отиде, дали този факт ще го върне обратно към действителността и най-сетне ще престане да гони призраци и ще застане редом до хората, готови да отхвърлят хомота на Императорския орден.
Чу стъпки, после някой извика името и. Тя се обърна.
Беше Ричард в компанията на друг човек. Приближаваха през сенките. Сърцето и потъна в петите. Това означаваше, че страданието на Кара най-сетне е приключило.
Когато двете фигури приближиха, Ничи видя кой върви с Ричард.
— Добри духове, Ричард — прошепна тя ококорена, — какво си направил?
На призрачната светлина на далечните факли Кара изглеждаше в съвсем добро състояние.
— Господарят Рал ме излекува — подхвърли небрежно тя, сякаш това бе нещо най-обикновено, все едно и бе помогнал да си налее вода.
— Но как? — Бе толкова шокирана, че не знаеше какво друго да каже.
Ричард изглеждаше толкова уморен, че все едно се връщаше от битка. Не би се учудила, ако в този момент го видеше облян в кръв.
— Не бих си простил, ако не се бях опитал да направя нещо за нея — отвърна той. — Предполагам, че нуждата ми е била толкова силна, че в крайна сметка съм сторил точно каквото трябва, за да я излекувам.
Ничи изведнъж разбра защо вратата не се е отворила. Той наистина бе участвал в битка и в известен смисъл наистина бе облян в кръв — но тя просто не се виждаше.
Ничи се надвеси над него.
— Използвал си дарбата си. — Беше обвинение, не въпрос. Така или иначе, той не и отговори.
— Май да.
— Май да! — Веднага след като го каза, съжали, че е прозвучало като подигравка. — Опитах всичко, за което се сетих. Каквото и да правех, не успях да достигна до нея. Не можах да я излекувам. Какво направи ти? Как успя да докоснеш своя Хан?
Ричард се смути.
— Не знам точно. Прегърнах я и усетих, че умира. Чувствах как се изплъзва все по-далече и по-далече. Един вид се оставих… оставих съзнанието си… да потъне в нея, да достигне до дълбините на съществото и, до там, където имаше нужда от помощ. След като достигнах онова място, където можех да вляза в контакт с нея, поех болката и в себе си, за да и дам възможност да и останат достатъчно сили, за да приеме топлината на живота, която и предложих.
Ничи разбираше прекрасно сложното явление, което той описваше, но бе изумена да чуе всичко това, разказано с толкова прости думи. Все едно го бе попитала как е изваял такава мраморна статуя, която да изглежда като жива, а той да и бе отвърнал за шедьовъра си, че просто е издялал излишния камък отстрани. Макар и вярно, подобно обяснение бе небрежно до степен на абсурдност.
— Приел си в себе си онова, което е щяло да я убие?
— Трябваше.
Ничи допря пръсти до слепоочията си. Дори тя, с всичките възможности и качества, които притежаваше, с доста забележителната си магьосническа сила, наред със сериозното си обучение, опит и познания, не се нае да предприеме подобен акт. С усилие укроти побеснелия бяг на сърцето си.
— Имаш ли представа колко е опасно подобно начинание?
Разпаленият тон на въпросите и накара Ричард да се почувства неловко.
— Това бе единственият начин, Ничи — обобщи той.
— Единственият начин! — повтори тя слисано. Не вярваше на ушите си. — Имаш ли представа колко сила е нужна, за да се предприеме подобно пътуване на душата, камо ли за обратното връщане? Или за опасностите, които крие едно пребиваване там?
Той пъхна ръце в джобовете си като палаво дете, което получава заслужено мъмрене от майка си.
— Знам само, че това бе единственият начин да спася Кара.
— И го направи — подкрепи го Морещицата. — Господарят Рал дойде и ме спаси.
Ничи я изгледа.
— Ричард стигна до ръба на този свят от страх за тебе…, а може би дори и отвъд.
— Така ли? — Кара го стрелна с очи.
— Духът ти вече се бе изплъзнал в зоната на здрача. Не можех да те достигна. Поради тази причина не можех и да те излекувам.
