— Беше… възхитително — отрони Ничи, все още под силното въздействие на преживяното.
— Нали ти казах — отвърна Ричард и и помогна да стъпи на твърда земя.
— Май сме в някаква каменна стая — отбеляза Кара, като продължаваше да оглежда щателно всичко наоколо.
Ричард пристъпи към сенките в един от ъглите и две стъклени сфери засияха с призрачна зеленикава светлина. Ричард забеляза стълби, от двете страни на които имаше още стъклени кълба. Стъпалата водеха право нагоре към тавана.
— Странна работа — отбеляза Кара, вдигнала крак на второто стъпало и вперила очи нагоре в тъмното.
— Вижте, там има метална плоскост — посочи Ничи, като изпружи врат.
Ричард бе виждал подобни метални плоскости и другаде. Това бяха отключващи плоскости за щитове. Ничи почука с пръст, но не се случи нищо.
Ричард опря ръка в леденостудената плоскост и се чу стържене на камъни, стената започна да се отдръпва. Извиха се струйки прах.
Тримата се отдръпнаха и напрегнаха очи в сумрака, за да се опитат да разберат какво точно се движи. Земята затрепери. Сякаш цялата стая се измести и някак промени формата си. Тогава Ричард осъзна, че всъщност това, което се отдръпва, е таванът.
По стълбите плисна уголемяващ се сноп лунна светлина.
Ричард нямаше никаква представа къде се намират, освен, че явно бяха под земята, в някаква каменна стая. Не знаеше къде се намира Каска, само дето Плъзгата спомена, че е в Необятната пустош, а той не знаеше къде се пада това място, така че не беше наясно какво да очаква. Почувства се определено странно.
Посегна към меча си.
Но не го намери. Може би за хиляден път изпита чувство на дълбоко съжаление за това къде и при кого се намира мечът му в този момент.
Измъкна кинжала си и приведен, се запъти нагоре по стълбите. Предпочете да наведе глава не само за да не я удари в ниския таван, но и от предпазливост, понеже не знаеше кой може да е чул плъзгането на камъка отвън. Кара, забелязала, че той изважда ножа си, стисна своя Агиел. Опита се да изпревари Ричард по стълбата, но той и препречи пътя с ръка и я задържа на едно стъпало зад себе си вляво. Ничи бе плътно от другата му страна.
Щом се показа от земята, мярна три забулени в мрак сенки, които бяха приседнали недалеч. От досегашния си опит при пътешествията в Плъзгата знаеше, че в началото, докато още не се е възстановил от пътуването, зрението му е по-обострено от обичайното. Вероятно той ги виждаше по-добре, отколкото те него.
Благодарение на доброто си зрение Ричард забеляза, че едрият мъжага в средата притиска до себе си слабовато момиче. Едната ръка на онзи беше през устата на пленничката му. Момичето се мяташе в ръцете му. Лунната светлина се отразяваше от острието, притиснато в гърлото и.
— Хвърлете оръжието — изръмжа онзи с ножа — и се предайте на Императорския орден, иначе сте мъртви.
Ричард подхвърли ножа си във въздуха, остави го да опише полукръг и го хвана за острието. Над бабанката рязко се спусна едра черна птица, кацна на главата му и нададе пронизителен писък. Онзи подскочи. На Ричард не му остана време да осмисли неочакваната си атака. Хвърли ножа.
Разперила широко криле, птицата се вдигна във въздуха. Острието уцели мъжа в средата на челото с плътен звук.
Ричард знаеше, че кинжалът му е достатъчно дълъг, че да пробие целия мозък на мъжа и да излезе от другата страна на черепа му. След секунда онзи се строполи по гръб зад треперещото момиче — беше мъртъв, преди да е успял да я нарани.
Преди двамата му другари да са направили и крачка, Ничи насочи към тях невидимо острие от сгъстен въздух, което ги обезглави на мига. Единственият звук, който се чу, бе почти едновременното тупване на главите върху земята. Обезглавените торсове се свлякоха от двете страни на момичето.
Нощта бе тиха, чуваше се само напевът на цикадите.
Момичето пристъпи колебливо и падна на колене. Сведе глава пред стълбите, докато челото и докосна камъка отпред.
— Господарю Рал, аз съм твоя смирена слугиня. Благодаря, че дойде и ме защити. Ще ти служа вярно. Животът ми ти принадлежи. Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня.
Докато момичето говореше с разтреперан глас, Кара и Ничи се разделиха, за да огледат за друга заплаха. Ричард вдигна пръст през устните си, за да им покаже да не вдигат шум, в случай че наблизо има заспали войници от ордите на Императорския орден. Двете видяха знака му и кимнаха.
Ричард чакаше, заслушан напрегнато. Понеже малката и бездруго се бе свила на земята, той не и даде знак да стане, защото така поне беше в безопасност. Чу се шумолене на криле и след малко гарванът кацна на близък клон, после пак прошумоли и прибра криле.
— Чисто е — обяви Ничи тихо, щом се върна от сенките. — Ханът ми показва, че няма други в непосредствена близост.
Ричард въздъхна облекчено и отпусна напрегнатите си мускули. Чу как момичето хлипа в тих ужас и седна до нея на горното стъпало. Подозираше, че тя се страхува да би той да обезглави и нея като тримата войници. Ричард искаше да я успокои и да я увери, че няма да я сполети тази съдба.
— Всичко е наред — каза и и нежно я хвана за раменете, за да я подкани да се изправи. — Няма да ти сторя нищо лошо. Вече си в безопасност.
Щом тя се изправи, той я прегърна и притисна главицата и в рамото си, усетил, че очите и оглеждат тримата мъртви мъже, сякаш можеха да скочат и да я отвлекат. Беше тъничка и жилава, вече пораснала, но все още не бе съвсем жена.
Приличаше на крехка птичка, готова да напусне гнездото си. Нежните и ръчички обвиха врата на Ричард, тя се притисна в него и се разрида с облекчение.
— Птицата приятел ли ти е? — попита Ричард.
— Локи. Той ме пази.
— Така си е, тази вечер се справи чудесно.
— Вече мислех, че няма да дойдеш, Господарю Рал. Мислех, че аз съм виновна, че не съм достатъчно добра жрица за теб.
Ричард продължи да я гали по тила.
— Откъде знаеше, че ще дойда?
— От сказанията. Но вече бях чакала достатъчно дълго и си помислих, че сигурно нещо се е объркало. Почти се бях отчаяла, че няма да сме достойни за вниманието ти, после пък търсех вината в себе си.
Ричард предположи, че „сказанията“ са нещо като пророчества.
— Казваш, че си жрица, така ли?
Тя кимна и се дръпна, за да му се усмихне. Едва тогава Ричард забеляза огромните и бакърени очи, които надничаха от тъмна маска, нарисувана като лента напряко през лицето и. Беше доста плашещо.
— Аз съм жрицата на костите. Ти се върна, за да ми помогнеш. Аз съм твоя слугиня. Аз съм тази, която трябва да хвърли сънищата.
— Върнал съм се?
— Към живота. Върна се от мъртвите.
Той само я изгледа.
Ничи приклекна край момичето.
— Какво имаш предвид — как така се е върнал от мъртвите?
Момичето посочи зад тях, към мястото, откъдето се появиха.
— От света на мъртвите… обратно при живите. Там, на гроба му, е изписано неговото име.
Ричард се извърна и наистина видя името си върху нещо като надгробна плоча. Първото, което му хрумна, бе името на Калан, което видя изписано над гроба в Ейдиндрил. Но и двамата са живи, независимо какво пише върху камъка.
Момичето погледна първо Кара, после Ничи.
