безжизнената и ръка.
— Толкова съжалявам, Кара. Вината е изцяло моя. Онова нещо преследваше мен, не теб. Съжалявам. Моля те, Кара, не ме изоставяй. Толкова се нуждая от теб.
Кара бе единственият човек, който го следваше, понеже вярваше в него. Може да се бе съгласила с Ничи, че Ричард си е измислил Калан, но въпреки това продължаваше да вярва в него. При нея това не бе противоречие. Все повече и повече напоследък нейната вяра в него бе единственото, което го запазваше едно цяло и задържаше вниманието му върху предстоящите задачи. Беше преживявал ужасни моменти, когато самият той не бе сигурен дали да си вярва. Не беше лесно да се изправиш срещу целия свят, ако всички останали смятат, че живееш във въображението си. Беше изключително трудно да постъпва така, както смята за правилно, при положение че почти никой друг не му вярва. Но Кара му вярваше, дори да не бе убедена в съществуването на Калан. Имаше нещо уникално в това чувство; нещо, което не можеше да се сравни дори с уважението на Ничи или Виктор към него.
Пое лицето и в двете си ръце и я целуна по челото.
Надяваше се поне да не я боли. Надяваше се да се раздели спокойно с живота си, който бе всичко друго, но не и спокоен.
Тя бе толкова бледа, дишането и се долавяше съвсем слабо.
Плътта и бе ледена като смъртта.
Не искаше да я остави толкова студена, затова отметна завивките и я взе в прегръдката си с надеждата, че топлината му ще и се отрази добре.
— Вземи топлината на моето тяло — прошепна в ухото и. — Вземи колкото ти е нужно. Моля те, Кара, вземи от моята топлина.
Легнал до нея, Ричард изпадна в мъглата на истинска агония. Знаеше какво е преживяла тази жена и колко е страдала. Познаваше живота и. Знаеше колко са я наранявали. Той самият бе преживял частица от страданията, причинени и от баща му — Мрачния Рал. Бе споделил част от същата болка и безнадеждност. Може би повече от всеки друг той бе способен да и съчувства. Знаеше, че тя познава отблизо света на болката и лудостта. Беше се убедил от личен опит. И сега неистово му се искаше да я издърпа от тъмното и страшно място, където бе попаднала.
— Поеми топлината ми, Кара. Тук съм, за да ти помогна.
Той отвори себе си за нея, разкри и нуждата си, изложи себе си на нейната нужда.
Притисна я здраво в прегръдката си и зарида на рамото и. Изпита смътното усещане, че ако не я стиска достатъчно здраво, тя ще му се изплъзне.
Докато я прегръщаше, усещаше, че е все още жива и не искаше да изгуби това усещане. Толкова се бе надявал Ничи да успее да направи нещо. Ако имаше човек, заслужаващ да бъде излекуван, то това бе Кара. В този момент повече от всичко на света той копнееше да я види излекувана.
Ричард отвори себе си, самата си душа и се посвети на тази мисъл.
Отдаде се на съчувствието си към тази жена, която му бе дала толкова много. Неведнъж бе рискувала живота си, за да изпълни заповедите му. А няколко пъти бе изложила живота си на риск, като бе решила да не спази негова заповед. Беше го следвала навсякъде по света. Безброй пъти бе поставяла себе си между опасността и живота на Ричард и Калан. Кара заслужаваше да живее, заслужаваше всичките блага на живота. Той не искаше нищо друго, освен да я види отново жизнена. Отдаде цялото си същество на този копнеж. Раздаде се напълно в това свое неистово желание да задържи Кара сред живите.
Повлечен от отчаяното желание, съзнателно подири живота вътре в нея и плавно затъна дълбоко във вихъра на агонията и. С бързината на тази своя мисъл установи, че съзнанието му се е съчетало с нейното, влязло е в агонизиращата и болка. Притисна я още по-здраво в прегръдката си и се отдаде без задръжки на отчаянието и страданието си.
