Умът му не го побираше — какво би могло да накара всички да забравят, че Калан изобщо някога е съществувала. Беше таил искрица надежда, че хората в Алтур’Ранг ще я помнят, че каквото и да се е случило, е имало въздействие само върху хората, оказали се в непосредствена близост до Калан по време на нейното изчезване. Тази искрица надежда вече угасна. Проблемът се задълбочаваше.
Ричард се подпря на шкафа с мивката и отметна глава назад, за момент затворил очи. Вратът и раменете му бяха схванати от дългото носене на тежката раница през гъсти гори и трудни терени. При такива изморителни пътувания дори разговорът представляваше прекомерно усилие. Усещането, че известно време няма да се налага да ходи пеша, беше чудесно, макар че затвореше ли очи, пред него се ширваше безкрайна редица от дървета. Така му се струваше, че краката му продължават да се движат.
Ричард се прозя, свали ремъка през главата си и подпря Меча на истината на стола до мивката. Съблече си ризата и я метна на кревата. Хрумна му, че моментът е подходящ да поизпере някоя дреха, но бе твърде уморен. Единственото му желание бе да се измие, да легне и да заспи.
Приближи се до прозореца, докато натриваше тялото си с насапунисана кърпа. Ако не бе монотонната песен на цикадите, нощта би била мъртвешки тиха. Не можеше да свали поглед от статуята. Във всяка гънка на мрамора виждаше Калан. Сърцето му се сви. С усилие си наложи да не мисли за ужасите, през които може би минава тя, за болката, която евентуално изпитва. От безпокойство чак му секна дъхът. За да забрави тревогите си поне за момент, извика в съзнанието си образа на усмихнатата Калан, спомни си зелените и очи, ръцете и които го прегръщат, лекия стон, който се изтръгваше от устните и, докато го целуваше.
Трябва да я намери.
Потопи кърпата във водата и я изцеди, видя как мръсната вода се стича обратно в легена, установи, че ръцете му треперят.
Трябва да я намери.
В пореден опит да отклони мислите си в друга посока спря погледа си в легена и съсредоточено разгледа лозите, с които бе украсена периферията. Вместо в зелено растенията бяха изрисувани в синьо, вероятно, за да подхождат на сините цветни мотиви по стените и на сините завеси на цветчета, както и на декоративната кувертюра на леглото. Айшак наистина се бе постарал да създаде уют в странноприемницата си.
Водата в легена внезапно затрептя без видима причина.
Ричард застина на мястото си, ококорен.
Водата рязко се набръчка на множество равномерни вълнички, които се вдигнаха като козината по гърба на котка.
В следващия миг цялата сграда се разтърси, сякаш в нея се блъсна нещо огромно. Един от прозорците се спука с трясък. Почти в същия момент от другия край на сградата се чу пращене на дърво.
Първата му мисъл беше, че върху сградата се е стоварило огромно дърво, но веднага си спомни, че наоколо големи дървета няма.
Почти веднага след първия удар дойде втори — още по-силен. Още по-отблизо. Сградата се разклати под напора на пращящото дърво. Той вдигна глава от страх, че отгоре му може да се стовари таванът.
Секунда по-късно върху сградата се стовари нов съкрушителен удар. Разтрошеното, скърцащо дърво нададе остър пронизителен вой, сякаш пищеше в агония от раздираща болка.
БУМ. Тряс. По-силно, по-близо.
Ричард се подпря с ръка на пода, а сградата простена под натиска на внезапната тежест. Това, което се бе стоварило в далечния край на странноприемницата, приближаваше неумолимо.
БУМ. ТРЯС. Още по-близо.
Нощта бе огласена от пронизителните писъци на жестоко разцепено дърво. Сградата се залюля. Водата в легена заклокочи, плисна извън цветния ръб. Звуците от рушенето на стени и разцепването на греди се сливаха в неспирен мощен грохот.
Изведнъж стената вляво от него, който разделяше неговата стая от стаята на Кара, изригна насреща му. Вдигнаха се облаци прах. Шумът бе оглушителен.
