нея.
Айшак, застанал до Ричард, забеляза Ничи и Кара и им помаха с червената си шапка.
— Ето ви и вас — провикна се той. — Добре ли си, Господарке Кара? Ричард ми каза, че си в безопасност, но се радвам да се уверя със собствените си очи.
Ричард последва Айшак, който се завтече да посрещне двете жени, грейнал от задоволство и радост.
— Добре съм — отвърна Кара. — Съжалявам за щетите, нанесени върху странноприемницата ти.
Айшак махна с ръка, сякаш не се е случило нищо особено.
— Не се притеснявай. Дъски и мазилка. Нищо сериозно. Виж, хората не се ремонтират толкова лесно.
— Е, тук си много прав. — Кара потърси погледа на Ричард.
Ричард забеляза Джамила. Жената стоеше от другата страна на пътеката и гледаше сърдито Айшак, който с толкова лека ръка приключи въпроса за щетите, нанесени на странноприемницата. Въпреки всичко тя не се осмели да се обади. Стискаше за ръчичката малко момиченце и ги наблюдаваше, облегната на рамката на вратата. Забелязал кръглото личице на детето, Ричард предположи, че и е дъщеря. Малката го обстрелваше с лъчезарни усмивки и той не се сдържа и и се усмихна в отговор.
— Айшак, вече ти казах да приспаднеш стойността на ремонта от дълга си. Държа на думата си.
— Какво си се запритеснявал? Няма проблеми — всичко е уредено.
Преди Ричард да успее да отговори, отвън се чу глъчка. В конюшнята нахълтаха неколцина от патрулиращите из околността мъже. Влачеха след себе си двама пленници. Единият беше мургав, със сплъстена дълга коса. Другият бе късо подстриган. И двамата бяха облечени в кафяви туники, каквито носеха повечето хора в града.
— Шпиони — прошепна Виктор в ухото на Ричард.
Ричард вече се бе досетил. Под туниките се виждаха широки колани, вероятно накачени с оръжия. С приближаването си до града Императорският орден явно бе започнал да изпраща съгледвачи, които да разузнаят обстановката и да придобият представа за врага. Сега двамата мъже можеха да се окажат ценен източник на информация за предстоящото нападение.
Въпреки опитите си да се облекат като местните те веднага се набиваха на очи. Туниките, които носеха, бяха намъкнати едва-едва върху едрите им тела. Макар и пленници, от поведението им се излъчваше решителност и твърдост. Мълчаха, шареха с очи и гледаха да не изпуснат нищо от поглед. Приличаха на вълци сред стадо овце.
Щом патрулите ги бутнаха на пътеката в конюшнята, Ричард инстинктивно подръпна меча си, за да е сигурен, че се движи свободно в ножницата.
Единият от пазачите се извърна за миг встрани да погледне нещо и пленникът с дългата коса яростно го изрита в пищяла. Пазачът изкрещя от болка и изненада и се сви на кълбо на пода. Онзи се изтръгна от хватката на мъжете, които го държаха, и успя да освободи ръцете си. Неколцина от зяпачите се намериха на пода. Другите стражи се нахвърлиха върху освободилия се враг. В схватката някои от тях се озоваха окървавени на пода, други политнаха към решетките за животните. Само за един кратък миг мрачното настроение в конюшнята се промени до неистова паника. Пищяха жени. Взели пример от майките си, децата също нададоха крясъци. Мъжете се развикаха. Стражите се заеха да дават заповеди. Тълпата бе обзета от объркване и страх.
Освободилият се вражески шпионин явно беше обучен как да действа в подобни ситуации и знаеше как да се освободи в затворено пространство, където в схватката не биха могли да се включат много противници. Възползвал се от гълчавата, той скочи с мощен рев.
Сграбчи момиченцето на Джамила за косата.
В суматохата бе успял да изтръгне от нечия ръка нож, който сега притисна до гърлото на детето. Малката запищя от ужас. Джамила се хвърли към дъщеря си, но получи шут в главата. Мощният удар я свали на земята. Един от повалените на земята стражи направи опит да се надигне, но също получи ритник.
