— Нищо не се опитвам да те изкуша да казваш, особено, ако не е вярно. Попитах само за Бенджамин Мейферт.
Кара сбърчи чело.
— Кой ти каза това?
— Ричард. — Ничи изви вежда. — Вярно ли е?
Кара стисна устни. Накрая отклони блесналия си поглед от Ничи и го заби някъде в нощта.
— Да.
— И ти си му разказала надълго и нашироко, че много харесваш този войник.
— Ти какво, да не си откачила? Никога не бих разказала подобно нещо на Господаря Рал. Откъде може да го е чул?
За момент Ничи се заслуша в песента на цикадите, които продължаваха безспирната си любовна песен, после погледна Морещицата.
— Ричард твърдеше, че му го е казала Калан.
Кара остана със зяпнала уста. Накрая вдигна пръсти до челото си и се опита да дойде на себе си.
— Ама това е… пълна лудост… Сигурно… сигурно сама съм му го казала. Може да съм забравила. Разговаряли сме толкова много. Не е лесно да си спомня всичко, за което сме говорили… Всъщност сега, като го спомена, мисля, че си спомням как една вечер разговаряхме за такива интимни неща. Сигурно тогава съм му подметнала нещо за Бенджамин Мейферт. Сигурно съм изтласкала спомените за тези лични разговори много назад в съзнанието си. А той вероятно не е. Трябва да се науча да си държа устата затворена.
— Няма причина да се притесняваш да кажеш на Ричард каквото и да било. Той е най-добрият ти приятел. Не се притеснявай и от мен, уверявам те. Той го сподели с мен в дълбините на скръбта си по теб, понеже искаше да ми покаже, че ти си нещо повече от обикновена Морещица, че ти си личност със собствен живот и собствени желания, че си открила сродна душа в лицето на един добър човек. Като ми каза това, той ти направи чест. Но аз ще го запазя за себе си. При мен чувствата ти са на сигурно място, Кара.
Кара несъзнателно подръпна кичури коса от русата си плитка.
— Май… никога не съм гледала на това по този начин — искам да кажа, че ми е направил чест, като ти е разказал. Звучи някак… мило.
— Любовта е страст за цял живот, споделена с друг човек. Влюбваш се в човек, който ти се струва чудесен. Ти таиш към този човек най-чисти чувства, а той е отражение на онова, което цениш най-много в живота си. По обясними причини любовта се нарежда сред най-големите награди на живота. Не бива да се притесняваш или да ти е неудобно, че си влюбена. Искам да кажа, ако наистина изпитваш любов към Бенджамин.
— Аз не се срамувам от това — отвърна Кара след кратко замисляне и като че и стана по-леко. — Аз съм Морещица. Но също така не знам и дали чувствата, които изпитвам към него, наистина са любов. Не съм решила за себе си какво точно е отношението ми. Знам със сигурност, че съм много привързана към този човек. Но дали е любов — това не знам. Може да е първата крачка по пътеката на любовта. Трудно ми е да говоря за тези неща. Не съм свикнала да анализирам какво мисля и как се чувствам.
Ничи кимна и пое бавно през сенките.
— Дълго време аз също не знаех какво е любовта. По едно време Джаганг си мислеше, че е влюбен в мен.
— Джаганг ли? Наистина? Бил е влюбен в теб?
— Не, на практика едва ли е било така. Той просто си мислеше, че е. Дори тогава, навремето, аз бях убедена, че това не е любов, макар да не разбирах защо. Понятието на Джаганг за ценност се мени от омраза до похот. Той презира и петни всичко красиво в живота, така че не би могъл да изпитва истинска любов. Той може да я различи като едва доловимото ухание на нещо дразнещо и загадъчно, до което не може да достигне и затова копнее да го притежава.
Въобразяваше си, че може да изживее любов, като ме сграбчи за косата и насила ме пъхне в леглото си. Погрешно интерпретираше радостта си от случващото се като любов. Въобразяваше си, че би трябвало да съм му благодарна, задето изпитва към мен толкова силни чувства, задето страстта му по мен заглушава всичко друго. Тъй като вярваше, че като ме насилва, дава воля на любовта си към мен, се заблуждаваше, че би трябвало да приемам поведението му за благоволение.
