— Да? — приближи се мъжът.
— Трябват ми шест коня.
— Шест ли? И други хора ли ще пътуват с теб?
— Не, само двамата с Кара. Но ще ни трябват отпочинали животни, които да ни чакат на определени места по пътя, за да можем да сменяме нашите коне с тях и винаги да разполагаме със силни животни за пътуването. Трябват ни бързи коне, а не товарните, които впрягаш в каруците си. И принадлежности — додаде Ричард.
— Бързи коне… — Айшак повдигна шапката си и със същата ръка се почеса по темето. Вдигна глава. — За кога?
— Искам да тръгна, щом се развидели достатъчно.
Айшак го изгледа подозрително.
— Надявам се това частично да покрие парите, които ти дължа.
— Мислех да облекча съвестта ти по отношение на сроковете, в които да ми се издължиш.
Айшак избухна в смях.
— Ще получиш, каквото ти е нужно. Ще се погрижа да имаш и провизии за из път.
Ричард постави ръка на рамото му.
— Благодаря ти, приятелю. Много ти благодаря. Надявам се един ден да се върна и да мога да направя няколко курса за теб — ей така, в името на доброто старо време.
Думите му озариха изражението на Айшак.
— След като извоюваме свободата си веднъж завинаги?
Ричард кимна.
— Завинаги. — Хвърли поглед към звездното небе. — Би ли ни препоръчал местенце, където да хапнем и да положим глава?
Айшак посочи нагоре към хълмовете, оттатък просторните ливади, предвидени за място на неосъществения дворец. Там, където някога се намираха работилниците.
— Откакто беше тук за последно, нещата се промениха, вече имаме странноприемници. Хората идват да разгледат Площада на свободата и трябва да преспят някъде. Построих една къща ей там горе, давам стаи под наем. Такива условия не можеш да намериш почти никъде другаде в града. — Вдигна пръст. — Славя се като човек, който предлага винаги най-доброто — било то в транспортните услуги, било то като стаи за морни странници.
— Подозирам, че дългът ти към мен ще се стопи светкавично.
Айшак се усмихна и сви рамене.
— Много хора идват да разгледат тази забележителна статуя. Стаи трудно се намират, така че не са евтини.
— Не съм и очаквал друго.
— Но цената е разумна — продължи Айшак. — Срещу нея получаваш добро качество. Пък и в съседство имам конюшня, така че като намеря конете, ще ти ги докарам право там. Смятам да се заема веднага.
— Чудесно! — Ричард вдигна раницата си и я метна през рамо. — Добре поне, че не е далеч, нищо, че е скъпичко.
Айшак разпери ръце.
— А и гледката по изгрев слънце си струва цената. — Ухили се. — Но за теб, Ричард и за Господарката Кара и Господарката Ничи — безплатно.
— Не, не! — Ричард вдигна ръка, за да предотврати понататъшни спорове. — Човек трябва да получава възвръщаемост на инвестициите си. Прихвани си го от дълга. Предполагам, че с лихвата се е натрупала доста прилична сума.
— Лихва ли?
— Разбира се — отвърна Ричард, загледан към сградите в далечината. — Нали през това време си въртял парите ми. Струва ми се честно да получа някаква компенсация, задето си ги използвал. Лихвата не е малка, но сделката е честна и си струва.
Шестнайсета глава
РИЧАРД ВЛЕЗЕ В СТАЯТА СИ и веднага с удоволствие забеляза легена с вода. Е, не беше баня, но все щеше да успее да се освежи преди лягане. Пусна резето на вратата, макар че се чувстваше в пълна безопасност в малката странноприемница. Кара беше в съседната стая. Ничи се настани в една стая на долния етаж, близо до входа, точно до единствената стълба към втория етаж. Отвън и отвътре на входа имаше часови, още няколко двойки патрулираха из околността. По преценка на Ричард нямаше нужда да ангажират толкова много хора, но Виктор и останалите настояха да му осигурят максимална защита, при положение че към града приближаваха вражески части. В крайна сметка, оценявайки възможността веднъж да се наспи на спокойно и сигурно място, Ричард се съгласи.
