обясня, понеже не знам от какво точно умира тя. Знам само, че това нещо е елиминирало всичките защити на тялото и и миг след миг тя се отдалечава от нас.
— Но Кара е силна. Тя ще се бори. Ще го пребори.
Ничи поклати глава.
— Не, Ричард, няма да успее. Не искам да ти давам лъжливи надежди. Тя умира. Дори мисля, че би предпочела да умре.
Ричард отлепи гръб от стената.
— Моля? Но това е лудост. Тя няма причина да иска да умре.
— Няма как да знаеш това, Ричард. Нямаш представа какво преживява в момента. Не знаеш нейните основания. Може би страданията, на които е подложена, са прекалено ужасни дори за нея. Може би не може да издържи на болката и единствената и мисъл е да престане да я боли.
— Ако не заради себе си, Кара би направила всичко, за да оживее, за да може да защитава мен.
— Сигурно е така, Ричард. — Ничи облиза устните си и го стисна за ръката.
Точно сега нямаше нужда да му угаждат. Погледна вратата, после пак се взря в очите на Ничи.
— Ти можеш да я спасиш, Ничи. Ти разбираш от тези неща.
— Виж, по-добре влез да я видиш, преди да…
— Трябва да направиш нещо. Длъжна си.
Ничи скръсти ръце пред гърдите си. Отвърна поглед, очите и бяха препълнени със сълзи.
— Кълна ти се, Ричард, че опитах всичко, за което се сетих. Нищо не помогна. Смъртта вече е обладала духа и и вече не мога да стигна толкова надалеч. Вярно, диша, но едва-едва. Сърцето и е слабо и гасне. Цялото и тяло започва да отказва и тя бавно се отдалечава от нас. Дори не съм сигурна, че е още жива — поне в смисъла, в който сме свикнали да виждаме хората живи. С живота продължава да я свързва една тънка нишка, която няма да издържи още дълго.
— Но не може… — Той не можеше да намери думи, с които да изрази ужасното тегло на скръбта, надвиснало над душата му.
— Моля те, Ричард — прошепна Ничи, — влез да я видиш, преди да си е отишла. Кажи и каквото имаш да и казваш, докато все още имаш тази възможност. Не го ли направиш, няма да си го простиш цял живот.
Ричард се остави тя да го въведе в стаята. Не можеше да повярва, че това се случва наистина. Просто не беше възможно. Та това е Кара. Кара е като слънцето. Не може да умре. Тя е… тя му е приятел. Не може да умре.
Осемнайсета глава
ДВЕТЕ МЪЖДУКАЩИ ГАЗЕНИ ЛАМПИ не се справяха добре с осветяването на тъмната стая. По-малката бе оставена на маса в ъгъла, сякаш свита от страх пред присъствието на смъртта. Другата стоеше на нощната масичка до чаша вода и влажна кърпа и полагаше всички усилия да отблъсква насъбралите се сенки. Тялото на Кара бе покрито с брокатена завивка с красиви златни кантове, най-отгоре белееха раменете и, едно от ъгълчетата бе провиснало от леглото и опираше в пода.
Кара не приличаше на себе си. Имаше вид на труп. Дори на златистата светлина на лампата лицето и изглеждаше бледо. Не изглеждаше да диша.
Самият Ричард едва си поемаше дъх. Коленете му трепереха. Буцата в гърлото му го давеше. Щеше му се да се хвърли отгоре и и да я моли да се събуди.
Ничи се приближи и нежно я погали по лицето. Пръстите и бавно се плъзнаха към шията на Морещицата. Ричард забеляза, че ужасното треперене на Кара най-сетне беше секнало. Но това като че ли не бе добра новина.
— Да не би… тя да…
Ничи го изгледа през рамо.
— Все още диша, но вече май по-бавно.
Ричард прокара езика си по горната устна, за да може да оформи думи.
— Знаеш ли, Кара обича един мъж.
— Така ли? Сериозно?
— Хората обикновено смятат, че Морещиците не са способни да обичат, но не е вярно. Кара обича един войник.
Генерал Мейферт. Бенджамин също изпитва чувства към нея.
— Познаваш ли го?
— Да. Добър човек е. — Ричард се втренчи в русата плитка, спусната над рамото на Кара и над брокатената завивка. — Не съм го виждал от години. Той се бие с Д’Харанската армия.
Ничи го изгледа скептично.
— Кара ти е доверила, че изпитва чувства към този мъж?
Ричард поклати глава и се втренчи в познатото лице на Кара. Красивите и черти сега бяха хлътнали и бледи, сякаш се бе превърнала в призрак на предишното си аз.
— Не. Калан ми каза. Двете доста се сближиха през годината, която прекараха с Д’Харанската армия, докато ти ме държа в плен в Алтур’Ранг.
Ничи си намери някаква работа по завивките на Морещицата. Щом Ричард пристъпи към леглото, Ничи дискретно се отдръпна до стола при масата. Ричард имаше чувството, че е напуснал собственото си тяло, че наблюдава някъде отгоре. Видя се как се отпуска на коляно, после взе студената ръка на Кара и я притисна до бузата си.
— Добри духове, не и причинявайте това — прошепна. — Моля ви! — додаде, задавен от сълзи. — Не я вземайте при вас!
Погледна към Ничи.
— Тя искаше да умре като Морещица, в борба за каузата ни, а не в леглото.
Ничи се усмихна едва-едва.
— Желанието и се изпълни.
Думите, от които излизаше, че Кара вече е мъртва, го блъснаха като удар. Не може да допусне това да се случи. Просто не може. Първо изчезването на Калан, сега и това. Не, няма да го допусне.
Притисна ръката си върху леденото лице на Кара. Все едно докосваше мъртвец. Преглътна сълзите си.
— Ти си чародейка, Ничи. Спаси живота ми, когато стоях на прага на смъртта. Никой друг на този свят не би бил способен да намери решение. Никой освен теб не би могъл да ме спаси. Нищо ли не можеш да направиш, за да спасиш Кара?
Ничи се плъзна от стола и коленичи до него. Взе ръката му и я притисна до устните си. Той усети сълзата и по ръката си, която тя нежно държеше до себе си сякаш бе смирен поданик, молещ своя властелин за прошка.
— Ужасно съжалявам, Ричард, повярвай, но наистина не мога да сторя нищо. Надявам се знаеш, че бих направила всичко, за да я спася. Но просто няма надежда. Извън възможностите ми е. За всеки от нас идва момент, в който животът приключва. Нейното време дойде и аз не мога да променя това.
Ричард примигна, за да проясни погледа си, замъглен от сълзите. В стаята, осветена от двете мъждиви газеничета, цареше полумрак. Леглото, на което лежеше Кара, сякаш се издигна и се понесе в светлия обръч, отвсякъде притиснато от гъстия мрак.
Ричард кимна.
— Би ли ме оставила насаме с нея, Ничи? Искам да съм сам с нея, когато дойде моментът тя да… Не го приемай лично. Просто мисля, че е редно да остана насаме с нея.
— Разбирам, Ричард. — Пръстите и погалиха гърба му, тя се надигна и сякаш не и се искаше да прекъсне този контакт с живите, плъзна ръка по гърба му и едва тогава се отдалечи. — Ще съм наблизо, ако имаш нужда от мен.
Затвори тихо вратата след себе си и стаята потъна в тишина. Макар че тежките завеси бяха спуснати, Ричард чуваше неспирния хор на цикадите отвън.
Повече не можеше да сдържа сълзите си. Положи глава върху корема на Кара и зарида, стиснал