— Е, но Господарят Рал успя.
— Да, така е. — Ничи протегна ръка и повдигна брадичката на Кара. — Надявам се, докато си жива, да помниш какво направи този човек за тебе. Съмнявам се, че друг смъртен би могъл… би опитал да направи подобно нещо.
— Но той нямаше избор. — Кара дари Ничи с безсрамна усмивка. — Господарят Рал не може без мен и го знае.
Ричард извърна глава и се усмихна.
Ничи не можеше да повярва, че става свидетел на подобно небрежно държане след толкова паметно събитие. Въздъхна, за да се постарае да овладее гласа си и да не създаде погрешно впечатление, че е недоволна от излекуването на Кара.
— Ти използва дарбата си, Ричард. Звярът е съвсем близо, а ти използва дарбата си.
— Бях длъжен да го сторя, иначе тя щеше да умре.
За Ричард всичко изглеждаше просто и ясно. Добре поне, че прояви достатъчно разум да не погледне към самодоволната Кара. Ничи заби юмруци в хълбоците си и се наведе към него.
— Нима не проумяваш какво направи? Използва дарбата си за втори път. Вече те предупредих, че не бива да го правиш. Звярът е съвсем наблизо, а ти му разкри точното си местоположение.
— А ти какво очакваше? Да оставя Кара да умре ли?
— Да! Тя се е клела да те защитава с цената на живота си. Това и е работата — поела е този дълг доброволно. Тя няма право да ти помага да докараш звяра по-близо до себе си. Първо, спокойно можехме да те изгубим, да не говорим за неописуемата заплаха, която успя да пробудиш с действията си. Ти рискува всичките си планове за народа на Д’Хара, рискува себе си, който си толкова ценен за каузата, само и само за да спасиш един човек. Трябваше да я оставиш. Като я спаси, само и позволи да покани смъртта да посети и двама ви, защото сега звярът ще ви намери. Това, което се случи сега, ще стане пак, само че този път няма да има спасение. Току-що спаси живота на Кара с цената на собствения си живот и — несъмнено — на нейния.
Още докато говореше, по сгъстяващия се гняв в очите му Ничи разбра, че не постъпва разумно, като се опитва да изясни гледната си точка по този въпрос. От друга страна, очите на Кара внезапно се изпълниха с безпокойство, граничещо с паника. Ричард постави ръката си на рамото и и я стисна с успокояващ жест, сякаш и казваше да не обръща внимание на думите на чародейката.
— Изобщо не е сигурно, Ничи! — Стисна зъби и лицевите му мускули затрепериха. — Възможно е, но не е сигурно. Освен това нямам намерение да оставя човек, когото обичам, да умре само за да се почувствам в безопасност — при това ефимерна. И бездруго врагът ми диша във врата. Дали ще оставя Кара да умре — това няма да промени нещата.
Ничи отпусна ръце покрай бедрата си. Ричард беше в настроение да слуша възражения по отношение на това, че е спасил живота на жена, към която е изключително привързан. Ничи не знаеше как да му обясни по приемлив за него начин, че действията му са отприщили лавина от могъщи и опасни сили. Каквото и да кажеше, той не би я разбрал. В крайна сметка осъзна, че не бива да казва нищо повече.
Вдигна ръка на рамото му.
— Сигурно нямам право да те обвинявам, Ричард. Сигурно на твое място бих направила същото. Един ден, когато можем да си позволим лукса да разполагаме с достатъчно време, трябва да поговорим за това. Когато имаме възможност, бих искала да ми разкажеш точно какво направи. Може би ще мога да те науча да контролираш по-успешно силите, които само ти успя да извикаш на живот. Ако не друго, мога поне да се опитам да те насоча как да си служиш с тях така, че да са по-ползотворни и не толкова опасни.
Ричард и благодари с кимване — дали за предложението или за омекналия тон, тя не беше сигурна.
По очите на Ричард и Кара Ничи виждаше, че преживяното ги е сближило още повече. Когато си даде сметка, че той скоро ще тръгва, Ничи бързо забрави краткия миг на радост, че вижда Кара жива и
