Тя смръщи чело и отново заби поглед в книгата. Запрелиства страниците, докато откри празното място.
— Ами, възможно е човекът, който е правил преписа, да е решил по някаква причина да не включва дадена част от текста — рече тя, докато оглеждаше края на пророчеството. След празното място продължаваше съвсем друго разклонение. — Може би е имал сериозни основания да смята, че точно това разклонение е водело до задънена улица и вместо да вкарва в дървото на пророчеството мъртъв материал, е решил просто да го остави незаписан. Не е нещо безпрецедентно. От друга страна, за да не изглежда, че съответният преписван е искал да измами някого, е продължил нататък, като е оставил празно място, за да обозначи пропуска.
Ан вдигна глава. Лазурносините очи на Пророка бяха втренчени в нея. Тя усети как по гърба и се спуска струйка пот.
— Погледни „Глендхилова книга за теорията на отклоненията“ — отрони той тихо, без да сваля от нея пронизителния си поглед.
Ан отмести погледа си и придърпа екземпляра на „Глендхилова книга за теорията на отклоненията“. Запрелиства страниците, този път като че ли малко по-енергично.
И тук имаше празни страници — повече.
— Бих казала, че преписът не е съвсем точен — сви рамене тя.
Натан нетърпеливо се пресегна с дългата си ръка и върна страниците до началото на книгата.
Там, в самото начало, стоеше авторовият символ.
— Добри духове! — прошепна Ан, щом очите и фиксираха малкия символ. Той все още трептеше от магията, вложена в него от самия автор. Ан усети как по гърба и преминават иглички. — Това не е копие. А оригинал.
— Именно. Ако не си забравила, екземплярът, с който разполагахме в подземията, беше копие.
— Да, спомням си много добре, че нашето беше копие. Тя бе предположила, че държи в ръцете си поредното копие. Голяма част от пророческите книги бяха копия, но това не намаляваше тяхната стойност. Те биваха проверявани и означавани от уважавани учени, които оставяха собствените си символи, за да гарантират автентичността на преписа. Пророческите книги се ценяха заради точността и правдивостта на съдържанието си, а не защото са оригинали или преписи. Ценно бе самото пророчество, а не ръката, която го е записала.
И въпреки всичко да види оригинала на книга, която цени толкова високо, бе наистина забележително преживяване. Това бе истинската книга, написана от ръката на Пророка, направил тези безценни пророчества.
— Натан… нямам думи. За мен това е истинско удоволствие. Знаеш колко много означава тази книга за мен.
— А празните страници? — въздъхна той търпеливо.
— Не знам — сви рамене тя. — Изобщо не съм подготвена да направя предположение. Ти как мислиш?
— Огледай мястото, където се появяват празнините.
Ан се съсредоточи върху книгата. Прочете малко от текста преди едно от празните места, после продължи след него. Беше пророчество за Ричард. Избра напосоки друго празно място, пак прочете редовете преди и след него. Друго пророчество, свързано с Ричард.
— Май ще излезе — отрони, докато изучаваше трето подобно място, — че празнините се появяват там, където се говори за Ричард.
Натан изглеждаше все по-изнервен.
— Това е така, защото „Глендхиловата книга за теорията на отклоненията“ по принцип е почти изцяло за Ричард. Ако разгледаш другите книги, ще видиш, че там празните места не са свързани само с него.
Ан разпери ръце и ги отпусна покрай тялото си.
— Е, добре, предавам се. Не виждам онова, което си видял ти.
— Става въпрос за онова, което не съм видял. За празните места.
— Би ли ми обяснил по-подробно?
— Според мен в тези празнини има нещо много странно — отвърна Натан с леко повишен тон.
Ан прибра избягал кичур коса в кока, който винаги носеше на тила си. Започваше да губи търпение.
— И то е?
— Ти как мислиш? Виж, обзалагам се, че насън да те бутнат, можеш да изрецитираш от кора до кора „Глендхиловата книга за теорията на отклоненията“.
— Предполагам — сви рамене Ан.
— Това важи и за мен. Най-малкото, мога да твърдя, че знаех наизуст преписа, с който разполагахме в подземията. Прегледах надве-натри тази книга, за да я сравня с текста, който знам наизуст.
Незнайно защо стомахът на Ан се бе свил на топка. Загризаха я опасения, че в преписа, който двамата с Натан познаваха, празните места са били запълнени с фалшиви пророчества. Това би било наистина колосална измама.
— И какво установи?
— Че рецитирам оригиналния текст — без нито един пропуск, без нищо излишно.
— Натан, това е чудесно — въздъхна облекчено тя. — Това означава, че нашето копие не е било запълнено с изфабрикувани пророчества. Защо се притесняваш, че не помниш текста от празните места? Та нали те са празни, в тях няма нищо. Няма какво да се помни.
— В копието, с което разполагахме в двореца, нямаше празни места.
Ан се замисли и примигна.
— Да, вярно е, нямаше. Съвсем ясно си спомням това. — Усмихна се топло на Пророка. — Но нима не разбираш? След като можеш да изрецитираш съвсем точно тази книга, без нито един пропуск, без нищо излишно, и при положение, че си наизустил съдържанието от нашия препис, това означава, че който го е направил, просто е събрал текста, вместо да оставя безсмислени празнини, както е постъпил авторът Пророк. А Пророкът вероятно е оставил тези празнини като презастраховка, в случай че получи допълнителни прозрения за конкретните пророчества и му се прииска да добави нещо в оригиналния текст. Но това очевидно не се е наложило и празните места са си останали.
— Сигурен съм, че в нашето копие имаше още текст.
— Е, сега вече съвсем ме обърка.
— Нима не разбираш, Ан? — Този път Натан разпери ръце. — Ето, погледни книгата. — Обърна я към нея. — Вгледай се в предпоследното разклонение. Има една изписана страница, после следват шест празни. Помниш ли в нашия препис на „Глендхилова книга за теорията на отклоненията“ да е имало разклонение с дължина само една страница? Не. Нямаше толкова кратки пророчества. Всичките бяха объркани и сложни. Ти знаеш, че в пророчеството се е казвало още нещо, аз също го знам, но в съзнанието ми има празнини като в тези страници. Това, което е било написано тук, липсва не само в книгата, но и в главата ми. И ако ти не ми кажеш останалата част от пророчеството, която би трябвало да е тук, значи липсва и в твоята глава.
— Натан, това няма как… искам да кажа, не разбирам как… — заекна Ан, вече напълно объркана.
— Ето — грабна той поредната книга от купчините зад гърба си. — „Събрани произходи“. Сигурно я помниш.
Ан пое книгата от ръцете му с благоговение.
— О, Натан, разбира се, че я помня. Как е възможно човек да забрави толкова кратка, но прекрасна книга.
„Събрани произходи“ представляваше изключителна ценност, тъй като бе написана изцяло в жанра на приказката. Ан обичаше да чете приказки. Изобщо падаше си по романтиката, макар никога пред никого да не го бе признавала. А тъй като тази романтична приказка по същество представляваше пророчество, Ан нямаше как да не е изтънко запозната с тази книга.
Усмихна се и отгърна корицата на книжката.
Страниците бяха празни.
Всичките.
— Кажи ми за какво става въпрос в „Събрани произходи“? — попита Натан с властния глас на истински
