докосна с магия, която няма да остави болезнен белег в душата ти, няма да те накара да ме мразиш. — Сведе поглед. — Исках да ме запомниш с нещо по-приятно от онези пъти, в които съм ти причинявала болка. Исках един-единствен път да оставя у теб малка искрица от нещо прекрасно и приятно.
Той не се опита да си представи какво повече от „малка искрица“ е било това.
Вдигна брадичката и, за да я накара да го погледне в очите.
— Не те мразя, Ничи. Знаеш го. Освен това знам, че тогава, когато си ме лекувала, си ми връщала живота. Това е важното.
След известно време той на свой ред отклони погледа си от нейните сини очи. В главата му се зароди мисълта, че Ничи вероятно е най-красивата жена, която е познавал през живота си.
Освен Калан.
— Но все пак ти благодаря — успя да пророни, все още под влияние на замайването си.
Тя го стисна нежно за лакътя.
— Тази вечер се справи чудесно, Ричард. Помислих си, че едно докосване с приятна магия ще ти помогне да възстановиш силите си по-бързо.
— Виждал съм как хора страдат и умират. Не можех да понеса мисълта, че онова момиченце може също да умре.
Ничи се усмихна на думите му. Ричард посочи конете.
— Трябва да вървя.
Тя кимна и той отиде да изведе конете и да се увери, че всичко е готово. Ничи се запъти да отвори вратата на конюшнята. Кара изникна на прага и се насочи към своята кобила.
До зазоряване имаше още малко време. Ричард установи, че е ужасно уморен, особено след емоционалното напрежение при употребата на меча. Но наистина се почувства по-добре след стореното от Ничи. От друга страна, осъзнаваше, че в близките дни няма да имат възможност да спят добре. Чакаше ги дълъг път, а той смяташе да го измине за възможно най-кратко време. Тъй като се бяха подсигурили с резервни коне, щяха да имат възможност да яздят с пълна мощ, да сменят животните и да продължат напред със същото темпо, за да не губят време. Всъщност смяташе да бърза на предела на възможностите им.
Ничи хвана повода на коня му, а той пъхна крак в стремето и се метна на седлото. Кобилата размаха опашка и затанцува нервно, нетърпелива да напусне конюшнята, нищо че навън бе тъмна нощ. Ричард я потупа по хълбока, за да я поуспокои. Щеше да има достатъчно време да му демонстрира буйния си нрав.
— Между другото, Господарю Рал — попита Кара, вече метнала се на седлото, — накъде сме се разбързали толкова?
— Трябва да се видя с Шота.
— Шота! Отиваме при вещицата! Ти да не си откачил? Внезапно пребледняла като платно, Ничи се спусна към него.
— Лудост е да отиваш при вещицата, да не говорим, че из целия Нов свят има разпръснати войски на Императорския орден. Не бива да го правиш.
— Налага се. Мисля, че Шота може да ми помогне да намеря Калан.
— Тя е вещица, Ричард! — Ничи изгуби контрол над нервите си. — Няма да ти помогне!
— И преди ми е помагала. Дари Калан и мен със сватбен подарък. Надявам се да го помни.
— Сватбен подарък ли? Ти май наистина си полудял — възкликна Кара. — Шота по-скоро би те убила.
Кара не подозираше колко е права. Отношенията на Ричард с Шота се бяха развивали доста бурно.
— Какъв сватбен подарък? — попита Ничи, хванала крака му в стремето. — Какви ги говориш?
— Шота искаше Калан да умре, понеже се опасяваше, че от връзката ни може да се роди чудовище, по нейните думи — Изповедник, роден с дарбата. В знак на примирие в деня на сватбата ни тя подари на Калан гердан с малък черен камък. Оказа се, че е някакъв вид магически амулет, който пречи на Калан да забременее. Двамата решихме, че за известно време, като се има предвид целият хаос наоколо и всичките ни грижи, ще приемем примирието на Шота.
В един период от време, когато Хармониите бяха на свобода, магията в целия свят престана да действа. Ричард и Калан не знаеха за случилото се и нямаха представа, че магическият амулет е безсилен. Именно тогава Калан забременя. Но се появиха онези ужасни мъже, които я пребиха почти до смърт и тя изгуби бебето.
Пак поради пропадането на магията не беше изключено дълбоката същност на света да е претърпяла фундаментална, необратима промяна, която постепенно да доведе до смъртта на всички видове магии. Калан беше убедена, че нещата вървят натам. Бяха се случили редица странни събития, за които нямаше друго обяснение. Зед ги наричаше „верижна реакция“. Той казваше, че започне ли веднъж този процес, нищо не може да го спре. Ричард не можеше да твърди категорично дали магията е престанала да действа или не.
— Шота ще си спомни онзи гердан, дето го подари на Калан. Ще си спомни вложената в него магия, както и ти си убедена, че ще познаеш своята, която освободи в мен, за да ти помогне да ме откриеш. Ако някой изобщо помни Калан, то това е Шота. Може да съм имал разногласия с вещицата, но също така съм и помагал — макар и неволно. Тя ми е длъжница. Ще ми помогне. Трябва да го направи.
Ничи разпери ръце.
— И, разбира се, става въпрос за гердан, който е носила Калан, а не за нещо, което би трябвало да е у теб. Защо продължаваш да упорстваш? За пореден път си въобразяваш нещо, което — много удобно — няма как да бъде доказано. Винаги измисляш нещо, което не може да се види и да се пипне. Герданът е поредният плод на въображението ти. — Ничи вдигна ръка към челото си. — Тази вещица няма да си спомни Калан, защото Калан никога не е съществувала.
— Шота ще ми помогне. Сигурен съм. Ще го направи. Не мога да измисля никакъв друг вариант, който може да ме отведе към отговори. Няма време. Колкото по-дълго Калан е пленница на своя похитител, толкова по-голяма е опасността за живота и и толкова по-малки са шансовете ми да я открия. Трябва да се видя с Шота.
— Ами ако грешиш? — попита Ничи. — Ако тази вещица откаже да ти помогне?
— Ще направя, каквото е нужно, за да я накарам.
— Ричард, моля те, отложи това поне за един-два дни. Да го обсъдим. Позволи ми да ти помогна да прецениш всичките си възможности.
Ричард издърпа юздите към себе си и насочи своята кобила и вързаните за нея животни към вратата.
— Срещата ми с Шота е най-доброто, което мога да сторя, за да получа отговори. Тръгвам.
Наведе глава, за да не се удари в напречната греда на вратата, и потъна в нощта. Цикадите продължаваха безспирната си песен.
Обърна коня си и видя Ничи, застанала на прага, осветена от светлината на фенерите.
— Пази се — каза и. — Ако не заради себе си, то поне заради мен.
Сега вече тя се усмихна. Поклати примирено глава.
— Както заповядате, Господарю Рал.
Той махна за сбогом на Виктор и Айшак.
— Лек път — провикна се Айшак и свали шапката си.
Виктор поздрави с юмрук в гърдите.
— Върни се, когато успееш, Ричард.
Той им обеща.
Щом поеха по пътя, Кара поклати глава.
— Не знам защо си направи всичкия тоя труд да ми спасяваш живота. Сега така или иначе ще умрем, както знаеш.
— Мислех, че идваш с мен, за да не позволиш това да се случи.
— Не знам дали ще мога да те защитя от вещицата, Господарю Рал. Досега не съм влизала в схватка с такъв противник, пък и не съм чувала друга Морещица да го е правила. Изповедническата сила действаше смъртоносно на нашия вид. Предполагам, че това важи и за силата на една вещица. Ще направя каквото
