нещото да се съедини внезапно пред погледа му и да го разкъса на парчета.
Над хълма надвисна напрегната тишина. В нощта явно бе нахлула сянката на смъртта. Цикадите, които бяха замлъкнали за миг, запяха отново. Пронизителната им песен се издигна като вълна и се понесе през ширналите се поляни към мраморната статуя.
— Господарю Рал! — извика някой отдолу? — Дръж се!
Мъжът, който носеше шапка с малка периферия, подобна на Айшаковата, заобиколи сградата и се спусна към вратата. Ричард не се надяваше да удържи, висейки на една ръка, докато дойде помощ. Стенеше от болка, но някак си успя да се извърти и да докопа перваза и с другата си ръка, докато краката му се полюшваха над отчайващо далечната земя. С облекчение установи, че щом успя да включи и другата си ръка, болката се поуспокои.
Успя да се набере достатъчно, за да надникне през прозореца, когато видя в стаята му да нахълтват хора. Газената лампа я нямаше, сигурно беше затрупана от руините, така че вътре цареше почти пълен мрак. Мъжете се запрепъваха сред отломките, засипващи пода, под обувките им скърцаше натрошен хоросан от стените, пращяха парчета от изпочупените мебели. Чифт мощни ръце го стиснаха под мишниците, други две го хванаха за колана и го издърпаха през перваза. Трудно дойде на себе си в тъмната стая.
— Видяхте ли го? — попита той, още преди да е успял да нормализира дишането си. — Видяхте ли нещото, дето излезе през прозореца?
Някои от мъжете, задавени от неразнеслия се прах се разкашляха, други успяха да отговорят, че не са видели нищо.
— Чухме шума, грохота, чупенето на прозорците — надвиха останалите нечий глас. — Имах чувството, че цялата сграда се разпада.
Някой донесе свещ и запали газената лампа. Оранжевото пламъче разкри потресаваща гледка. Появи се втори газеник, после още един, запалиха ги. Сред облаците прах стаята представляваше тъжна гледка. Леглото бе прекатурено, легенът от мивката стърчеше от противоположната стена, на пода имаше камара от руини.
На мъждукащата светлина Ричард успя да различи и огромната кръгла нащърбена дупка във вътрешната стена. Посоката, в която бяха изместени пречупените греди, показваше ясно откъде е дошъл ударът. Не че го изненада. Все пак не очакваше да види толкова огромна дупка — заемаше почти цялото разстояние от тавана до пода. Съставките на доскорошната стена се валяха по пода. По сцепените надлъжно греди бе полепнал хоросан и парчета тухли. Ричард не можеше да разбере как същество, което оставя такава огромна дупка в стената, се е измъкнало през прозореца.
Забеляза меча си и го измъкна изпод купчина натрошени дъски. Подпря го на перваза, за да му е подръка, в случай на нужда, макар да не беше сигурен, че ще му е от полза при противник, който събаря цяла стена, след което се разтваря в нощта.
Мъжете продължаваха да кашлят от гъстия прахоляк, който задръстваше въздуха. На светлината на газените лампи се виждаше, че всички са покрити с бял прах, който им придаваше вид на материализирали се призраци. Забеляза, че и той не прави изключение. Единствената разлика беше, че освен другото той бе получил множество порезни рани, които кървяха. На фона на белия прах кръвта изглеждаше още по- зловещо. Надве-натри поизбърса белия прах от лицето, косата и ръцете си.
Загрижен дали още някой не е пострадал или заровен под отломките, Ричард взе едната газена лампа и се покатери на купчината. Вдигна светлината и се взря в тъмнината оттатък дупката. Гледката бе потресаваща, макар и не неочаквана, понеже той бе чул и усетил всички грохотни удари.
Във всичките успоредни стени, чак до края на сградата, зееше по една такава огромна кръгла дупка. През последната, която пробиваше външната стена, се виждаха звездите.
Прекрачи внимателно през руините и назъбените парчета дъски. Единият му крак затъна между отломките и той едва успя да го издърпа навън. С изключение на неконтролируемото кашляне, мъжете бяха притихнали, докато оглеждаха слисани щетите, нанесени от непознатата и невиждана сила, внезапно погинала в нощта.
