Освободи напрежението. Знаеше, че трябва да го направи, защото иначе може да изгуби единствения си шанс да намери жената, която обичаше повече от самия живот. За миг болката от всеки следващ ден, прекаран без нея, го изпълни с горчивина и дълбока скръб.
Воден от искрената и изгаряща нужда да направи всичко необходимо, за да помогне на Калан, нещо дълбоко в него се пробуди. Усети как се надига от недрата на съществото му, как отнема дъха му. Стегна коремните си мускули, за да се предпази от надигащата се вътре в него сила.
Между протегнатите му ръце, стиснати в юмруци, прелетяха искри. И преди го беше правил и усещането му беше познато. Притисна един към друг кожените си накитници, обковани със сребро. Първия път още не ги носеше, но тогава Плъзгата му каза, че са му нужни, за да я извика пак. Заискриха толкова ярко, че през плътта и костите му се видя отсрещната им страна.
Съсредоточи се. Единственото му желание в този момент бе да повика Плъзгата, за да може да намери начин да помогне на Калан. Копнееше за това. Настояваше да се случи.
— Ела при мен!
Към недрата на кладенеца пробяга светкавица, но вместо след нея да последва гръм, въздухът запращя от неистовия пукот на огън и светлина, спуснали се с шеметна скорост към дълбините на черната бездна.
Жените около каменния парапет надникнаха с любопитство в осветения кладенец. Наред с това Ничи не изпускаше от поглед обстановката наоколо, очевидно притеснена да не се появи звярът. Ехото от силата, която Ричард запрати далеч в дълбините на кладенеца, се разсея след един дълъг миг, но накрая всичко утихна.
В тишината на Кулата, сред спокойствието на планината от мъртви камъни, иззидани навсякъде около тях, се чу далечно боботене, което идваше някъде издълбоко.
Боботенето на нещо, което се съживяваше.
Подът затрепери с нарастваща сила, докато от пукнатините и дупките не се надигна прах. Под краката им затанцуваха дребни камъчета.
Някъде далеч, в Необятната пустош, кладенецът започна да се изпълва светкавично с нещо, което полетя нагоре с невъобразима скорост, като свистеше и тътнеше оглушително. Докато Плъзгата се стрелваше нагоре, за да откликне на зова, воят ставаше все по-силен.
Ничи, Кара и Рика отстъпиха от кладенеца, в който се надигаше мощна сребриста вълна. Изведнъж, когато всички очакваха да ги залее, вълната се закова на място и започна грациозно да се поклаща.
От укротената, плавно полюшваща се повърхност се надигна лъскава металическа издатина, която се извиси над каменния парапет на кладенеца. Постепенно започна да се оформя в позната глава. Лъскавата и повърхност, подобно течно огледало, отразяваше всичко наоколо, разкривяваше образите, нарастваше и се променяше.
Беше като жив живак.
Разкривената глава продължи да се променя, да се изтегля и извива, да се намества и вгъва, докато накрая се оформи в женско лице.
Сребърните устни се разтеглиха в усмивка, изражението изглеждаше доволно.
— Ти ме призова, господарю!
В стаята проехтя тайнственият, женствен глас на съществото, но устните не се размърдаха.
Ричард пристъпи напред, без да обръща внимание на изумлението, изписано на лицата на Ничи и Рика.
Сребърната физиономия бе доволна.
— Искаш да пътуваш ли, господарю?
— Да, искам да пътувам. Всички ние искаме. Трябва да пътуваме.
— Добре тогава, нека да пътуваме.
Ричард подбутна останалите по-близо до парапета. Разтопеният метал се оформи в ръка, която докосна една по една трите жени.
— Ти си пътувала и друг път — каза Плъзгата на Кара, след като я докосна за кратко по челото. — Ще пътуваш.
Лъскавата ръка нежно погали челото на Ничи, като се задържа малко по-дълго.
— Ти притежаваш, каквото е нужно. Ще пътуваш.
