— Все още не знаем. Жива е — поне това е обнадеждаващо.
Онзи кимна.
Ричард разпозна шапката му.
— Ти ме видя да вися през прозореца, нали?
Успя ли да видиш онова, дето ни нападна?
Боя се, че не. Чух врява, погледнах нагоре и те видях да висиш на една ръка. Рекох си, че може да паднеш. Това е всичко — друго не видях.
— Никакъв тъмен силует, който да излита през прозореца?
Мъжът хвана ръцете си зад гърба и се замисли за момент.
— Не… но като се замисля, ми се струва, че мярнах някаква сянка. Най-много да съм видял това — нещо като сянка. Бързах да се кача навреме, за да не паднеш.
След като му благодари, Ричард се отдалечи и тръгна напосоки. Чувстваше се някак замаян, мислите му бяха тежки и мрачни като влажната и топла нощ. Сякаш всичко, което познаваше и обичаше, бе започнало да се разпада. Почувства се безсилен.
Тъмната влага забулваше звездите, луната още не беше изгряла, но сиянието над града осветяваше достатъчно, за да вижда пред краката си и да си проправя безпроблемно път надолу по хълма. Не можеше да помогне на Кара и се чувстваше безполезен. Тя му бе помагала толкова пъти. Този път се бе изправила срещу нещо, с което не и бе по силите да се справи.
Точно преди пътеката да тръгне по-рязко надолу, Ричард се спря, за да погледа извисяващата се в далечината статуя „Дух“. Виктор сам бе изработил стойките за поставяне на факлите. Калан, пленена от работата му, бе прекарала почти цял ден в задушната работилница на ковача, за да го гледа как кове нажеженото желязо. Този ден Виктор не се намръщи нито веднъж, наблюдава с усмивка искрения и интерес и с удоволствие и демонстрира как обработва метала, за да постигне желания ефект.
Ричард не бе забравил и благоговението на Калан, която бе дълбоко впечатлена от процеса на превръщане на малката дървена фигурка във величествена мраморна статуя. Когато в крайна сметка гладката фигурка от орехово дърво се върна обратно при нея, тя я притисна към гърдите си като нещо близко и мило. Ричард видя как пръстите и се плъзгат с любов по литналите одежди. Спомни си и искрицата, блеснала в зелените и очи, когато потърсиха неговите.
Фактът, че никой не му вярваше за Калан, го натъжаваше изключително много и го караше да се чувства самотен и изоставен. Никога преди не бе изпадал в подобна ситуация, никога не му се бе случвало хора, които го обичаха искрено, да си мислят, че си въобразява нещата, които говори. Беше плашещо, безнадеждно чувство да вижда как другите си мислят, че е изгубил връзка с действителността.
По всичко това, колкото и да бе плашещо, изобщо не можеше да се сравнява с тревогата му за Калан и за това какво ли я е сполетяло.
Не знаеше къде да я търси. Единственото, в което бе убеден, беше, че трябва да и помогне. Не знаеше дали може да направи нещо на практика, но със сигурност възнамеряваше да направи всичко по силите си, всичко необходимо, за да и осигури помощта, от която тя се нуждаеше.
След известно време се върна обратно в странноприемницата. Завари Джамила на долната площадка пред стълбището да бърше прах и да изхвърля парчета мазилка.
— Трябва да платите за всичко това — посрещна го тя.
— Моля? — не я разбра той.
Без да сваля ръка от дръжката на метлата, тя посочи стълбите.
— За щетите. Видях какво е горе. Трябва да платите ремонта.
— Но аз не съм го направил — отвърна Ричард.
— Но стана по ваша вина.
— По моя вина ли? Бях си в стаята. Не съм счупил нищо и не знам кой го е направил.
— Вие и жената бяхте единствените посетители на горния етаж. Когато се настанихте, стаите си бяха в изряден вид. Сега горе цари пълен хаос. Ще струва цяло състояние да ги ремонтирам. Не съм ги разрушила аз — аз ли да плащам? Вие сте виновен за щетите, така че вие трябва да платите — включително и за загубите, които ще понесем, докато не можем да приемаме гости.
Тази жена направо му поиска пари, без изобщо да се поинтересува за състоянието на Кара, без да изрази нито капка съчувствие за това, че гостенката и е пострадала.