Беше толкова изморен, че едва се държеше на краката си. Краката го боляха от дългия и изтощителен преход през трудния терен. Не стига пътуването, ами накрая държа тази емоционална реч пред множеството, насъбрало се на Площада на свободата, и това изцеди и последните капки енергия от тялото му.
Свали раницата от гърба си и я остави да падне на пода край малкото легло, после отиде до къта за миене и се наплиска с вода. Не очакваше водата да му окаже толкова благотворно въздействие.
Преди да се пръснат по стаите, Ничи, Кара и Ричард хапнаха набързо агнешко задушено в малката трапезария. Джамила, жената, която въртеше странноприемницата — поредният партньор на Айшак, — бе получила изрични инструкции да се държи с гостите като с кралски особи. Кръглоликата женица предложи да им сготви каквото пожелаят. Ричард не искаше да се създава излишна суматоха, пък и като разбра, че има останало агнешко, прецени, че така няма да чакат и ще могат да си легнат по-бързо. Джамила май остана леко разочарована, задето и се отнемаше възможността да им сготви някакъв специалитет. Но в сравнение с нещата, които бяха яли през последните дни, паница агнешко задушено и пресен хляб с хрупкава коричка, намазан обилно с масло, се стори на Ричард най-вкусния деликатес, който е ял през живота си. Ако нямаше толкова грижи на главата, сигурно би се зарадвал и повече.
Знаеше прекрасно, че Кара и Ничи се нуждаят от почивка не по-малко от него, затова настоя тримата да са в отделни стаи. Двете жени искаха да спят в неговата стая, за да са наблизо, в случай че има нужда от нещо. Той си ги представи как стоят будни край леглото му, докато той спи. Обясни им, че пиле не може да прехвръкне до втория етаж, където е стаята му, пък и около цялата сграда патрулират мъже. Макар и неохотно, двете отстъпиха, но едва след като той им обясни, че са му от далеч по-голяма полза, ако са отпочинали и в добра форма. За всички тях бе голям лукс поне веднъж да не се налага да се сменят на пост и да се наспят добре.
Виктор обеща да дойде да изпрати Ричард и Кара сутринта. Айшак се закле, че конете ще са готови в конюшнята далеч преди те да са станали. И Виктор, и Айшак съжаляваха, че Ричард трябва да тръгва, но разбираха, че има сериозни основания да го направи. Не го попитаха къде отива, вероятно защото им бе неудобно да говорят за жената, в чието съществуване не вярваха. Ричард започваше да усеща как хората се отдръпват от него, когато спомене Калан.
От високия прозорец на стаята на последния етаж пред Ричард се разкриваше спираща дъха гледка към „Дух“, която се издигаше насред ливадите в полите на хълма, където бе построена странноприемницата. Намалил максимално фитила на газеничето си, Ричард виждаше съвсем ясно статуята, осветена от факли, закачени на високи метални стълбове. Спомни си колко пъти бе стоял на същия този хълм, наблюдавайки строежа на бъдещия императорски дворец. Сякаш сега се намираше в друг свят. Почувства се така, сякаш са го захвърлили в нечий друг живот, с напълно различни и непознати порядки. Понякога се питаше дали наистина не започва да се побърква.
От стаята си на долния етаж, близо до входа, Ничи вероятно не можеше да види статуята, но Кара, настанена в стаята до него, без съмнение се радваше на същата гледка. Запита се дали Морещицата се възползва от тази възможност и ако да, какво ли си мисли за статуята. Ричард не можеше да си представи как е възможно Кара да не помни какво означава тази статуя за него… и за Калан. Запита се дали Кара също няма усещането, че живее нечий друг живот… или и тя си мисли, че Ричард започва да откача.