Ричард вече напредваше методично, съсредоточил цялото си внимание върху източника на заплахата.
— Всички назад! — изкрещя мъжът.
Отметна глава, защото сплъстената коса пречеше на видимостта му. Все още дишаше тежко от бързата схватка. Сипаничавото му лице бе плувнало в пот.
— Всички назад или ще и прережа гърлото!
Момиченцето изкрещя от ужас, в косата и се бе вкопчил огромен месест юмрук. Мъжът я бе притиснал до корема си. Тя правеше отчаяни опити да се освободи и крачетата и ритаха във въздуха.
— Пуснете го! — нареди онзи на стражите, които държаха партньора му. — Веднага! Иначе тя е мъртва!
Ричард вече бе потопен в морето на яростта. Нямаше намерение нито да преговаря, нито да прави някакви компромиси, нито да отстъпва.
Стоеше отстрани, леко приведен, с дясното рамо към мъжа, който държеше момиченцето, за да скрие меча си от погледа му. Дългокосият гледаше стражите, които държаха другаря му, и не обърна особено внимание на Ричард.
Здравенякът, който държеше пищящото момиченце, не знаеше това, но Ричард вече бе приключил случая в сърцето си. В мислите му врагът вече беше мъртъв.
Яростта на магията на меча му бе освободена още преди той да докосне дръжката на оръжието си. Когато го стори, ураганът го разтърси до дъното на душата му, даде сила на мускулите му, вля се в неистовата жажда да осъществи мисълта, която вече бе оживяла в съзнанието му.
За един-единствен миг спокойствието бе отнесено от светкавичната лавина на нуждата му да действа.
В този едничък миг Ричард повече от всичко на света копнееше за кръвта на врага си. Нищо друго не би го задоволило. Не остана място за колебания и нерешителност. Мечът на истината бе инструмент на волята на Търсача. Сега това желание бе просто и ясно. Сега, когато ръката на Ричард държеше ефеса на меча, не съществуваше нищо друго освен целта. А конкретната му цел в момента беше да пререже гърлото на човека, който стоеше срещу него.
Не виждаше нищо друго освен пряката си цел. Целият му живот се смали до това единствено смъртоносно движение.
Едно мръдване на ръката с ножа бе достатъчно, за да бъде срязан крехкият воал на плътта на момиченцето и то да умре. Но това щеше да отнеме време. Вярно, не много, но все пак време, понеже онзи първо трябваше да реши да го направи. В този момент животът на мъжа бе вързан за живота на момиченцето. Умреше ли тя, щитът му щеше да загуби ценността си. Той трябваше да прецени ситуацията и да реши да убие детето. Вземането на решението щеше да отнеме един кратък мъжделеещ се миг.
Ричард вече бе взел решение и бе отдал цялата си енергия в изпълнението на предстоящото действие. Беше си осигурил краткия миг време, който му даваше възможност да обърне хода на нещата, да вземе в свои ръце контрола над ситуацията и нейния изход. Нямаше да позволи този ценен миг да му се изплъзне.
Но дори това вече нямаше значение за него.
И така, задействан от смъртоносна ярост, бълваща както от меча, така и от самия него, той жадуваше за кръвта на този човек. Нищо друго не би утолило жаждата му, нищо друго не би го спряло, нищо друго не би го задоволило.
Ричард се отдръпна от заплахата, завъртя се с гръб към мъжа и момиченцето, уж се опитваше да се отдръпне страхливо, уж се е вслушал в заповедта да стои назад. По този начин възнамеряваше да подлъже онзи да го изключи от списъка на евентуалните рискови елементи и да престане да му обръща внимание, като вместо това се съсредоточи върху хората в непосредствена близост до себе си.
Стиснал здраво релефната дръжка на меча си, Ричард си пое дъх. Околният свят рязко притихна и спря.
Щом застана изцяло с гръб към врага, Ричард застина.
Усети как сърцето му се кани да изтупти.
