Ничи превъртя кичур коса между пръстите си.
— Вярно, признавам, че неведнъж съм я чувала да изрича тази клетва.
— Направи всичко възможно, за да я изпълни. Проследи мен и Калан в Плъзгата. Мечът на истината е несъвместим с живота в Плъзгата. Когато дойдох тук, си взех меча и го пъхнах в Плъзгата, преди Мериса да е успяла да излезе. И тя умря вътре.
От Сестрите на мрака, които ми се заклеха във вярност, само четири са още живи. Те са четирите глави на змията. Те дойдоха онази сутрин и отвлякоха Калан. Направили са ми някакво заклинание, чрез което да ме приспят дълбоко и да не мога да се събудя лесно. Заклинанието, което са използвали, вероятно е била елементарно, нещо като увеличаване на сънливостта, за да не разбера, че някой е използвал магия срещу мен. Онзи вълчи вой, който чух, не е бил вой на вълк, а сигнал, даден от приближаващите войски. Заклинанието ми е попречило да го разпозная — бил съм твърде сънлив, за да мисля трезво, но въпреки това усетих нещо странно. После Сестрите са използвали магия, за да заличат следите си. И са отвели Калан.
Ничи сви яростно юмруци.
— Но те са Сестри на мрака! Не могат да са обречени едновременно на теб и на Пазителя! Това е просто налудничаво.
— И на мен така ми се стори. Сестра Улиция ме убеди, че гледам едностранчиво на нещата, само от моята гледна точка. Пожела да ми се закълнат във вярност, в замяна, на което обеща да ми кажат къде е Калан. За да задействат връзката, трябваше да са напълно искрени в отдаването си. После си тръгнаха. Ако ги бях помолил за още нещо освен обещаната информация, щях да наруша споразумението ни и да се върнем пак оттам, откъдето тръгнахме — те щяха да са под властта на Джаганг, а Калан да е в плен. Сестра Улиция каза, че след като ми се закълнат във вярност и ми позволят да им задам един въпрос, ще си тръгнат. Те получиха връзката, а аз — Калан.
— Но те са Сестри на мрака!
— Сестра Улиция каза, че щом после не са се опитали да ме убият, значи клетвата им е дадена искрено и са сторили нужното, за да затвърдят връзката си с мен. Понеже аз определено нямам желание да ме убиват.
Ничи се завъртя, вдигнала ръка на хълбока си.
— Макар и по странен начин, звучи логично. Сестра Улиция, меко казано, е лисица. За нея е напълно типично да разсъждава по този начин. — Ничи го погледна. — Какви ги говоря? Ето че започна и мен да замесваш в заблудите си. Престани, Ричард. Казвам ти, трябва да изчезваш оттук, при това веднага. Хайде. Кара ще те настигне с багажа.
Ричард разбираше, че тя е права. Нямаше да успее да намери Калан, ако трябва да отблъсква атаките на трима души, родени с дарбата, които при това знаят прекрасно как да си служат с нея и които са твърдо решени да променят начина му на мислене. Те нямаше да са склонни да му дадат никаква възможност да им обясни каквото и да било. Вече се опита да го направи и не постигна никакъв успех.
Най-вероятно щяха да направят, каквото сметнат за нужно. Ричард не вярваше да го предупредят за намеренията си. И преди да разбере какво го е ударило, всичко щеше да е свършило.
Не искаше да си го признае, но знаеше, че Зед е способен на подобно нещо. След като даде на Ричард Меча на истината, когато бяха тръгнали да си върнат кутиите на Орден, които Мрачният Рал бе пуснал в действие, Зед му спомена, че животът на толкова много хора е заложен на карта, че няма да се поколебае да убие дори собствения си внук, ако се наложи, за да спаси живота на тези невинни хора. Беше му обяснил, че за да бъде Ричард Търсач и да носи Меча на истината, трябва да е не по-малко всеотдаен към каузата и трябва да умее да гледа по-мащабно на нещата.
Така че не бе изключено сега Зед да е решил да си послужи с магия, за да заличи спомена за Калан от главата на Ричард — спомен, който дядо му смяташе за болест, поразила внука му и която можеше да повлияе негативно върху участието на Ричард в борбата за спасяването на милиони човешки животи.
