Той се отдръпна леко, за да надзърне в очите и. Бяха ясни и сини; в тях долови неподозирана досега дълбочина. Тя се вгледа в лицето му с любов и съпричастност.
В този момент той позна по погледа и че това е Кара — нищо повече. Видя по категоричен начин, че битието и на Морещица е свалено като дреха и пред него стои голата душа на една жена. В този момент тя беше Кара — жената, личността. Нищо друго.
Никога не бе надзървал толкова дълбоко в същността и. Стори му се удивително красива.
— Ти си рядко срещан човек, Ричард Рал.
Лекият лъх на думите и, изречени в лицето му, успокои вече поносимата болка така, както го правеха нежните и ръце, очите и, живата и, дишаща топлина.
Въпреки всичко той продължаваше да усеща болката, която бе изтеглил от нея и която все още искаше да го издърпа към тъмнината и смъртта. Някъде в дълбините на съзнанието си той и се опълчи с любовта си към живота и радостта си от факта, че Кара е жива.
— Аз съм магьосник — прошепна той в отговор.
Тя втренчи поглед в него и поклати глава, напълно смаяна.
— Никога преди не е имало такъв Господар Рал. Кълна се — никога, никога!
С ръце около врата му тя го придърпа към себе си и го целуна по бузата.
— Благодаря ти, Господарю Рал, задето ме върна обратно. Благодаря ти, че ме спаси. Ти ме накара да осъзная, че искам да продължа да живея. Аз съм тази, която трябва да пази твоя живот, а ти го рискува, за да ме спасиш.
Тя потърси очите му, обзета от сладостна нега. В погледа и нямаше и следа от характерната за Морещица потресаваща проницателност, която стигаше до дъното на душата на човек. Тя го гледаше с благоговение и уважение. В най-чистия смисъл на думата това бе любов. И Кара чувстваше, че няма причини да крие чистите си чувства.
Ричард предположи, че след преживяното току-що би било безсмислено да проявява свян или сдържаност. От друга страна, осъзнаваше, че в случая това е наистина забележително, понеже насреща му стоеше не друг, а Кара — искрена, безстрашна, безсрамна.
— Никога преди не е имало Господар Рал като теб.
— Нямаш представа колко съм щастлив, че се върна, Кара.
Тя пое главата му с двете си ръце и го целуна по челото.
— Напротив, имам. Знам какво преживя заради мен тази нощ. Знам прекрасно колко силно желаеше да се върна. Знам прекрасно какво направи за мен. — Тя обви с ръце шията му и го прегърна силно. — Никога не съм изпитвала по-неистов страх, дори когато за пръв път…
Той долепи пръсти до устните и за да я накара да замълчи, да не говори за страха, за да не би да развали магията и върху лицето и да се върне неизменната маска на Морещица, която не бе сваляла никога досега. Пък и знаеше какво иска да му каже тя. Познаваше онази лудост.
— Благодаря ти, Господарю Рал — прошепна с почуда, след като той свали пръстите си от устните и. — Благодаря ти за всичко, както и за това, че не ми позволи да кажа онова, което бях на път да изрека. — Сбърчила чело, тя като че потръпна от болка. — Ето за това никога преди не е имало Господар Рал като теб. Твоите предшественици създадоха Морещиците. Те родиха болката. Ти сложи край на тази болка.
В гърлото на Ричард бе заседнала буца и той не можа да каже нито дума. Затова просто махна русия кичур коса, залепнал за челото и, и се усмихна. Беше толкова щастлив, че тя се върна, че не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си.
Огледа се, за да се опита да прецени колко ли е часът.
— Нямам представа колко време ти е отнело, за да ме излекуваш — рече тя, като го видя да се взира в завесите в търсене на знак, че наближава утрото. — Но след това, което направи, беше толкова изтощен, че заспа. Сърце не ми даде да те събудя… Не исках. — Ръцете и още бяха около врата му. Усмихна му се блажено, изглеждаше така, сякаш може да остане в тази поза завинаги. — Бях толкова слаба, че също заспах.
