Гвардейците спряха на почтително разстояние — хем достатъчно близо, в случай на нужда, хем по-встрани, за да не пречат. Всички застинаха в очакване, Ричард огледа един страничен коридор. Кара се почувства неловко.
— Крилото за Морещиците — обясни тя на незададения въпрос в очите на Ничи.
— Стаята на Дена беше в дъното на този коридор — показа Ричард с ръка. — А твоята стая се пада ей там.
— Откъде знаеш? — изумена попита Кара.
— Спомням си, че съм бил там, Кара — отвърна той след известно непроницаемо мълчание.
— Спомняш си? — Лицето на Кара придоби цвета на кожената и униформа. Ричард кимна. — Значи знаеш?
— Разбира се, че знам, Кара.
— Как разбра? — Очите и се напълниха със сълзи.
— Когато докосна Агиела ти, изпитвам болка. Агиелът причинява болка само когато човек е бил обучаван с него, с конкретното оръжие. Или когато Морещицата иска съзнателно да причини болка.
— Господарю Рал… съжалявам.
— Мина доста време, Кара, сега ти си нов човек. Аз бях враг на твоя Господар Рал. Нещата се променят.
— Сигурен ли си, че съм се променила достатъчно?
— Други хора са те превърнали в онова, което беше преди. Ти сама направи от себе си това, което си днес. Нали помниш, когато звярът те нарани и аз те излекувах?
— Нима мога да забравя?
— Значи знаеш как се чувствам. Тя му се усмихна.
Ричард свъси чело.
— Докоснах…
В очите му блесна внезапно прозрение.
— Мечът!
— Моля? — попита Ничи.
— Мечът на истината. Онази сутрин, докато спях, мисля, че Сестрите са ми направили магия, за да спя по-дълбоко и те да могат да отвлекат Калан. Но аз докоснах ефеса на меча си. Докосвах Меча на истината, когато са я отвлекли и са накарали всички да я забравят. Мечът ме е защитил от тази магия. Ето защо си я спомням. Мечът на истината се е оказал противодействието на техните действия. — Ричард изведнъж се разбърза. — Бързо, трябва да стигнем в лагера и да разберем коя е ранената старица.
Смаяна за пореден път, Ничи хукна след него.
Шейсет и четвърта глава
НИЧИ ОСТАНА ДЪЛБОКО ИЗНЕНАДАНА от военния лагер. Дотолкова беше свикнала с вида на армията на Джаганг, че дори не се бе замисляла колко различно би могло да бъде всичко, колко различни биха могли да бъдат хората. Беше съвсем естествено, разбира се, но тя просто не се бе замисляла.
Въпреки че беше вечер, имаше достатъчно огньове и тя бе очаквала да стане обект на нездраво внимание, да и се подхвърлят мръсотии, имащи за цел да я шокират и стреснат или да я унижат и уплашат. Мъжете в биваците на Ордена винаги бяха дюдюкали и подсвирквали, бяха я обсипвали с неприлични жестове и бяха избухвали в неприличен смях.
Тези войници, вярно, обръщаха се да я погледнат, вероятно, защото не се случваше често жена като нея да влезе в лагера. Но само гледаха. Поглед, възхищение в очите, тук-там усмивка или почтително кимане с глава — така я посрещнаха. Може би защото тя бе в компанията на Господаря Рал и на Морещица с червена униформа? Не, не мислеше, че причината е това. Тези мъже бяха различни. От тях се очакваше да се държат достойно.
Всеки, който забележеше Ричард, заставаше мирно, ударил юмрук в гърдите си, гордо изправен. Някои предпочитаха да го поизпратят малко и сподиряха известно време кортежа му. Всички явно бяха на върха на щастието да го видят сред тях, да видят отново своя Господар Рал.
Освен това лагерът беше далеч по-подреден. Ничи се зарадва най-много на това, че изглежда сухо — знаеше, че няма нещо по-неприятно от влага и киша сред палатките. В този лагер животните бяха отведени настрани и осигурени така, че да не създават проблеми. Каруците не се пречкаха по главния път през лагера. Всъщност навсякъде бяха създадени удобни пътеки за преминаване между палатките.
Мъжете изглеждаха уморени от дългия преход, но въпреки това палатките им бяха подредени по определен начин, а не хаотично опънати, където дойде, както ставаше в лагерите на Императорския орден. Огньовете бяха малки, колкото да посрещнат непосредствените нужди за готвене, а не за развлечение на побеснели пияни войници, които танцуват, пеят и се карат край огромни клади.
Другата основна разлика беше, че никъде не видя палатки за изтезания. В Ордена винаги се определяше зона, отделена за извършване на мъчения. Вътре се изливаше постоянен поток от хора, които трябва да бъдат разпитвани, и изтичаше не много по-малък поток от трупове. Непрекъснато се чуваха писъци и вой, които се сливаха с останалите звуци в шумна глъчка.
И друго — беше доста тихо. Мъжете приключваха с вечерята си и се приготвяха за сън. Над палатките се стелеше тишина и спокойствие. В лагерите на Ордена никога не настъпваше такова време.
— Насам! — вдигна ръка един от гвардейците, за да им покаже палатките на командния състав в далечината.
От една палатка се подаде едър русоляв офицер, чул приближаване на коне. Явно вече го бяха предупредили, че Господарят Рал е на път към него.
Ричард скочи от седлото и попречи на мъжа да падне на колене — пред него за отдаване.
— Генерал Мейферт, радвам се да те видя, но нямаме време за това.
Мъжът само кимна.
— Както пожелаеш, Господарю Рал.
Ничи проследи блесналия поглед на генерала, когато Кара застана до Ричард.
— Господарке Кара — рече той и приглади русата си коса.
— Генерале.
— Животът е твърде кратък, за да се преструвате, че сте най-обикновени познати — подкани ги Ричард, внезапно почувствал как в гърдите му се надига гняв. — Трябва да разберете, че всеки момент, който имате възможност да прекарате заедно, е ценен, а и не виждам нищо лошо в това да прегърнеш любим човек. Нали точно за тази свобода се борим. Е, какво ще кажете?
— Да, Господарю Рал — рече генералът, хванат неподготвен.
— Дойдохме заради рапорта, който си изпратил — за жената, пронизана от меч. Жива ли е?
Младият генерал кимна.
— През последния час не съм проверявал, но преди това беше жива. Полевите лечители се погрижиха за нея, но има някои рани, които далеч надхвърлят техните способности. Случаят е точно такъв. Била е пронизана в корема. Това означава бавна и мъчителна смърт. Всъщност не мислех, че жената ще изкара толкова дълго.
— Разбрахте ли как се казва? — попита Ничи.
— Когато беше в съзнание, не пожела да ни каже. Но после изпадна в треска и пак я попитахме — каза, че името и е Тови.
Преди да зададе следващия си въпрос, Ричард стрелна с очи Ничи.
— Как изглежда?
— Едра, възрастна жена.
— Описанието съвпада — отбеляза Ричард и изтри лицето си с ръка. — Трябва да я видим. Веднага.
— Последвайте ме — кимна генералът.
— Чакай! — спря го Ничи.
— Какво има? — обърна се Ричард към нея.
— Ако отидеш ти, няма да ти каже нищо. Мене не ме е виждала от цяла вечност. Последния път аз бях
