присъстваше неизменно в поведението на Морещицата, то това бе нейната твърда решителност. Тя винаги безпогрешно знаеше как да постъпи при определени обстоятелства. Ничи не винаги се съгласяваше с нея, знаеше, че и Ричард има разногласия с Морещицата, но беше категорична, че винаги може да разчита на решителността на Кара да стори най-доброто за Ричард, независимо дали това би означавало да изложи себе си на риск. Или да ядоса и Ничи, и Ричард. Ако Кара смяташе, че трябва да стори нещо, за да защити Господаря Рал, тя просто го правеше, независимо от всичко и с цената на всичко — дори на неодобрението му.
Докато вървяха в мълчание по тъмната алея, Ничи благодарение на дарбата си дочуваше приглушените гласове в далечината. Не се напрегна да различи думите им, просто се плъзна по общия смисъл на разговора. Край плевнята се бяха събрали мъже и жени, които взимаха думата един по един. Ничи различи гласа на Ричард, който им говореше спокойно, отговаряше на въпросите им. Някои от хората ридаеха.
При ъгъла на странноприемницата, откъдето се завиваше за близката плевня, Кара спря Ничи за ръката, за да останат в плътната сянка на сградата.
— Виж, в началото и аз, и ти бяхме твърдо решени да убием Господаря Рал.
Хваната неподготвена, Ничи я изгледа озадачена.
— Ами да, май си права.
— Може би повече от всеки друг ние с теб познаваме Господаря Рал от уникална гледна точка. Предполагам, че когато си тръгнал с намерението да нараниш някого, а той ти покаже колко голяма грешка допускаш и че не бива да омърсяваш живота си по такъв начин, това един вид те привързва към този човек.
— Да, не виждам причина да не се съглася с теб.
Кара махна към посоката, откъдето идваха, към непостроения дворец и Площада на свободата.
— Там, където избухна бунтът, когато Господарят Рал бе почти смъртно ранен, хората не искаха да ти позволят да го излекуваш. Опасяваха се, че съзнателно ще му причиниш зло. Аз съм тази, която ги убеди, че могат да ти имат доверие. Разбрах пробуждането, което си преживяла, понеже самата аз бях преживяла нещо много сходно. Бях единствената, която бе наясно какво изпитваш към него. Казах им да те оставят да му помогнеш. Те се бояха да не използваш възможността, за да отнемеш живота му. Знаех, че няма да го направиш. Знаех, че ще го спасиш.
— Права си, Кара. И двете много го обичаме. И двете сме свързани с него със специална връзка.
— Да, точно така. Специална връзка. Различна — струва ми се — от връзката на останалите с него.
Озадачена накъде ли бие Кара, Ничи разпери ръце.
— Е, искаш да ми кажеш нещо ли?
Кара заби поглед в краката си и кимна.
— Когато двамата с Господаря Рал споделихме онази близост, изпитах част от съкровените му чувства. Вътре в себе си той се чувства ужасно, потресаващо самотен. Според мен цялата тая история с жената, с онази Калан, се дължи именно на огромната му самота.
Ничи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, заинтригувана от онова, което Кара бе почувствала у Ричард.
— Да, би могло отчасти да се дължи именно на това.
Кара се прокашля.
— Ничи, когато държиш в прегръдките си мъж по такъв начин, когато си била… с някого в толкова интимна ситуация, започваш да разбираш какво го мъчи, какво изпитва дълбоко в душата си.
Ничи погреба чувствата си дълбоко в сенките.
— Не се и съмнявам, Кара, сигурно е така.
— Искам да кажа, че исках да го прегръщам така до края на живота си, да го утеша, да го освободя от ужасното чувство за самотност.
Ничи хвърли кос поглед на Морещицата. Макар да не вдигаше очи от земята пред себе си, Кара стискаше устни в разкривена гримаса. Ничи не каза нищо, просто изчака Кара да продължи.