Изведнъж през гъстата пелена от прах Ричард забеляза Кара, застанала по средата на стаята, с гръб към него, забила поглед в дупката и провиждащите се оттатък звезди. Краката и бяха разтворени в защитна бойна поза. Дясната и ръка стискаше здраво Агнела.
Ничи влетя в стаята на Ричард през счупената врата, над отворената и длан блуждаеше огънче.
— Ричард! Добре ли си?
Покачен на камарата отломки, той потърка лявото си рамо и раздвижи ръка.
— Май да.
Ничи изруга ядосано и пристъпи напред.
— Някой да има представа какво става? — попита един от мъжете.
— Не съвсем — отвърна Ричард. — Има ли ранени?
Мъжете се огледаха един друг. Тук-там се чуха гласове, че всички са добре и че никой не липсва. Един мъж обясни, че в другите стаи на етажа не е имало гости.
— Кара? — извика Ричард и надзърна в дупката. — Кара? Добре ли си?
Тя нито отвърна, нито помръдна. Стоеше в същата поза, неподвижна като статуя.
С нарастващо притеснение Ричард взе останалата част от пътя през развалините за нула време. Подпирайки се на тавана, за да запази равновесие върху нестабилната камара, той прекрачи през дупката и влезе в стаята на Кара. Общо взето, положението беше същото като в неговата. Имаше дупки и в двете стени, не само в едната, но ударната вълна бе отнесла отломките от втората дупка в стаята на Ричард. Прозорците и тук бяха с изпочупени стъкла, но вратата, макар и разнебитена, все още се крепеше на пантите.
Кара стоеше точно на мислената линия между двете дупки, но като че бе отблъсната по-близо до тази към стаята на Ричард. Около нея цареше пълна разруха. Явно кожената и униформа я бе спасила от порязване с летящи отломки.
— Кара? — повика я за пореден път Ричард, докато си проправяше път към нея.
Тя стоеше неподвижна насред тъмната стая и продължаваше да се взира в нощта навън. Ничи последва Ричард през дупката и след минутка стоеше до него в съседната стая.
— Кара? — опита и Ничи и поднесе дланта си с огънчето към лицето на Морещицата.
Ричард вдигна лампата. Очите на Кара бяха широко облещени, втренчени, но сякаш незрящи. Слоят прах на лицето и бе прорязан от ивички сълзи. Продължаваше да стои във все същата бойна поза, но сега, вече приближил, Ричард забеляза, че тялото и трепери.
Стисна я за ръката, но побърза да отскочи назад.
Беше леденостудена.
— Кара? Чуваш ли ни? — докосна я Ничи по рамото и също като Ричард отскочи удивена назад.
Кара не реагира. Сякаш буквално бе замръзнала на място. Ничи доближи огънчето до лицето на Морещицата. Кожата и изглеждаше бледосиня, но тъй като цялата бе покрита с дебел слой бял прах, не можеха да са сигурни, че наистина е така.
Ричард я прегърна през кръста. Изпита усещането, че прегръща ледена статуя. Инстинктивното му желание бе да се отдръпне, но той не си позволи да го направи. Рамото доста го болеше и прецени, че няма да може да я вдигне сам.
Погледна назад към дупката, около която се бяха подредили изпълнени с очакване лица.
— Може ли някой да ми помогне да я вдигнем?
В стаята на Кара нахлу цяла група мъже, при което се вдигна още повече прах. Тъй като другите носеха лампи, Ничи остави огънчето върху дланта и да изгасне и пристъпи към Морещицата. Мъжете мълчаливо наблюдаваха движенията на чародейката.
Сбърчила съсредоточено чело, тя притисна длани в слепоочията на Кара.
В следващия миг отскочи назад с вик. Ричард протегна свободната си ръка и успя да я хване за лакътя и да не и позволи да се просне по гръб върху купчината отломки.
— Добри духове — прошепна Ничи, докато напрегнато се опитваше да си поеме дъх след внезапната болка.
— Какво? — попита Ричард. — Какво има?
