— Сказанията казват, че ще се върнеш при живите, Господарю Рал, но не се споменава, че ще бъдеш с духовните си сестри.
— Не съм се върнал от мъртвите. Дойдох с Плъзгата, ей там, от кладенеца.
— Кладенецът на мъртвите — кимна тя. — Откровението споменава подобно тайнствено нещо, но никога не съм успявала да разбера смисъла му.
— Как да те наричаме — „жрицо“ или по име?
— Ти си Господарят Рал, можеш да ме наричаш както пожелаеш. Името ми е Джилиан. Носила съм това име цял живот. Боя се, че съм жрица съвсем отскоро, така че още не съм много добра, поне така мисля. Дядо ми каза, че като настъпи моментът, няма да има значение на колко съм години, а ще е важно, че е дошло времето.
— Добре тогава, предпочитам да те наричам Джилиан, става ли? — попита той с усмивка.
Продължаваше да е прекалено уплашена, за да отвърне на усмивката му.
— С удоволствие, Господарю Рал.
— Аз се казвам Ричард. Би било чудесно да ме наричаш Ричард.
Тя кимна, но в очите и все още блестеше онова страхопочитание и благоговение. Ричард не можеше да каже дали тези чувства са насочени към Господаря Рал или към мъртвеца, завърнал се към живота и излязъл от гроба си.
— Виж, Джилиан, нямам никаква представа какви са тези твои сказания, но трябва да разбереш, че не съм се върнал от мъртвите. Пътувах до тук, понеже имам неприятности и търся конкретни отговори.
— Ами ти току-що откри неприятностите. И уби цели трима от тях. А отговорите се състоят в това, да се опиташ да ми помогнеш да хвърля сънищата така, че те да прогонят тези злодеи от земите ни. Сега народът ми се крие. Старците останаха ей там, долу. — Посочи в ниското под стръмния баир. — Треперят от страх, че войниците ще ги избият, ако не открият онова, което търсят.
— А какво търсят всъщност?
— Не знам точно. Аз се скрих сред духовете на нашите предци. Явно някой долу е казал на войниците за мен, понеже когато най-сетне успяха да ме хванат, ми знаеха името. Доста време успях да им се измъквам. Днес обаче се бяха притаили край едно от скривалищата ми за храна. Сграбчиха ме и искаха да им покажа къде са книгите.
— Това не са обикновени войници от Императорския орден — обади се Ничи, забелязала намръщеното му изражение. — Съгледвачи са.
— Откъде знаеш?
— Обикновените войници на Ордена не биха искали някой да сложи оръжие и да се предаде. Само съгледвачите, които са изпратени да проправят нови пътища и да търсят конкретна информация, биха взели пленници. Те разпитват хората. Тези, които откажат да говорят, биват подлагани на изтезания. Задачата на такива съгледвачи обикновено е да намират скрити свещени книги, които да предоставят на император Джаганг. Те не само откриват най подходящите пътища, по които да мине армията, а и доставят на императора нещо, което той цени най-много от всичко: знание, особено такова, скрито в книги.
Ричард го знаеше от собствен опит. Джаганг явно бе отличен познавач на историята и на всичко, свързано с древните времена. Използваше тази информация изключително ползотворно. Ричард винаги бе имал чувството, че го догонва в научаването на неща, които вече са известни на Джаганг.
— Откриха ли вече някои книги?
Бакърените и очи примигнаха.
— Дядо ми каза за някакви книги, но аз не знам тука да има книги. Градът е изоставен още от древни времена. Ако е имало книги, вероятно са плячкосани наред с други ценни вещи.
Ричард остана разочарован да разбере това. Беше се надявал да попадне на нещо, което ще му помогне да намери отговори, свързани с Калан. В крайна сметка Шота му спомена, че трябва да открие мястото на костите в Необятната пустош. Това гробище, където бяха попаднали, определено би могло да бъде наречено място на костите.
— Това е Необятната пустош, напи?
Джилиан кимна.
— Представлява огромна пустош, където животът е рядкост. Само моят народ е успял да устрои живота си тук, в тази безрадостна среда. Тук хората винаги са избягвали да идват. Навсякъде са пръснати оглозганите кости на смелчаците, дръзнали да припарят насам. Пръснати са тук, както и на юг, преди голямата граница. Мястото наистина се нарича Необятната пустош.
Ричард си помисли, че това място много му прилича на Дивото в Средната земя.
— Голямата граница ли? — подозрително попита Кара.
Джилиан погледна Морещицата.
— Голямата граница, която ни пази от Стария свят.
— Явно говори за южна Д’Хара — обясни Кара. — Явно за това съм чувала легенди за Каска като дете — защото се намира в Д’Хара.
Джилиан вдигна ръка.
— Това е мястото на предците ми. В древни времена са били унищожени от хора от Стария свят. Те също са можели да хвърлят сънища. — Загледа се в мрака на юг. — Но се провалили и били унищожени.
Ричард нямаше време да се замисля над чутото. И бездруго си имаше достатъчно проблеми.
— Да си чувала някога израза „лавинен огън“?
Джилиан смръщи чело.
— Какво е „лавинен огън“?
— Не знам.
Потупа с пръст долната си устна, като се опитваше да планира следващия си ход.
— Ричард — извади го от унеса Джилиан, — трябва да ми помогнеш да хвърля сънищата така, че да прогоня тези мъже от родината ми и да спася своя народ.
Ричард погледна Ничи.
— Да имаш идея как може да стане това?
— Не. Но мога да те уверя, че съвсем скоро ще се появят още войници, изпратени да потърсят онези тримата. Това не са ти обикновени войници от Императорския орден. Вярно, не са по-малко жестоки, но са доста по-умни. Предполагам, че хвърлянето на сънища е нещо, свързано с дарбата ти… и не е препоръчително да го правиш.
Ричард се изправи и вдигна едната си ръка на хълбока, загледан към тъмния силует на града в далечината.
— Търси онова, което е отдавна заровено… — прошепна на себе си. Обърна се към Джилиан: — Нали каза, че си жрица на костите. Искам да ми покажеш всичко, което е свързано с костите.
Тя поклати глава.
— Първо трябва да ми помогнеш да хвърля сънищата, за да мога да прогоня чужденците. Искам дядо и другите ми сънародници да са в безопасност.
Ричард въздъхна отчаяно.
— Виж, Джилиан, не знам как да ти помогна да хвърлиш сънищата и нямам време да мисля по този въпрос. Но вероятно, както каза и Ничи, става въпрос за нещо, свързано с магия, а сега не мога да използвам магия, защото е твърде вероятно магията ми да призове един ужасен звяр, който има силата да изтрепе до крак народа ти. Той вече уби мнозина мои приятели, които бяха до мен. Искам да ми покажеш какво знаеш за онова, което е отдавна заровено.
Джилиан изтри сълзите си.
— Онези мъже хванаха дядо и другите. Ще ги убият. Трябва първо да спасиш дядо ми. Освен това той е сказател. Знае повече от мен.
Ричард вдигна ръка на рамото и за да се опита да я успокои. Не знаеше как би се почувствал, ако човек, когото смяташе за достатъчно могъщ, че да му помогне, откаже да го направи и да спаси дядо му.
— Имам една идея — обади се Ничи. — Аз съм чародейка, Джилиан. Знам всичко за тези хора и за начина им на действие. Знам как да се справя с тях. Ти помогни на Ричард, а докато го направиш, аз ще сляза долу и ще намеря как да ви отърва от чужденците. Щом приключа, те вече няма да представляват