— Но просто не мисля, че аз съм човекът, който е редно да направи такова нещо за Господаря Рал.
— Искаш да кажеш — опита се да изясни въпроса и Ничи, — че не си жената, която може да утеши… самотата му?
— Ами да, май да.
— Заради Бенджамин ли?
— Отчасти — сви рамене Кара. Вдигна глава и погледна Ничи в очите. — Обичам Господаря Рал. Готова съм да пожертвам живота си за него. И трябва да призная, че докато лежахме прегърнати в леглото и се притискахме един до друг, изпитах чувството… хрумна ми, че бих могла да съм нещо повече от негов приятел и бодигард. Дори в един момент се улових да си представям какво ли е да съм негова… — Не довърши изречението.
— Разбирам — преглътна Ничи.
— Но просто не мисля, че аз съм човекът. Не знам защо. Не че съм голям специалист по тънката част, но просто усещам, че не съм жената, от която той се нуждае. Ако ме помоли да го направя, разбира се, изобщо няма да се замисля… но няма да е точно по мое желание. Разбираш ли какво имам предвид?
— Искаш да кажеш, че ще го направиш, защото изпитваш огромно уважение и обич към него, но не и защото лично ти си го представяш като свой любовник.
— Именно — въздъхна облекчено Кара, очевидно доволна, че някой друг изрази мислите и гласно вместо нея. — Когато усетих чувствата му, когато се прегръщахме… пред полагам, че бих разбрала, ако изпитва нещо такова към мен. Но нямаше подобно нещо. Обича ме, сигурна съм, но не по онзи начин.
Ничи на свой ред въздъхна, но по-предпазливо.
— Е, това ли искаше да ми кажеш? Че според теб причината да си въобрази онази жена е самотата му?
Кара кимна.
— Да, но има и още нещо.
Ничи огледа улицата, към плевнята продължаваха да прииждат хора.
— Е, слушам те?
— Мисля, че тази жена би могла да бъдеш ти.
Ничи се обърна рязко, за да види втренчената в лицето и Кара. Сърцето и се качи в гърлото.
— Моля?
— Мисля, че ти си подходяща за Господаря Рал. — Вдигна ръце, за да предотврати възраженията и. — Не казвай нищо. Не искам да ме обвиниш, че съм луда. Засега просто замълчи. Помисли си. Скоро ние с Господаря Рал тръгваме и ще имаш достатъчно време до следващата ни среща, за да обмислиш нещата. Не те моля да пожертваш себе си за него, нито да правиш някакви подобни глупости.
Просто казвам, че Господарят Рал има нужда от някой и тази жена би могла да бъдеш ти. Искам да кажа, ако наистина ти се струва редно.
Аз не съм жената, от която той има нужда. Аз съм Морещица, а Господарят Рал е магьосник. Аз ненавиждам магията, а той е магия. Ти си чародейка. Кой би го разбрал по-добре от теб? Кой по-добре от теб би му помогнал във всичко в живота?
Спомням си онази нощ, под навеса, когато вие двамата разговаряхте за творческите възможности на магията. Не разбрах и половината от това, за което говорехте, но тогава ми направи впечатление, че вие двамата се разбирате толкова добре, че предугаждате мислите си, идеите си, че си пасвате идеално. Спомням си, че изведнъж си казах — е, ами че те са си лика-прилика.
Както лежахме така, един до друг, и се опитвахме да се топлим взаимно, си помислих още и че изглеждаш чудесно до него. Че приличаш на жена, която е близо до мъжа, когото обича. Едва ли не очаквах да го целунеш. Би ми се сторило съвсем естествено.
Сърцето на Ничи препускаше лудо.
— Кара, не… — Думите я предадоха.
Кара свали откъртено парченце от мазилката на къщата.
— Освен това си може би най-красивата жена, която съм виждала. Господарят Рал заслужава да има до себе си жена, която да му е лика-прилика. А не се сещам за друга като теб.
— Съпруга…?