Рика повдигна брадичка, пренебрегвайки неприязънта си към магията, и застана неподвижно, докато Плъзгата се приближаваше към нея.
— Ти няма да пътуваш.
Рика я изгледа възмутено.
— Но как така? След като Кара може да пътува, защо аз да не мога?
— Не притежаваш двете страни, нужни, за да пътуваш — отвърна гласът.
Рика скръсти ядосано ръце.
— Трябва да отида с тях. Тръгвам. Точка по въпроса.
— Изборът си е твой, но ако опиташ да пътуваш с мен, ще умреш, така че пак няма да бъдеш с тях.
Ричард вдигна ръка към рамото на Рика, преди тя да е казала още нещо.
— Кара придоби силата на човек, който притежаваше елемент от нужната магия. Затова може да пътува. Нищо не може да се направи. Ще трябва да останеш тук.
Рика не изглеждаше никак доволна, но кимна.
— Добре, тогава вие тръгвайте.
— Хайде — обърна се Плъзгата към Ричард — да пътуваме. Къде искаш да отидем?
Ричард понечи да изговори мястото, но се сепна. Обърна се към Рика.
— Не можеш да дойдеш с нас. По-добре тръгвай, за да не чуеш къде отиваме. Не искам да рискувам да разбереш, а после информацията да попадне у останалите. Дядо ми е голям хитрец и е доста изобретателен, когато иска да разбере нещо.
— Не е нужно да разбирам — въздъхна примирено Рика. — Прав си, Господарю Рал. — Усмихна се на Кара. — Пази го.
— Винаги го пазя — кимна тя. — Без мен е почти безпомощен.
Ричард не обърна внимание на надутата и хвалба.
— Рика, искам да те помоля да предадеш нещо на Зед. Едно съобщение.
Рика смръщи чело и се съсредоточи.
— Кажи му, че четири Сестри на мрака са заловили Калан, истинската Майка Изповедник, а не трупа, заровен в Ейдиндрил. Кажи му, че възнамерявам да се върна веднага, щом мога, и да му представя доказателства. Моля го, когато се върна, преди да се опита да ме излекува, да му покажа доказателството, което ще нося. Кажи му още, че го обичам и разбирам загрижеността му за мен, но съм длъжен да действам като истински Търсач, за какъвто той лично ме избра, когато ми връчи Меча на истината.
— Какво доказателство? — полюбопитства Кара, щом Рика си тръгна.
— Още не знам. Не съм го намерил. — Обърна се към Ничи. — Не забравяй какво ти казах. Влезем ли в Плъзгата, трябва да дишаш. Отначало ще ти се прииска да задържиш дъха си, но няма да е възможно. Щом пристигнем и излезем от Плъзгата, ще трябва да я изплюеш от дробовете си и пак да вдишаш въздуха.
Ничи изглеждаше доста притеснена. Ричард я хвана за ръката.
— Ще бъда с теб, както и Кара. И двамата сме го правили. Няма да те пусна нито за миг. Първия път е трудно да си наложиш да вдишаш Плъзгата, но сториш ли го, ще се увериш, че преживяването е наистина забележително. Възхитително е да дишаш вътре в нея.
— Възхитително — повтори Ничи, но в гласа и прозвучаха нескрити нотки на недоверие.
— Господарят Рал е прав — подкрепи го Кара. — Ще видиш.
— Помни едно — додаде Ричард, — щом пристигнем, няма да ти се иска да се освободиш от Плъзгата и да вдишаш въздух. Но трябва да го направиш. В противен случай ще умреш. Ясно ли е?
— Разбира се — кимна Ничи.
— Хайде тогава. — Ричард понечи да се прехвърли през парапета, като дръпна Ничи след себе си.
— Къде отиваме, господарю?
— Мисля, че трябва да отидем в Народния дворец в Д’Хара. Знаеш ли къде е?
— Разбира се. Народният дворец е централен обект.
