зависи от мен, но искам да те предупредя, че може и да не успея да те защитя от вещицата.
— Не се тревожи за това, Кара. — Той сви крака и намести тежестта си, конят му препусна в лек галоп. — Доколкото познавам Шота, и бездруго няма да ти позволи да я приближиш.
Двайсет и пета глава
ДОКАТО ВЪРВЕШЕ по една от централните улици на града, следвана от група местни граждани, Ничи си мислеше, че след заминаването на Ричард сякаш слънцето бе угаснало за нея. Липсваше и възможността да надникне в очите му, да види игривата искрица живот в тях. В продължение на два дни тя се отдаде неуморно на подготовката за предстоящото нападение, но без непосредствената близост на Ричард животът изглеждаше празен, не толкова пъстър, изобщо… различен.
В същото време, когато той бе наблизо, твърдоглавото му упорство да открие въображаемата си любима и действаше наистина изтощително. Дори на моменти и идваше да го удуши. Бе опитала всичко — от търпеливост до гняв — в опитите си да го накара да прозре истината, но беше все едно се опитва да премести планина. В крайна сметка беше все едно какво прави и какво му говори.
За негово добро тя отчаяно се опитваше да го отърси от илюзиите, да му помогне да разбере истината. За тази цел се налагаше да му отправя различни предизвикателства, за да дойде на себе си, преди да се е случило нещо ужасно. Но в същото време опитите и да го накара да прозре истината винаги я правеха да изглежда като някакъв злодей, чиято цел е да работи против него. Не обичаше да е в тази позиция.
Ничи се надяваше, че щом приключи мисията си да помогне на Алтур’Ранг да се отърве от приближаващите орди на Императорския орден и техния магьосник Кронос, бързо ще настигне Кара и Ричард. Тъй като той се бе подготвил с няколко двойки коне, пък и при положение, че щеше да бърза колкото му позволяват силите, Ничи си даваше сметка, че няма да успее да се присъедини към него, преди той да е пристигнал при Шота. Ако изобщо успее да стигне дотам. И ако вещицата не го убие веднага, щом го види.
Доколкото Ничи познаваше вещиците, шансовете на Ричард да излезе жив от бърлогата на тази жена бяха близки до минималните. Още повече, че щеше да му се наложи да отиде там без подкрепата и помощта на Ничи. Утешителното все пак беше, че Ричард го бе правил и друг път. Доколкото Ничи беше чувала, Шота беше жена в истинския смисъл на думата. Така че оставаше поне надеждата Ричард да се държи учтиво с нея. Защото никак не е препоръчително човек да се отнася грубо с вещици.
Но дори да успееше да оцелее след срещата си с Шота, той пак щеше да е сломен, ако тя не се съгласи да му помогне. А Ничи знаеше, че Шота и да искаше, не би могла да направи нищо, защото жената, която Ричард издирваше, просто не съществуваше. Сегиз-тогиз Ничи истински се вбесяваше, че той е такъв инат и че дотолкова се е увлякъл по тази своя илюзия. Друг път се притесняваше, че наистина си е изгубил ума. Но тази мисъл бе прекалено страшна, за да и отдава повече внимание.
Внезапно осъзнала нещо, Ничи се закова на място.
Мъжете, които я следваха, също спряха, като я изтръгнаха от мислите и. Повечето от тях бяха тук, за да изпълняват нарежданията и, касаещи отбраната на града. Неколцина бяха предвидени за куриери, в случай че и се наложи да изпрати съобщение някому. Сега всички стояха неподвижни, притихнали, нямаха представа какво е намислила.
— Ей, там, горе — посочи им тя триетажна сграда на отсрещния ъгъл. — Погрижете се да разположим там поне двайсет-трийсет стрелци по прозорците. И им осигурете достатъчно стрели.
— Ще отида да огледам — рече веднага един от мъжете и хукна през улицата, като избягваше умело трополящите каруци, коне и ръчни колички.
Забързаният поток от хора не секна нито за миг, просто всички започнаха да заобикалят Ничи и групата мъже, все едно бяха камък насред буйна река. Пешеходците разговаряха помежду си полушепнешком и си проправяха път между гръмогласни търговци, които се опитваха да продават стоката си, или сред групички хора, които тревожно обсъждаха предстоящата битка и възможностите за самозащита. Всякакъв вид превозни средства, от огромни талиги, теглени от екипажи от по шест коня, до малки каручки с едно конче, минаваха забързано, всяка в своята посока, натоварени с най-разнообразни стоки и провизии, докато все още имаха тази възможност.
