Изпита усещането, че се е хвърлил да спасява давещ се човек, а изведнъж и двамата са се озовали във вихъра на мощно течение и сега потъват заедно в черните води на смъртта.
Ако искаше да даде шанс и на двама им, трябваше първо да я облекчи от достатъчна част от страданието, което я смазваше. Налагаше се да поеме тази тежест върху себе си. Продължи да изтегля болката към себе си, да я приветства, да я поглъща жадно в тялото си.
Когато усети, че в дълбините на съществото му се е събрала достатъчно болка и страдание, се хвърли в яростна битка за запазване на собствения си живот, като в същото време трябваше да освободи силата си, лечителските си енергии. Никой никога не бе показвал на Ричард как да лекува, как да насочва силата си. Единственото, което можеше да направи, бе да остави топлината си да се излее в тялото и.
— Защо искаш да ме изоставиш? Защо?
— Това не е вярно, Кара. Нещо не е наред. Става нещо, което двамата с теб не можем да проумеем. — Въпреки болката Ричард успя да изрече всичко това. — Не си ми изменила. Повярвай ми. Трябва да вярваш в мен. Сега имам нужда от теб повече от всякога — да бъдеш с мен и да вярваш в мен. Имам нужда от теб, а не от службата ти. Моля те, нуждая се от теб. Ти трябва да живееш. Това е най-важно за мен. Твоят живот прави моя по-хубав.
Напрегна всичките си сили, за да остане в съзнание и да не изпусне Кара. Но огромният товар на тъмнината отвътре сякаш бе смазващ. Щом паднаха бариерите на всичките му задръжки, той почувства сякаш потъва в разтопена необят плъзна се надолу по спиралата в тъмната сянка, която бе нахлула през стената, за да го подгони. Видя отблясъците и, както ги бе видяла и Кара, усети спиращия дъха ужас, който бе изпитала Морещицата.
Това бе сърцевината на ужаса и — онова злокобно същество, онази въплътена смърт, която идваше към него направо през нея. Това не бе плавното разпадане на съзнанието в пустотата на небитието. Това бяха всички кошмари, родени за живот, дошли да изтръгнат живота от живите. Над Кара полягаше злокобна смърт и тя бе самотна и беззащитна. И сега този безпощаден хищник щеше да разпори душата и и да изцеди от нея и последната капчица живот.
Докато стоеше така, готова да препречи пътя му, Кара бе докосната от смъртоносната ръка.
Ричард осъзна, че Кара е била раздирана от угризения, задето му е изменила преди, с Ничи. И сега бе решена да умре, за да удържи клетвата си да му служи. Лудостта продължаваше да върлува вътре в нея.
Тя вярваше, че погълне ли я сянката на смъртта, ще изчисти името си пред Ричард. Затова бе застанала на пътя и.
Бе пожелала да умре за него, за да му се докаже.
Докато злокобната твар бе връхлитала през стената в стаята и, Кара се бе опитала да открадне сила от самата смърт.
Ричард усети как това мъчително докосване го обгръща във всепоглъщащата си агония. Допирът бе толкова студен, че започна да вледенява сърцето му.
Светът започна да му се изплъзва, както бе започнал да се изплъзва и от Кара.
Той се предаде под смазващата тежест на болката, причинена от смъртоносното докосване.
Деветнайсета глава
РИЧАРД ИМАШЕ ЧУВСТВОТО, че е попаднал под леда в буйните могъщи води на замръзнала река. Сянката на паниката го притискаше отвсякъде.
Беше изтощен, не му бяха останали почти никакви сили.
Щом зърна призрака на провала и осъзна какво би означавал той за него, Ричард направи неимоверно усилие на волята и с цената на неистов напън успя да си проправи път към далечната светлина на съзнанието. Макар да осъзнаваше, че е съумял отчасти да дойде на себе си, продължаваше да се рее в някаква далечна, дълбока бездна и не можеше да достигне крайната точка на пътуването си. Напрегна сили, за да се изправи, протегна ръка да се вкопчи в живота отгоре, но не успя да пробие до него.