— Трябва да изчезваме оттук, Кара.
— Какво искаш да кажеш?
Изведнъж осъзнал сериозността на положението, Ричард се надигна. Виеше му се свят до прилошаване.
— Използвах магия, за да те излекувам.
Тя кимна. Никога преди не бе имала толкова доволен вид при споменаването на думата магия, камо ли, ако става въпрос за използването и върху самата нея. Тази магия обаче и бе разкрила чудото на живота.
Внезапно осъзна смисъла на думите му. Трескаво се изправи до седнало положение, но залитна и се подпря с ръка на леглото.
Ричард стана, краката му трепереха. Едва тогава осъзна, че все още е с меча. Радваше се, че му е подръка.
— Ако звярът на Джаганг е наблизо, сигурно е усетил, че съм използвал дарбата си. Нямам представа къде може да се е спотаил, но нямам намерение да ме намери да лежа тук, ако реши да се върне.
— Нито пък аз. Веднъж ми стига за цял живот.
Той протегна ръка, за да и помогне да се изправи. Тя се надигна сковано, залитна, но успя да се поокопити. Стана му странно да я види облечена в червената и униформа. След като се бе доближил толкова до нея, след като бе проникнал вътре в нея — в известен смисъл, — дрехите и му се сториха някак чужди.
По някакъв необясним начин Кара възвърна аурата на Морещица около себе си.
Усмихна се. Като видя познатата искрица на решителност в изражението и, Ричард си отдъхна.
— Добре съм — потвърди тя, сякаш, за да разсее напълно притесненията му. — Върнах се при теб.
Стоманата в погледа и си беше на мястото. Кара наистина се бе върнала.
— И аз — кимна Ричард. Вече се чувствам далеч по-добре. — Махна с ръка към раницата и. — Да си вземем нещата и да изчезваме оттук.
Двайсета глава
НИЧИ СТОЕШЕ НА ХЪЛМА със сключени отпред ръце и се взираше в бялата мраморна статуя, осветена от факли. Населението на Алтур’Ранг реши, че тази благородна фигура, символ на свободата им, никога не бива да остава на тъмно, затова я осветиха.
През по-голямата част от нощта Ничи снова напред-назад из странноприемницата, натъжена от факта, че в съседната стая животът бавно се изплъзва. Опита всичко, за което се сети, за да спаси Кара, но положението беше безнадеждно.
Ничи не познаваше Кара толкова добре, но пък познаваше Ричард. Може би го познаваше по-добре от всеки друг жив човек на този свят — е, да речем, без дядо му Зед. За миналото му не бе осведомена подробно — истории от детството му и подобни неща. Тя познаваше Ричард човека. Познаваше го до дъното на душата му. Нямаше жив човек, когото да познава по-добре.
Разбираше колосалната му мъка от загубата на Кара. През цялата нощ, докато беше будна, Ничи неволно усещаше посредством дарбата си откъслечните звуци на тази скръб. Сърцето и се късаше, задето той преживяваше такава загуба. Би направила всичко, за да му спести това.
В един момент и хрумна да влезе и да го утеши, да облекчи, доколкото може, страданието му, като му спести поне самотата. Вратата не се отвори.
В първия момент се озадачи, но дарбата и показа, че вътре има само двама души, а звуците, които се чуваха, разкриваха просто мъката, надвиснала над стаята. Затова Ничи не се реши да отвори вратата със сила. Като не можеше повече да слуша умолителните слова на Ричард, с които се опитваше да убеди Кара да се върне при него, Ничи излезе навън и накрая се озова втренчена в статуята, създадена от него.
Освен, че и се искаше да бъде с Ричард, тя имаше да свърши някои по-важни работи, отколкото да се взира във величествените творения на неговото въображение.
Понякога непосредствената близост на смъртта разкрива света в по-различна светлина, подтиква ги да се връщат към важните неща в живота. Запита се какво ли ще направи Ричард, когато Кара все пак си
