Ничи извърна глава и видя в очите на Кара да блестят сълзи. Морещицата забави ход и спря. Вдигна своя Агиел и се загледа в него, докато го въртеше в ръката си. Ничи знаеше всичко за Дена и за онова, което тя е причинила на Ричард, но реши, че точно в този момент е най-добре да си замълчи и просто да слуша. Понякога хората имат нужда да разкажат нещо не толкова заради околните, колкото заради самите себе си. Ничи прецени, че сега, когато Кара се бе разминала на косъм от смъртта, вероятно има нужда точно от това.
— Бях там — каза Морещицата почти шепнешком, без да откъсва поглед от Агнела си. — Той не помни, защото Дена го бе изтезавала до умопомрачение. Но аз го видях там, в Народния дворец, видях част от мъченията, която му причини тя… всъщност всички ние.
Дъхът на Ничи секна. Тя се вгледа втренчено в Кара.
— Всички вие ли? Какво имаш предвид?
— Беше утвърдена практика Морещиците да си предават пленниците една на друга. Понеже всяка от нас има различен подход, за жертвата е невъзможно да се приспособи към един модел на изтезания и да свикне с него. По този начин внасяхме допълнително объркване и страх. А страхът е неразделна част от изтезанията. Това е нещо, което Морещицата научава още от мига, в който започнат да я обучават — че страхът и неизвестността превръщат болката в истински ад. Дена редовно включваше в обучението на Ричард своя приятелка на име Констанс. Но от време на време разнообразяваше и с други от нас.
Кара стоеше неподвижна като статуя, без да отмества поглед от Агнела си.
— Беше скоро след като го доведоха в Народния дворец. Ричард не си спомня. Тогава едва ли е знаел дори собственото си име, понеже Дена го държеше в едно състояние на постоянна замаяност, нещата, които му правеше, го бяха докарали до пълна лудост… Тогава прекара един ден с мен.
Това вече Ничи не го беше чувала. Застина на мястото си, страхуваше се да каже каквото и да било. Всъщност какво ли би могла да каже?
— Дена избра Ричард за свой другар — продължи Кара. — Тя едва ли е разбирала любовта по-добре от Джаганг или Мрачния Рал. Но в крайна сметка, с течение на времето, започна да изпитва към Ричард дълбоки чувства. Проследих отблизо цялата промяна, която се извършваше в нея. Както се изрази ти, тя се научи да цени Ричард като личност. И бе искрено привързана към него. Обичаше го дотолкова, че в крайна сметка му позволи да я убие, за да може той да избяга.
Но преди това, докато Дена все още го изтезаваше, го виждах неведнъж как виси безпомощен, облян в кръв, как и се моли да му позволи да умре. — По бузата на Кара се изтърколи сълза. — Добри духове, аз също го принудих да моли за изцелението на смъртта.
Кара се сепна внезапно, явно осъзнала, че е изрекла мислите си на глас.
— Моля те, не му казвай нищо. — В очите и заблестя паника. — Беше толкова отдавна. Сега нещата се промениха, всичко свърши. Не искам той да знае… че съм го виждала в такова състояние. — Сълзите и рукнаха неудържимо. — Моля те…
Ничи взе ръката и в шепите си.
— Разбира се, че няма да му кажа. Ако има човек, който да разбира как се чувстваш, то това съм аз. Аз също съм правила ужасни неща с него, при това за доста по-дълъг период от всички вас. Както сама каза — това време е минало. — Ничи въздъхна дълбоко. — Мисля, че и тримата знаем съвсем малко за това какво е любов и какво — не.
Кара кимна не само за да изрази облекчението си, но и за да благодари на Ничи за проявеното разбиране.
— Да настигнем Господаря Рал.
Ничи махна небрежно към конюшните.
— Ричард разговаря с роднините на убитите мъже. — Потупа слепоочието си с пръст. — Чувам го съвсем слабо с дарбата си. — Протегна ръка и изтри бузата на Кара от сълзите. — Имаме време да се поуспокоим, преди да отидем при него.
Запътиха се към конюшнята съвсем бавно.