Колкото и да опитваше, изглеждаше твърде непосилно, твърде далечно. За пръв път му мина мисълта да се откаже, да се наслади на спокойствието, което би му донесло едно примирение… Разколеба се, а-ха да тръгне надолу, както се бе предала Кара, преди той да я издърпа.
Смъртоносните зъби на провала щракнаха съвсем наблизо.
Подгонен от ужаса на дълбокото осъзнаване на всичко, до което би довело подобно примирение, той се стегна, съсредоточи волята и силите си и с отчаяно настървение се протегна към света на живота.
Отвори очи с вик.
Болката бе нечовешка. От сблъсъка с всички тези зловредни сили му се виеше свят, беше му зле. Все още трепереше от преживения шок. След преживяната първична вътрешна жестокост се опасяваше, че всеки чутовен удар на сърцето му може да му е последен. Слузестото докосване на покварата му бе завещало гнусния спомен за задушаваща смрад на разлагащи се трупове, която не му позволяваше да си поеме толкова дъх, от колкото се нуждаеше.
Той бе проникнал в душата на Кара и бе почувствал как там дебне зло, дошло от друг свят, как се опитва да изсмуче живота от нея, как я тласка към тъмните селения на смъртта. Това бе смазващ ужас, какъвто Ричард не бе изпитвал никога през живота си — по-страшен дори от страха от черната бездна на вечността.
Във врата му дишаше зловещо ухиленото, озъбено обещание за невъобразими мъчения.
В началото му се стори, че се е докоснал до леденото лице на самата смърт, но сега осъзнаваше, че едва ли. Въпреки отвращението си си даваше сметка, че е било нещо друго, не просто смърт.
Че смъртта е била само част от неговата отровна структура.
Смъртта е неодушевена. А това бе живо.
Болката, която изпитваше, бе толкова силна, че в онзи момент не бе сигурен дали някога отново ще има сили да се изправи на крака, дали ще има сили да живее. Боляха го кокалите. Болката проникваше чак до мозъка на костите му. Нищо не можеше да го накара да спре да трепери. При все това болката не бе просто физическа агония; беше едно гнусно усещане, просмукало се в самата структура на душата му и докоснало всяко кътче на съществуването му.
Най-сетне притихналата стая започна да си идва на мястото пред погледа му. Газените лампи продължаваха упоритата си борба с пелената от мрак наоколо. Оттатък тежките завеси цикадите продължаваха да разнасят песента си, славеща живота.
Легнал на леглото, вкопчен покровителствено в Кара, Ричард най-накрая успя да си поеме дълбокия дъх, от който толкова отчаяно се нуждаеше. След като го направи, усети уханието на косите на Кара, погълна с наслада аромата на топлата и влажна кожа, следваща извивката на шията и. В този миг болката започна да отслабва.
Ръцете на Кара се бяха вкопчили здраво в него. Меката и коса го погали по бузата.
— Кара? — прошепна той.
Тя вдигна ръка и нежно го погали по тила, след което без капка свян го притегли плътно до себе си.
— Шшт — прошепна в ухото му. — Всичко е наред.
Беше му трудно да подреди събитията в главата си.
Не можеше да разбере защо е тук, прегърнал Кара, защо тя го притиска толкова нежно към себе си, защо телата им са преплетени в интимна прегръдка. Усещаше всяка извивка на тялото и. Но нима би могло да има по-интимен акт от онова, което преживяха заедно в тъмната пещера, където се изправиха лице в лице със злото, дошло да отведа Кара.
Ричард прокара езика си по напуканите си устни и усети солен вкус на сълзи.
— Кара…
Тя кимна, галейки лицето му със своето.
— Шшт, всичко е наред. Тук съм. Няма да те изоставя.