През стената се промуши нещо огромно и черно, огромно колкото цялата стая, сриваше всичко по пътя си, вдигаше във въздуха парчета мазилка и отломки.
От удара вратата излетя от пантите и се стовари тежко върху прозорците.
В стаята полетяха големи парчета греди. Едно от тях повлече стола с опрения на него меч, друго се заби в стената отсреща. Ричард изгуби контакт с оръжието си. Парче дърво го уцели по крака и го събори на коляно.
Тъмнината оживя и погълна светлината, във въздуха се завихриха урагани от летящи предмети, които потънаха в един свръхестествен, призрачен ад.
Вените на Ричард запулсираха в леден ужас.
Видя как от устата му излиза облаче от студена пара, напрегна всичките си сили, за да се изправи на крака.
Към него протегна пипалата си тъмнина, зловеща като самата смърт. Той успя да си поеме дъх, който сякаш заби в дробовете му ледени иглички. Ужасът от причинената от студа болка го накара инстинктивно да притаи дъх.
Ричард знаеше, че животът и смъртта са само на миг разстояние, балансирайки от двете страни на острието на бръснач.
Събрал последни сили, той се метна през прозореца, сякаш скачаше в басейн. Тялото му обърса странично неумолимо настъпващата мастилено черна тъмнина. Плътта му изцвърча от пронизващото усещане за нещо толкова ледено, че имаше чувството, че го е прегорило.
Още във въздуха, докато летеше през прозореца в облещената нощ и се питаше как ли ще се приземи, Ричард успя да протегне ръка към перваза и в последния момент го докопа с лявата си ръка. Вкопчи се в него като в последна спасителна сламка. Инерцията на тялото му го дръпна надолу с такава сила, че той се блъсна мощно във фасадата и остана без дъх. Остана да виси на една ръка, замаян от удара, жаден за глътка въздух.
Влажният нощен въздух, който го блъсна веднага след удара в стената, за да замени леденото дихание, погълнало стаята в мига, когато той скочи, сякаш се опитваше да го удуши и премаже. С крайчеца на окото си видя статуята, осветена от трептящите факли. Отметнала глава назад, стиснала ръце в юмруци покрай тялото и извила гръб на дъга, фигурата се опълчваше гордо на невидимата сила, която се опитваше да я покори. Тази гледка, мисълта за Калан помогнаха на Ричард в последния миг да си поеме тъй нужния му дъх. Закашля се, задъхан, краката му ритаха във въздуха в опит да намерят опора. Уви, напразно. Погледна надолу и установи, че земята е отчайващо далеч.
Имаше чувството, че рамото му всеки момент ще излезе от ябълката. Но продължаваше да виси и не смееше да се пусне. Опасяваше се, че при падане от толкова високо може да си счупи крак — най- малкото.
От прозореца над него се разнесе толкова пронизителен писък, че всички косъмчета по тялото му настръхнаха, а нервите му бяха прободени от неистова болка. Звукът бе толкова злокобен, толкова отровен и страховит, че Ричард беше убеден, че воалът на отвъдния свят се е раздрал и Пазителят на мъртвите е излязъл сред живите.
Дивашкият вой, долетял от стаята горе, се изви в агонизиращ писък. Бе звук, обозначаващ раждането на неподправена и неописуема омраза.
Ричард погледна нагоре и за малко да се пусне. По-добре да падне и да се размаже на земята, рече си, вместо до него да се доближи съществото, което в същия този миг се измъкваше през прозореца.
През счупеното стъкло пропълзя безформено, пихтиесто тъмно петно, сякаш неуловимият дъх на абсолютното зло.
Макар да нямаше нито форма, нито вид, на Ричард някак си му стана пределно ясно, че си има работа с нещо извън рамките на обичайното зло. Това бе бич, страшен като самата смърт.
Щом черната сянка изпълзя през прозореца в нощта, изведнъж започна да се разпада на хиляди пърхащи фигурки, които се стрелкаха във всички посоки, студеният мрак се разложи, стопи се в нощта, разтвори се в сърцето на най-черните сенки.
Ричард продължаваше да виси на една ръка, задъхан, без да може да помръдне, облещен в очакване