Въпреки врявата, която вдигаха коне, каруци и хора, Ничи сякаш бе оглушала. Мислите и бяха насочени изцяло към вещицата.
Внезапно осъзна, че Шота може не просто да не пожелае да помогне на Ричард, ами изобщо да не му каже, че няма да го направи. Вещиците имаха свои методи на действие и особени възгледи за нещата.
Ако тази жена сметнеше, че Ричард е прекалено настоятелен, можеше да реши да се отърве от него, като го изпрати за зелен хайвер на другия край на света.
Не е изключено да направи нещо подобно и просто за удоволствие, за да се позабавлява, или да го обрече на бавна смърт вследствие на безкрайно обикаляне из далечни пустинни земи. Една вещица би могла да стори нещо подобно само за да докаже, че е във възможностите и. Ричард, заслепен от желанието си да открие въображаемата си любима, едва ли ще осъзнае това. Той просто ще тръгне натам, накъдето му каже Шота.
Ничи беше бясна на себе си, задето му позволи да замине на толкова опасна среща. Но какво би могла да стори? Не можеше да му забрани.
Единственият и шанс бе да се отърве от брат Кронос и хората му възможно най-бързо и да тръгне след Ричард, за да направи, каквото е по силите и да го защити.
Мярна човека, когото бе изпратила да огледа ъгловата къща, да претичва между каруците и конете на връщане към другарите си. Направи и впечатление, че въпреки интензивното движение на хора из пълните улици глъчката и тълпите бяха далеч по-малко, отколкото в обикновен делничен ден. Хората трескаво се подготвяха. Някои вече се бяха окопали на тайни места, където смятаха, че ще са в безопасност. Ничи бе влизала в много градове с Императорския орден. За безопасност и дума не можеше да става.
Съгледвачът заобиколи близката празна каруца и най-накрая скочи при останалите. Застана мълчаливо пред нея. Боеше се да заговори, преди тя да му заповяда да докладва.
Страхуваше се от нея. Всички се страхуваха от нея. Тя не беше просто чародейка; беше чародейка в лошо настроение и всички го усещаха.
Никой не разбираше на какво се дължи сърдитостта и, но пред последните два дни всички около нея вървяха на пръсти. Всъщност настроението и нямаше нищо общо с тях, нямаше нищо общо дори с Ричард, който препускаше презглава в преследване на несъществуващата си любима. Е, това хората нямаше как да го знаят. Ничи се подготвяше мислено за предстоящата кървава атака, повтаряше си наум различните неща, които евентуално би и се наложило да направи, стягаше се вътрешно.
Когато човек е изправен пред невъобразима и дивашка жестокост, не си подпява весели песнички и не споделя с околните възхищението си от слънчевия ден. Вместо това се отдава на мрачните си мисли.
Ничи изобщо не си направи труда да им обяснява причините за настроението си. Подобни усилия биха изцедили запасите и от толкова ценната и в момента енергия. Мислената подготовка да събере всяко късче умения, знания, мъдрост и сила, с които разполагаше, изискваше известно отдръпване. Съществуваха жестоки и смъртоносни сили, чието съществуване тези хора никога нямаше да проумеят, а тя трябваше да се приготви да ги използва веднага, щом се наложи. Не можеше да обяснява тези неща на всеки срещнат. Просто трябваше да го приемат.
— Е? — попита тя спокойно, докато онзи стоеше безмълвен пред нея и се опитваше да нормализира дишането си.
— Ще стане — отвърна човекът. — Сградата представлява тъкачна и плетачна фабрика. И на трите етажа има достатъчно пространство, така че стрелците могат лесно и бързо да се придвижват от прозорец на прозорец и да избират най-подходящото за стрелба място.
Ничи кимна. Вдигна ръка към челото си, за да предпази очите си от захождащото слънце, и се обърна на запад, за да огледа широкия булевард. Огледа разположението на пресечките и ъглите. Накрая прецени, че мястото, където стояха в момента, с тухлената сграда отсреща, е най-подходящо. На това кръстовище се пресичаха два от най-широките булеварди в града и по всяка вероятност вражеската кавалерия щеше да избере именно този маршрут през източната част на града. Ничи познаваше организацията на атаките на Императорския орден. Обикновено те гледаха да има достатъчно пространство, за да могат да атакуват на