— Да, права си — рече след малко Ричард, макар и с неохота. — Ще се опитат да ми попречат. — Взе двете книжки, които лежаха на масата пред него, и ги пъхна в джоба си. — Да се махаме, преди да се опитат да го направят.
— Да се махаме ли? Нима искаш да дойда с теб?
Той спря и повдигна рамене.
— Ничи, двете с Кара сте единствените истински приятели, които имам в момента. Помогнахте ми, когато имах най-голяма нужда от помощ. Не мога да си позволя да се разделя с ценни приятели точно когато започвам да разплитам тази загадка. След като го направя, може би ще имам нужда от помощта ти, но дори да не е така, бих искал да си с мен, за да мога да разчитам на съветите и подкрепата ти. Разбира се, ако искаш да дойдеш. Няма да те принуждавам, но бих се радвал, ако избереш да тръгнеш с мен.
Ничи му се усмихна с онази своя удивителна и рядка усмивка, която разкриваше цялото благородство на характера и — усмивката, която той бе започнал да вижда едва след като тя се научи да обича живота.
Петдесет и девета глава
КАРА ГО ЧАКАШЕ НЕРВНО от другата страна на щита. Рика, която стоеше на пост край желязната врата, гледаше към стаичката в кулата. Щом видяха червената светлинка и чуха стъпките на Ричард, и двете се обърнаха. Той видя до вратата раници и друг багаж. Взе своята раница и пъхна вътре двете книжки.
— Значи тръгваме? — попита Кара.
— Да, при това нямаме никакво време за губене — отвърна той, докато пристягаше ремъците на раницата си и я мяташе на гърба.
Щом взе лъка и колчана със стрелите, всички се заеха да си вземат багажа.
Оказа се, че Кара, тъй като явно разчиташе Ничи да е близо до Ричард, за да го защитава, бе взела и багажа на чародейката. Ричард се запита до каква степен желанието на Морещицата е свързано с казаното от Шота.
— Всички готови ли са? — попита той, докато те притягаха ремъци и катарами.
След като жените кимнаха, той поведе мрачната групичка през вратата. Знаеше, че Кара би го последвала без въпроси, но едва ли би послушала Ничи или някой друг, ако нямаше сериозна причина да го направи, затова подозираше, че Кара вероятно е задала достатъчно остри въпроси — нещо, в което Морещиците наистина ги биваше, и е установила защо се налага да се махат оттук.
В основата на кулата Ричард прокара ръка по железния парапет и зави по коридора, но в следващия миг се закова насред крачка. Другите също спряха и го погледнаха с очакване.
— Няма да ти повярват. — Гледаше озадачените сини очи на Ничи.
— Какво имаш предвид?
— Прекалено важно е. Няма да те оставят сама да изпълниш нарежданията им. Ще се притеснят, че може да изгубиш увереност или че ще ги подведеш и ще ме оставиш да си тръгна.
— Имаш предвид, че ще дойдат да те търсят, така ли? — приближи се Кара.
— Не, не да ме търсят. Но се обзалагам, че някъде по маршрута между мястото, където се намираме в момента, и изхода от Магьосническата кула са се притаили в засада, в случай че се измъкна от Ничи и се опитам да избягам. А попаднем ли неочаквано на тях, ще е твърде късно.
— Господарю Рал — обади се Рика, — двете с Кара няма да допуснем да ти се случи нещо.
Той повдигна вежда.
— Предпочитам изобщо да не се стига до възможност за подобно нещо. Онези тримата си мислят, че имам нужда от помощ. Нямат намерение да ми правят нещо лошо — поне не съзнателно. Не искам да ги наранявате.
— Но ако ни изненадат и използват магията си срещу теб, не можеш да очакваш от нас, че няма да отвърнем на удара — рече Кара.
— Както казах, не смятам да се стига до там — погледна я строго той.
— Господарю Рал — подхвана Кара, — не мога да позволя някой да те нападне по такъв начин, пък дори да си мисли, че го прави за твое добро. Няма какво да го усукваш в подобна ситуация. Ако те нападнат, трябва да ги спрем — точка по въпроса. Допуснем ли да успеят да осъществят замисъла си, никога повече няма да си същият. Няма да си онзи Господар Рал, когото познаваме и който си. — Кара се надвеси над него