— Двамата с Мрачния Рал биха си допаднали — промърмори Кара. — Направо биха били лика- прилика. — Сепна се, внезапно озадачена. — Ти си чародейка. Защо не си използвала силата си, за да подпалиш копелето?
Ничи въздъхна дълбоко. Не беше лесно да се обясни философията на цял един живот с две думи.
— Не минава и ден, без да съжалявам, че не убих този зъл човек. Но тъй като бях възпитана в канона на Братството на ордена, също както и той, бях убедена, че моралните добродетели могат да се осъществят само чрез саможертва. Според догмите на Братството човек има задължения към хората в нужда. Всичко това се налага под знамето на общото благо и усъвършенстването на човечеството или изпълнено с чувство за дълг покорство пред Създателя.
Според идеологията на Ордена ние трябваше да отдаваме себе си не на онези, които бяха смятани за най-достойните представители на човешкия род, а на най-лошите сред тях — не защото са си го заслужили, а именно защото не са. Това, твърди Орденът, е сърцето на морала и единствен начин за спечелване на право за влизане във вечната светлина на Създателя в другия живот. Това е саможертвата на добродетелните в услуга на злодеите. Никога не се споменаваше истинската причина да се подхожда така — голата алчност за недостигнатото.
Светските нужди на Джаганг се въртяха около слабините му. Аз имах онова, от което той си мислеше, че има нужда, така че мой морален дълг беше да се жертвам за нуждите му. Особено при положение, че той е водачът, който разгласява моралното учение на Ордена сред езичниците по света.
Когато Джаганг ме биеше почти до припадък, а после ме хвърляше в леглото си, за да задоволи долните си страсти, аз вършех онова, което ме учеха, че е не само правилно, но и мой морален дълг. Ненавиждах това, което правех, и си повтарях, че съм лош човек, щом го мразя.
И понеже бях убедена, че съм лош човек, смятах, че заслужавам цялата болка, която получавах, в този свят и наказанието в следващия. Не можех да убия човек, който — според постулатите на Братството на ордена — ме превъзхожда морално, тъй като е в голяма нужда. Как да нараня онзи, на когото цял живот ме обучават да служа? Как да възразя на сторената ми болка, когато заслужавах всичко това, че и още отгоре? И на какво да възразя? На справедливостта ли? Това е безкрайният, потискащ капан на внушенията за дълг към великото добро.
Повървяха в тишина, Ничи бе споходена от мрачни спомени.
— Какво се промени? — попита накрая Кара.
— Дойде Ричард — тихо отвърна Ничи. Точно в този момент се зарадва, че наоколо е тъмно. Въпреки сълзите вдигна гордо глава. — Императорският орден налагаше своето учение чрез грубост и жестокости. Ричард ми показа, че никой, освен самата аз, няма права върху моя живот — нито на целия ми живот, нито на частица от него. Показа ми, че животът си е мой, за да го живея както ми харесва, да имам собствени цели и стремежи. Че той не принадлежи на никого другиго.
Кара я изгледа съчувствено и разбиращо — явно знаеше за какво говори.
— Струва ми се, че животът ти има доста допирни точки с живота на Морещиците под управлението на Мрачния Рал. Някога Д’Хара бе царството на мрака, както днес е животът под хомота на Императорския орден. Ричард не просто уби Мрачния Рал, той сложи край на извратените традиции в Д’Хара. Даде ни онова, което е дал и на теб — върна ни живота.
Според мен Господарят Рал ни разбира, понеже самият той е бил обект на подобно отношение.
— На подобно отношение ли? — Ничи не разбра какво има предвид Кара.
— Някога той бе пленник на една Морещица на име Дена. Навремето наше задължение бе да изтезаваме до смърт враговете на Мрачния Рал. Господарят лично избра Дена, за да залови Ричард и да го обучава. Мрачният Рал от доста време преследваше Ричард, понеже той знаеше нещо важно за Кутиите на Орден. Мрачният Рал искаше да получи тази информация. Задачата на Дена беше да подложи Ричард на такива мъчения, че той да е готов да отговори на всички въпроси на Мрачния Рал.
