Чародейката вдигна ръце към сърцето си, явно все още не можеше да нормализира дишането си след преживения шок.
— На ръба е.
Ричард направи знак към вратата.
— Да я изнесем оттук.
— В моята стая! — заповяда Ничи.
Без повече колебания Ричард грабна Кара. За щастие останалите мъже бяха наблизо, за да му помогнат, когато го видяха да се сепва от болка.
— Скъпи Създателю! — възкликна един от тях, след като вдигна крака и. — Студена е като сърцето на Пазителя.
Щом я вдигнаха, краката и ръцете на Кара се залюляха, но не се отпуснаха като на човек в безсъзнание. Групичката се запрепъва през развалините. Един от носачите отвори паянтовата врата с шут. Свалиха я по тясното стълбище с краката напред. Ричард я държеше под мишниците.
Ничи им показа стаята си и ги насочи към леглото. Успя да дръпне завивките, преди внимателно да положат вкочаненото и тяло върху чаршафа. Веднага след това я покри с одеялата.
Сините очи на Кара бяха все така облещени, втренчени сякаш някъде в далечината, в неизвестността. От време на време от ъгълчето на окото и преливаше сълза, която бавно поемаше надолу през бузата. Брадичката, раменете и ръцете и трепереха.
Ричард насила разтвори пръстите и и я накара да пусне Агнела, който продължаваше да стиска. В погледа и нищо не се промени. Той изтърпя стоически смазващата болка, извираща от Агиела, докато успее да го издърпа от ръката и и да го отпусне на верижката, висяща от китката и.
— Бихте ли изчакали навън? — помоли Ничи тихо. — Трябва ми малко време, за да преценя какво може да се направи.
Мъжете се изнизаха бавно, като обясниха, че ще се върнат към обиколките си, неколцина останаха на пост пред вратата, в случай че има нужда от помощ.
— Ако онова се върне — заръча им Ричард, — не се опитвайте да го спрете. Извикайте ме.
Един от мъжете го изгледа в почуда.
— Кое „онова“, Господарю Рал? Какво точно търсим?
— Не знам точно. Успях да видя огромна сянка, която влетя през стената и изчезна през прозореца.
Онзи погледна нагоре.
— Щом е пробило дупка с такива размери в стената, как е успяло да се измъкне през прозореца?
— Не знам — призна Ричард. — Предполагам, че не съм го видял добре.
Мъжът пак хвърли поглед нагоре, сякаш, за да си представи случилото се.
— Ще си държим очите отворени на четири. Имаш думата ни.
Изведнъж Ричард се сети, че е оставил меча си горе в стаята. Липсата на оръжието внасяше неспокойствие в душата му. Хем му се щеше да отиде да си го вземе, хем не му се искаше да оставя Кара.
След като и последният от мъжете излезе от стаята, Ничи приседна на леглото и допря с ръка челото на Морещицата. Ричард коленичи до тях.
— Как мислиш? Какво и е?
— Представа нямам. — Ръката и остана на челото на Кара.
— Но можеш да направиш нещо за нея, нали?
— Не мога да обещая, че ще и помогна — отвърна тя след доста дълга пауза. — Но ти гарантирам, че каквото зависи от мен, ще го сторя.
Ричард стисна Кара за ледената, трепереща ръка.
— Дали е редно да и затворим очите? Изобщо не е мигнала.
— Може би не е лоша идея — кимна Ничи. — Мисля, че сълзите и са от дразненето на прахоляка.
Ничи внимателно затвори очите на Кара едно по едно. На Ричард някак си му олекна да види, че Кара вече не се взира в нищото.
После Ничи пак отпусна ръката си върху челото на Морещицата, а другата си длан долепи до сърцето и. Докато чародейката бавно опипваше китката, глезена и тила на Кара, Ричард отиде до мивката и намокри една кърпа. Внимателно изми лицето на Кара и изчисти криво-ляво косата и в която освен прахоляка се бяха заплели и парченца хоросан. През влажната кърпа се усещаше ледената студенина на кожата и.
При положение, че навън бе толкова горещо и влажно, Ричард не разбираше как е възможно тя да е толкова студена. Но после си спомни, че когато черното нещо връхлетя в стаята му, въздухът изведнъж стана леденостуден. Спомни си и болезнено смразяващото усещане, което изпита, докосвайки се до него, докато се прехвърляше през прозореца.
— Никаква представа ли нямаш какво и е? — попита той.
Ничи разсеяно поклати глава, докато вниманието и бе съсредоточено върху допира на дланите и до слепоочията на Морещицата.
— А да имаш предположения какво беше това нещо, дето връхлетя в сградата и събори стените?
— Моля? — Ничи се обърна и го погледна.
— Попитах дали имаш някакви предположения какво може да е причинило подобни разрушения — какво събори стените?
Въпросите му явно я изнервяха.
— Ричард, моля те, изчакай отвън.
— Но искам да съм тук, при нея.
Ничи нежно го хвана за китката и я дръпна от ръката на Морещицата.
— Пречиш ми. Моля те, Ричард, остави ме сама. По-лесно ще ми бъде, ако не надничаш през рамото ми.
— Ако това ще и помогне — примири се той, съкрушен от идеята, че пречи.
— Да, уверявам те — отвърна тя и се обърна към пострадалата.
Той остана така още миг. Ничи вече бе потънала в работата си и внимателно плъзгаше ръка под гърба на Кара.
— Върви — напомни му след малко.
— Онова нещо, дето връхлетя в стаите ни, беше студено.
Ничи го погледна през рамо.
— Студено ли?
— Беше толкова студено, че видях дъха си — кимна той. — Самата близост до него беше болезнена.
Ничи се замисли за момент върху думите му, после се съсредоточи върху Кара.
— Благодаря за информацията. Когато мога, ще изляза и ще те информирам как вървят нещата. Обещавам ти.
Ричард се почувства безпомощен. Поспря се на прага, загледан в едва доловимото движение на гръдния кош на Кара. Газената лампа озари дългата руса коса на Ничи, която се разля по раменете на чародейката, съсредоточена в усилията си да разбере какво се е случило с Морещицата.
Ричард имаше ужасното чувство, че знае какво се е случило с Кара. Опасяваше се, че може би е докосната от самата смърт.
Седемнайсета глава
СЛЕД КАТО ИЗМЪКНА РАНИЦАТА СИ изпод развалините, Ричард се поизтупа и облече ризата си. После препаса и меча си.
Нямаше представа какво бе минало като ураган през къщата, но беше почти сигурен, че е търсило него. Не знаеше дали мечът може да му помогне срещу този противник, но поне така се чувстваше по- сигурен.
Бе тиха и топла нощ. Един от мъжете го забеляза на прага и се приближи.
— Как е Господарката Кара?