Стисна зъби, притаи дъх и пусна нейната болка в своето тяло. Съсредоточи се изцяло върху процеса на изтегляне на болката от нея. Не си остави нищо, което да го защити от яростната атака, която внезапно се стовари отгоре му. Изпита всичко, което чувстваше тя. Изстрада цялото и страдание. Притисна отворената си уста до рамото и за да преглътне напиращия в гърлото му вик от болка.
Намираха се в пусто, тъмно и безнадеждно място… място, лишено от живот.
Той отвори себе си за нейното страдание и пое част от товара и. Ала Кара се бе вкопчила в болката и не искаше да я даде — особено на него. Обаче беше слаба и той успя да и я измъкне, продължи да я тегли до последната капчица.
Докато повдигаше и обелваше пластовете на страданието, усети ледените пръсти на смъртта, вкопчени в тялото и.
Първичният страх от този сблъсък се стовари отгоре му с неподозирана и непозната мощ. Кара бе просмукана от това мрачно и ледено усещане. Той започна да се тресе от споделеното с нея страдание, от общия ужас. Прониза го раздираща болка и в следващия миг вече трябваше да напрегне цялата си воля и упоритост, за да продължи напред.
Ричард бе повлечен от мощно ледено течение от безнадеждност, което го погълна за секунди. Явно не бе по силите му да понесе подобно нещо, но той устоя и пое още и още от болката и. Искаше Кара да почерпи от неговите сили, да приеме от топлината на тялото му. Но за да стане това, първо трябваше да оцелее и да погълне отвратителната отрова в себе си, като в същото време предава на Кара от силата си.
Времето изгуби смисъл. Самата болка се превърна в материализирана вечност.
— Смъртта ще те навестява често, ще протяга ръка към теб… ще иска да те отведе — прошепна той в ухото и. — Не поемай тази ръка, Кара. Остани. Не приемай смъртта.
Тази мисъл връхлетя агонизиращото му безутешно същество. Изненада го и го ужаси. Ами ако усилията да се задържи за живота не и бяха по силите? Ако не бяха по неговите сили? Ако искаше от нея нещо, което тя не бе способна да му даде?… Ако нямаше право да иска от нея подобно нещо…
— Кара — прошепна той в ухото и. — Имам нужда от теб. Моля те, не се предавай.
— Не си сама, Кара. Тук съм, с теб съм. Дръж се. Заради мен — дръж се и ми позволи да ти помогна.
Изплъзваше му се. Той се притисна до нея още по-яростно. Изтегли още от страданието и в себе си. Вътрешното и аз започна да вие от болка и да се съпротивлява срещу насилието.
— Моля те, Кара — успя да пророни той въпреки агонията, в която се гърчеше. — Позволи ми да ти помогна. Моля те, не ме оставяй.
Ричард бе изумен от отчаянието, което долови в копнежа и, но най-вече се почувства потресен и ужасен.
Изтегли и тази болка и я погълна в себе си. Открадна и я, въпреки че тя се бе вкопчила в нея и не искаше да му я даде.
— Обичам те, Кара. Моля те, не ме изоставяй. Нуждая се от теб.
С усилие продължи да изцежда болката и капка по капка. Преодоля съпротивата и и продължи още по- надълбоко. Тя не можеше да го спре. Той повдигна пепелявите одежди на смъртта, които я теглеха надолу. Притисна я здраво в прегръдката си и отвори душата си, сърцето си, нуждата си.
Разбита от скръб, тя зарида. Той разбра смазващата и самота.
— Тук съм, Кара, с теб съм. Не си сама.
Ричард се опитваше да я утеши, като в същото време се бореше яростно да понесе зверската агония на докосналото я зло. Убиваше я не само болката от него, а и смътният ужас. Сега същото това ледено чувство за изоставеност и неутешимост проникна бавно и в неговата душа. Наред с това нечовешката болка, която изпитваше, не му позволяваше да отключи лечителските си енергии и да ги влее в Кара.
