Докато дългокосият бе на косъм от извършването на убийство, а момиченцето надаваше покъртителни писъци, които изпълваха всяко кътче на просторното помещение, Ричард, напрегнал цялата си енергия, се хвърли в атака.
Разгърна тялото си с мощен тласък. Острието изригна от ножницата, заредено до пръсване не само със собствения си гняв, но и със смъртоносната решителност на Ричард.
Докато във въздуха отекваше характерният металически звън на Меча на истината, Ричард нададе дивашки боен вик, в който изля цялата си ярост. Без да пести сили, завъртя меча над главата си с максималната скорост и мощ, на които бе способен.
В един кристално чист миг погледът му фиксира мъжа с ножа, който се бе вцепенил от изненада. Ричард съсредоточи в тази пролука във времето всичките си усилия и мускули, цялата си ярост и нужда. Този миг принадлежеше само и единствено нему и той го оползотвори за постигането на своята едничка цел.
Главата на противника му полетя напред и от лицето му се разхвърчаха пръски пот. Жълтеникавата светлина на фенерите се разпадна на стотици дребни точици, които полепнаха по носещите се из въздуха капчици пот. Докато мечът на Ричард описваше плавна дъга, той имаше достатъчно време, за да види всяка светла точица върху всяка отделна капчица пот. Успя да преброи всеки косъм по главата на мъжа, която се развя във въздуха.
Той знаеше, че очите на всички присъстващи, включително на малката заложничка, са вперени в него, но това нямаше значение. Единствените очи, които го интересуваха, бяха черните очи на мъжа и те най- сетне попаднаха на линията на погледа му.
Ричард видя как в тези черни очи се заражда мисъл. Върхът на меча изсвистя в прашния въздух. Наточеното като бръснач острие отрази светлината на фенерите и заблестя в черните очи на мъжа. Тези очи бяха осъзнали неизбежността на надвисналата заплаха.
Мечът се носеше неумолимо към тях, защото те бяха избраната цел, погълнала цялото внимание на Ричард.
В този момент мъжът осъзна зародилата се в главата му мисъл и взе решение да действа. Но в този кратък отрязък от време от пораждането на мисълта до нейното осъзнаване острието на Ричард беше изминало почти цялото разстояние до целта. Докато в главата на врага се оформяше решението за действие, тялото му се сепна, сковано от бойния вик на Ричард.
За този кратък миг мускулите на ръцете на мъжа застинаха, докато страхът влезе в схватка с взетото решение.
Двете остриета се впуснаха в луда надпревара кое първо ще се вреже в плътта.
Победеният в тази надпревара щеше да изгуби всичко.
Без да откъсва поглед от очите на мъжа, Ричард усети как в полезрението му нахлува собственият му меч, летящ с главоломна скорост. Гледката го изпълни с нов прилив на въодушевление.
Водено от неудържима ярост, острието се заби в слепоочието на мъжа, на нивото на очите — точно там, където се бе прицелил Ричард.
И тогава онзи кристално чист отрязък от време, който се бе проточил до невъзможност, изригна и от него започна да бълва врява и безумство. Мечът разполови черепа напряко и светът пред очите на Ричард стана червен. В конюшнята отекна мощен трясък.
Разтрошиха се кости. Във въздуха изригна фонтан от кървави пръски. Острието премина през живата тъкан и горната половина на черепа отхвърча. Върху стената на конюшнята се запечати дълга пихтиеста ивица от кости, тъкани и кръв, които повториха траекторията на меча.
В този миг на разтърсваща жестокост животът на мъжа приключи. Безпощадната ярост на Ричард му попречи да изпита болката на вината.
Още преди мечът да завърши движението си, силата на удара блъсна назад ръката с ножа, притиснат до врата на момиченцето. Тялото на нападателя, превърнато в парче обезкостено месо, започна да се свлича.
Мъжът бе избрал да убие момичето, но след като взе това решение, не му остана достатъчно време, за да го осъществи.
Ричард имаше достатъчно време.
Сърцето му довърши онова „туп“, за което се бе подготвило, преди Ричард да скочи в тясната пролука във времето.
Трупът на мъжа се свлече към земята и се строполи сред облак прах. Горната половина на главата заедно със скалпа се приземиха отвъд отворените врати на конюшнята, подскочиха няколко пъти и се изтърколиха в нощта, оставяйки зад себе си кървава диря.
Ричард чу как хората ахват от ужас. Имаше и писъци.
Момиченцето, което продължаваше да пищи, се свря в полата на майка си.
Вдигнал меча си в готовност, Ричард срещна ококорените очи на втория пленник, който не помръдваше от мястото си, държан от хората на Виктор. Не направи опит да избяга, нито да се впусне в атака.
Виктор си проправи път през тълпата от зяпачи, вдигнал тежкия си боздуган в ръце. Кара изникна отнякъде и застана плътно зад Ричард с насочен напред Агиел.
Ричард едва сега забеляза Ничи, която тичаше през тълпата с протегнати напред ръце.
— Не! — крещеше тя. — Спри!
Виктор се закова в изненада. Ничи го сграбчи за китката, помислила, че той се кани да нанесе втори удар.
— Долу ръцете, ковачо!
Виктор я изгледа и отпусна ръка. Ничи изгледа яростно Ричард.
— Ти също, дърводелецо! Ще правите, каквото ви казвам! Долу! Чувате ли ме! — крещеше тя безконтролно.
Ричард примигна. Дърводелецо?
Двайсет и трета глава
ВЪПРЕКИ ЗАМЪГЛЕНОТО СИ ОТ ЯРОСТТА СЪЗНАНИЕ Ричард осъзна, че Ничи е намислила нещо. Не знаеше какво точно но след като тя се обръщаше към тях с професиите им, а не с истинските им имена, явно се опитваше да им изпрати някакъв сигнал, при това прекалено очевиден, за да не го забележат. Това бе категоричен знак да се включат в играта и да я следват.
Вероятно, защото хората често се обръщаха към Виктор с „ковачо“, той сякаш не схвана намека. Отвори уста да каже нещо. Ничи го зашлеви през лицето.
— Тишина! Няма да слушам никакви обяснения.
Втрещен, той отстъпи назад. Изненадата му бързо се превърна в буреносна гримаса, но този път не каза нищо.
След като се убеди, че Виктор е разбрал посланието и и ще пази тишина, Ничи насочи гнева си към Ричард. Закани му се с пръст.
— Ще отговаряш за това, дърводелецо.
Ричард нямаше представа какво е намислила, но когато погледите им се срещнаха, той кимна леко. Опасяваше се да направи каквото и да било друго, за да не попречи на плановете и — каквито и да бяха те.
Ничи определено действаше по план.
— Какво ти става? — продължи да му крещи. — Откъде ти хрумна тази абсурдна идея, че можеш да действаш на своя глава в подобна ситуация?
Ричард не знаеше правилния отговор на този въпрос, затова смирено повдигна рамене, сякаш прекалено засрамен да каже нещо.
— Той спаси детето ми! — намеси се Джамила. — Онзи щеше да и пререже гърлото.
Ничи заби възмутен поглед в жената.
— Как се осмеляваш да демонстрираш такова незачитане към ближния! Как смееш да даваш оценки на това, което става в чуждото сърце! Това е изключително право на Създателя, не твое. Ти да не си някоя вещица, дето вижда в бъдещето? Ако не, откъде знаеш какво е щял да направи? Да не би да мислиш, че заслужава да бъде убит заради онова, което ти си мислиш, че би могъл да стори? Дори да бе предприел