— Ничи, дали бих могла да споделя с теб нещо… лично? В тази нощ, пълна с изненади, това бе поредната.
— Разбира се!
— Ами… — подхвана Кара, сбърчила чело, докато се опитваше да намери подходящите думи. — Когато Господарят Рал дойде при мен…, за да ме излекува… беше много близо до мен.
— Какво имаш предвид?
— Ами беше легнал на леглото ми, беше ме прегърнал… нали разбираш, за да ме стопли. — Споменът възвърна усещането за студ и тя обгърна тялото си с ръце. — Беше ми толкова студено. — Стрелна Ничи с поглед. — Предполагам, че… в моето състояние… така да се каже… сигурно и аз съм го прегърнала.
— Разбирам — повдигна вежда Ничи.
— И работата е там, когато той беше толкова близо до мен, аз почувствах нещо — и ако му го кажеш, ще те убия, кълна се.
Ничи се усмихна и кимна, за да я успокои.
— И двете много го обичаме. Предполагам, че ми казваш всичко това само защото си много загрижена за него.
— Да, точно така. Когато дойде, за да ме…, за да ме върне обратно — или каквото там е направил, — имах чувството, че е проникнал вътре в мен, в главата ми, искам да кажа. Беше акт на близост, какъвто не съм изживявала никога преди.
Господарят Рал вече ме е лекувал веднъж, когато бях тежко ранена, но сега беше различно. Имаше нещо общо, някои усещания, искрената загриженост и топлите чувства, които се излъчваха от него, но някак си беше различно — съвсем различно. Преди той лекуваше физическата ми рана. — Надвеси се към събеседничката си, сякаш за повече убедителност. — Сега имаше и още нещо. Този път онова зловещо същество бе докоснало дълбините на моята същност, отравяше ме отвътре, погубваше битието ми, волята ми за живот.
Изправи се очевидно объркана, сякаш не можеше да намери начин да и го обясни по-добре.
— Разликата, която се опитваш да ми опишеш, ми е позната — увери я Ничи. — Този път връзката между двама ви е била по-лична.
Кара кимна, сякаш изпитала облекчение от факта, че Ничи я е разбрала.
— Да, така е, наистина беше по-лична. Много по-лична — додаде по-тихо. — Имах чувството, че душата ми е положена гола пред него. Беше нещо като… е, все едно.
Кара притихна. Ничи се запита дали жената е казала всичко, което и се е искало да сподели, и ще реши да спре дотук.
— Работата е там, че той проникна в мен до дъното на моята същност — продължи Кара, — стана свидетел на най-съкровените ми мисли. Никой никога…
Кара пак замълча, но този път явно бе затруднена да намери правилните думи, с които да изрази подобаващо мислите си.
— Разбирам, Кара — увери я Ничи. — Уверявам те, че разбирам. Лекувала съм хора и усещанията, за които говориш, са ми познати — макар и не в такава степен. Никога не съм успявала да постигна това, което е направил Ричард при теб, но в общи линии познавам пътя. Най-силното усещане, което съм имала, бе, когато лекувах Ричард.
— Радвам се да го чуя — възкликна Кара. — Тогава значи знаеш за какво говоря. — Подритна едно камъче по пътя си. — Така де, Господарят Рал едва ли го е усетил, но когато бяхме заедно в онази ситуация, той не само… ме обхождаше, не само изследваше съкровените ми мисли и чувства, така да се каже. А аз вършех същото с него. — Изръмжа едва чуто. — Е, това не биваше да го споделям. — Махна с ръка. — Забрави, че го споменах.
Ничи не бе сигурна накъде бие Кара.
— Ако не ти е удобно да го споделиш с мен, не го прави. Знаеш чувствата ми към Ричард, но ако чувстваш, че не бива да казваш нещо или ако смяташ, че това би навредило по някакъв начин на отношенията ви, може би трябва да се довериш на инстинкта си.
— Да, сигурно си права — въздъхна Кара.
Ничи не помнеше да е виждала Кара толкова объркана и нерешителна. Ако имаше качество, което да
