Щом Сестрите са заловили Калан, започвам да си мисля, че „лавинен огън“ е нещо, свързано с определен вид магия.
Доколкото разбрахме, Д’харанската армия е някъде в близост до двореца и пътува на юг. Освен това последния път, когато видях Бердин, това е друга Морещица, я оставих тук, в Ейдиндрил, така че предполагам, че тя също е потърсила начин да се приближи към войската. Бих се възползвал от помощта и при превода на книгите, които взех със себе си от тук. Пък и дневникът на Коло е у нея и може вече да е попаднала на полезна информация. Не на последно място — той стрелна с очи Кара, — може да се видим с генерал Мейферт и да проверим как стоят нещата с армията.
Лицето на Кара се озари от изненада и по устните и се разля широка усмивка.
Ничи кимна замислено.
— Сигурно всичко това звучи логично, сигурно няма нищо лошо да отидем там. Така ще избегнеш непосредствената опасност, надвиснала над главата ти, а това засега е най-важното.
— Добре, Плъзга — оповести Ричард, — искаме да пътуваме до Народния дворец в Д’Хара.
Течната сребърна ръка се плъзна и ги обгърна и тримата. Ричард усети топлата, вълниста прегръдка, която го пристегна здраво. Ничи стискаше ръката му, сякаш от това зависи животът и.
— Господарю Рал? — повика го Кара.
Ричард вдигна свободната си ръка, за да даде знак на Плъзгата да спре.
— Какво има?
Кара прехапа устна, след малко продължи:
— Държиш Ничи за ръката. Имаш ли нещо против да хванеш и мен? Така де, не искам тримата да се разделяме.
Видял притеснението, изписано на лицето и, Ричард се опита да потисне усмивката си. Кара се страхуваше от магията, нищо, че веднъж вече го беше правила.
— Разбира се — отвърна той и я хвана за ръката. — И на мен не ми се иска да се разделяме.
Внезапно го озари мисъл.
— Стой! — провикна се той към Плъзгата, преди да са тръгнали.
— Да, господарю?
— Познаваш ли жена на име Калан? Калан Амнел, Майката Изповедник?
— За мен имената не означават нищо.
Ричард въздъхна разочарован. Всъщност не бе очаквал Плъзгата да познава Калан. След като никой друг не я познаваше.
— А случайно да си чувала за Необятната пустош?
— В Необятната пустош има няколко места. Някои от тях са унищожени, но някои все още съществуват. Мога да те заведа до тях, ако пожелаеш.
Сърцето на Ричард заби лудо.
— Сред тези няколко места в Необятната пустош има ли такова, което да се нарича централен обект?
— Да, едното е такова. Каска в Необятната пустош е централен обект. Искаш ли да те заведа там?
Ричард погледна първо Ничи, после и Кара.
— Някоя от вас чувала ли е за това място — Каска?
Ничи поклати глава.
Кара бе сбърчила чело.
— Мисля, че като малка съм чувала подобно име. Съжалявам, Господарю Рал, но не си спомням какво точно… просто името ми се струва познато от стари легенди.
— Какви легенди? Какво имаш предвид?
— Стари Д’Харански легенди… за хората, които раздават сънища. Легенди, които хората си разправят. Свързани са с историята на Д’Хара. Струва ми се, че Каска е име от стари времена.
Стари времена. Хора, които раздават сънища. Ричард си спомни, че докато разлистваше онази книга, „Гегендраус“, която намери в стаята, обвита с щитове, мярна нещо за хвърляне на сънища, но не преведе откъса. Макар да бе владетелят на Д’Харанската империя, знаеше много малко за тази тайнствена земя.
Вярно, това, което Кара му каза, не беше кой знае какво, но той изпита чувството, че току-що е направил една крачка напред към Калан.
— Искаме да пътуваме — рече на Плъзгата. — Искаме да пътуваме до Каска в Необятната пустош.
Ричард отдавна не бе пътувал в Плъзгата и самият той се чувстваше леко напрегнат. Но превъзбудата му от факта, че най-после започва да свързва нещата и да налучква отговорите, които от толкова време му убягваха, заличиха всичките му тревоги.
— Значи отиваме в Каска — отвърна Плъзгата и гласът и отекна в каменната стая, където някога бе загинал Коло. Неговата задача била да пази Плъзгата в края на Голямата война. Поне повечето хора смятаха, че войната е свършила, макар че древните конфликти не изтляват толкова лесно. Ето че сега отново набъбваха.
Ръката повдигна тримата от стената и ги дръпна в сребристата лава. Ничи стисна ръката на Ричард още по-силно. Преди да потъне в кладенеца, тя си пое дълбоко дъх.
Шейсета глава
ПОНЕСЕН СЪС СКОРОСТТА НА СТРЕЛА, Ричард профуча през копринената тишина на Плъзгата, като в същото време се плъзна с бавната грациозност на гарван, понесен с умерените течения над високи дървеса в спокойна лунна нощ. Не съществуваше топлина, не съществуваше студ. В тишината го навестиха сладостни звуци. Пред погледа му заиграха светлини и сенки, докато дробовете му се изпълваха с обаятелното присъствие на Плъзгата, която бе вдишал в душата си.
Възхитително.
Внезапно всичко приключи.
Върху погледа му се стовари черен мрак. Разкъса повърхността и мярна пред себе си четвъртити сенки. Ръката на Ничи се вкопчи в неговата в ужас.
Дишай, каза му Плъзгата.
Ричард освободи сладостния дъх, изпразни дробовете си от омаята. Притиснат от нуждата, вдиша чуждия въздух. Кара също пое горещия прашен въздух.
Ничи се носеше надолу с лицето и се поклащаше в сребърната течност.
Ричард се пресегна през парапета и я дръпна рязко. Свали лъка си презглава, за да не му се пречка, и го подпря от външната страна на каменния парапет. С помощта на Плъзгата скочи на парапета и след като Плъзгата повдигна отпуснатото тяло на Ничи, той успя да извади главата и раменете и за да ги облъхне горещият въздух.
Зашлеви я по гърба.
— Дишай, Ничи. Дишай. Хайде, освободи Плъзгата и дишай. Направи го заради мен.
Накрая тя го послуша. Отвори уста и пое рязко въздух, размахала ръце в безпомощен ужас, че се е изгубила сред враждебна и непозната местност. Ричард я придърпа по-близо до себе си и и помогна да се изкатери по парапета.
По стените имаше лавици със стъклени кълба върху тях, както в Кулата, само че засияха по-ярко, щом излезе от кладенеца.
— Как мислиш? Къде сме? — попита Кара, като се оглеждаше.