— Ще напомня на Айшак да си приспадне нужната сума от парите, които ми дължи — стрелна я с поглед Ричард. — А сега моля да ме извините.
Той я отстрани от пътя си с опакото на ръката си и влезе в тъмното фоайе. Тя изпухтя и се върна към работата си. Понеже не знаеше къде другаде да отиде, той закрачи бавно из коридора. Джамила най-сетне приключи с разчистването на отломките, паднали на първия етаж, и изчезна нанякъде. Той продължи да снове напред-назад. Накрая седна срещу вратата на стаята, където бяха Ничи и Кара, и опря гръб в стената. Не знаеше какво да прави, не знаеше къде да отиде. Искаше да види Кара.
Приближи колене до тялото си и ги обгърна с ръце. Опря брадичката си отгоре и се замисли над думите на Джамила.
В известен смисъл жената беше права. Онова същество търсеше него. Ако той не беше тук, това нямаше да се случи. Ако някой друг бе ранен или убит, вината щеше да е на Ричард, защото той бе привлякъл злото върху странноприемницата. Ако не беше той, Кара нямаше да пострада.
Напомни си, че трябва да търси вината у виновните. Тоест у Джаганг и неговите последователи. Именно Джаганг бе поръчал създаването на звяра, който преследваше Ричард. Кара просто се бе оказала на пътя му. Тя се бе опитала да защити Господаря Рал от творението на Джаганг и на Сестрите на мрака.
Докато мислите му го отнесоха към другарите на Виктор, които загинаха в гората, повалени вероятно от същия звяр, Ричард не можа да избяга от тежкото чувство за ужасяваща вина.
И все пак съществото, нахлуло в странноприемницата, не му направи нищо. Ричард изобщо не се съмняваше, че ще пострада, но в следващия момент онова просто изчезна, преди да довърши пъкленото си дело. Нямаше никаква представа защо е преследван. Нито защо онова мина през стените по такъв брутален начин. В крайна сметка, след като успя да излезе през прозореца, защо просто не влезе оттам? Това същество, каквото и да беше, имаше една цел и тя бе стаята на Ричард. Ако бе нахлуло през прозореца, вероятно щеше да го убие, преди той да е разбрал какво става. Онова другото, което изби хората на Виктор, се бе държало по съвсем различен начин. Кара не бе разкъсана на парчета, макар да бе очевидно, че е пострадала сериозно. Започваше да се пита дали наистина става въпрос за едно и също същество. Ами ако Джаганг е създал повече от един звяр, повече от едно оръжие, с което да преследва Ричард? Ако Сестрите на мрака се пуснали по следите му цяла армия от подобни създания? Главата му сякаш щеше да се пръсне от всички тези въпроси, на които не можеше да намери отговор.
Ничи го стисна за рамото и той скочи като опарен. Осъзна, че е заспал.
— Какво става? — попита веднага, разтърквайки очи. — Колко е часът? Откога…?
— Минаха няколко часа — отвърна тя с тих и уморен глас. — Полунощ е.
— Значи Кара е добре, нали? — скочи той и я погледна с надежда. — Излекувала си я?
Ничи остана втренчена в него сякаш цяла вечност. Докато се взираше в очите и през целия този безкраен момент, Ричард усети как сърцето се качва в гърлото му и го задавя.
— Ричард — рече накрая тя с толкова тих и изпълнен със съчувствие глас, че той забрави да диша. — Кара няма да се справи.
Той примигна насреща и, съсредоточи се, за да е сигурен, че разбира онова, което се опитва да му каже Ничи.
— Не разбирам — прокашля се след малко. — Какво искаш да кажеш?
Тя нежно отпусна ръка върху неговата.
— По-добре ела да я видиш, докато е все още с нас.
— Какви ги говориш? — сграбчи я той за раменете.
— Ричард… — Погледът и потъна в пода. — Кара няма да се справи. Тя умира. Няма да изкара нощта.
Ричард понечи да се дръпне от чародейката, но се блъсна в стената.
— Но защо? Какво и е?
— Не знам точно. Докоснало я е нещо, което…, което е вкарало смъртта в тялото и. Не знам как да го
