здрава.
— Освен това — продължи Ричард и огледа тъмнината — изобщо не е сигурно, че случилото се има нещо общо с онова в гората.
— Разбира се, че има — отвърна Ничи.
— Откъде знаеш? — погледна я той. — Онова нещо разкъса хората на Виктор на парчета. Нападението тук беше съвсем различно. Пък и изобщо не знаем със сигурност, че двете нападения са осъществени от звяра, който Джаганг е заповядал да му направят.
— Какви ги говориш? Че какво друго би могло да е? Със сигурност е оръжието, което са създали Сестрите по нареждане на императора.
— Не казвам, че не е… твърде е възможно да е…, но от друга страна, много от нещата не ми се виждат логични.
— Например?
— Онова нещо в гората нападна хората на Виктор — рече той и прокара пръсти в косата си, — изобщо не обърна внимание на моето присъствие, макар че аз бях съвсем наблизо. Тук, в странноприемницата, не разкъса Кара на парчета, както стори с онези клети момчета. Ако е било същото същество, вече знаем, че би могло да ме убие без никакъв проблем. Е, след като беше тук и имаше възможност, защо не се възползва от нея?
— Може би защото се опитах да заловя силата му — предположи Кара. — Може би ме пропусна, понеже видя в мене заплаха. Или пък съм го разконцентрирала достатъчно, че е решило да изчезва.
— Ти не си била заплаха за него — поклати глава Ричард. — То мина право през теб. Отгоре на това те елиминира като противник с едно докосване. После премина през стената в моята стая, но като влезе, не избяга, а просто изчезна.
Ничи внезапно го изгледа с подозрение. Сега за пръв път чуваше цялата история.
— Ти си бил в стаята, а то просто е изчезнало?
— Е, не съвсем. Почти веднага, след като нахълта в стаята ми през стената, аз скочих през прозореца, за да му избягам. Докато висях от перваза, видях тъмен силует, нещо като движеща се сянка, да излиза през прозореца и в следващия момент се изгуби в нощта.
Ничи зачовърка нещо по дрехата си, докато обмисляше думите му. Опитваше се да намести парченцата нова информация върху вече известната и картина. Но нещо не се получаваше. Поведението на звяра и се струваше нелогично — ако наистина бе същият звяр. Ричард беше прав — нещо не беше наред.
— Може да не те е видял — промърмори тя, но като че ли повече на себе си.
Ричард я изгледа скептично.
— Значи твърдиш, че звярът е успял да ме открие през нощта, вътре в странноприемницата, че е преминал с гръм и трясък през цяла поредица от стени, за да стигне до мен, но когато миг преди да ми се нахвърли аз успях да скоча през единствения прозорец, той се е объркал и е изчезнал в нощта. Така ли?
— Двете нападения си приличат по нещо много важно — каза тя, без да откъсва очи от неговите. — И двете разкриват невъобразима сила — разтрошаване на дървета, все едно са съчки, преминаване през стени, сякаш са от хартия.
— Да, дотук съм съгласен — въздъхна доволен Ричард.
— Интересува ме едно — продължи Ничи, скръстила ръце пред гърдите си, — защо не уби Кара.
Долови светкавичното пламъче в очите му и разбра, че той знае повече от онова, което сподели с нея. Килна глава на една страна и зачака, без да сваля очи от него.
— Когато бях в съзнанието на Кара и изцеждах болката от докосването на зловещото същество, освен болка, открих, че е оставило и още нещо — призна той с тих глас. — Мисля, че намерението му е било да ми остави съобщение, което да намеря. Да ми каже, че идва, че ще ме намери и че ще превърне смъртта ми в лукс, до който няма да имам достъп цяла вечност.
Погледът на Ничи се плъзна към Кара.
— Аз не съм искала той да ме последва в зоната на здрача, както я нарече ти. Нито съм го молила, нито съм се надявала. — Морещицата бе свила юмруци покрай тялото си. — Но няма да си кривя душата с лъжи, че предпочитам да съм мъртва.
Откровеността и извика на лицето на Ничи усмивка.
— Радвам се, че не си мъртва, Кара — наистина. Нима бихме следвали човек, който с лека ръка оставя приятел да умре, без да направи всичко, което е по силите му, за да го спаси. — Щом погледна Ричард обаче, ентусиазмът и се поохлади. — Това, което ме озадачава, е, че съществото не е убило Кара. В крайна сметка това съобщение би могло да ти бъде оставено и направо, след като те залови. Ако заплахата е сериозна, в което не се и съмнявам, звярът би имал достатъчно време да те накара да страдаш, след като те залови. А можеше да го стори още днес. Всъщност няма смисъл от подобно съобщение. Нещо повече, изобщо не разбирам защо, след като е бил в къщата, звярът просто си е тръгнал.
— Основателни въпроси, Ничи — обади се Ричард, като барабанеше с пръсти по дръжката на меча си. — Само дето нямам разумни отговори.
Отпуснал дланта на лявата си ръка върху ефеса, той отново огледа мрака за най-малък признак на заплаха.
— Мисля, че е най-добре двамата с Кара да тръгваме. Имайки предвид случилото се с хората на Виктор, се притеснявам какво би могло да се случи, ако онова същество дойде да ме търси тук, в града. Не ми се ще да вилнее из улиците в кървава вакханалия. Не искам да пострадат или да загинат невинни хора. Каквото и да представлява това същество — дали е творението на Сестрите или някаква неизвестна нам сила, — ми се струва, че имам по-големи шансове да му се измъкна, ако съм в движение. Като седя на едно място, имам чувството, че чакам екзекутора си.
— Не съм съвсем съгласна с всичко, което казваш — възрази му Ничи.
— При всички положения се налага да вървя и предпочитам да е по-рано, отколкото по-късно — по ред причини. — Метна раницата на гърба си. — Трябва да намеря Виктор и Айшак.
Примирена, Ничи махна с ръка.
— След нападението отидох да ги повикам. И двамата са при конюшните, ей там. Айшак ти е приготвил конете, за които го помоли. С помощта на други негови приятели успяха да ти осигурят достатъчно провизии. — Вдигна ръка на рамото му. — Дошли са и роднините на някои от момчетата на Виктор, дето загинаха в гората. Очакват да им кажеш нещо.
Ричард кимна и въздъхна дълбоко.
— Надявам се да успея да ги утеша поне малко. Пазя ясен спомен за преживяното и за скръбта. — Стисна Кара за рамото. — Поне аз вече съм по-добре.
Ричард намести лъка по-високо на гърба си и тръгна. След броени секунди изчезна в тъмнината.
Двайсет и първа глава
КАРА ПОНЕЧИ ДА ПОСЛЕДВА РИЧАРД, но докато минаваше покрай Ничи, чародейката я стисна за ръката и изчака Ричард да се отдалечи достатъчно, за да не я чуе.
— Как си, Кара? Кажи ми честно.
Кара отвърна на погледа и без да трепне.
— Уморена съм, но иначе съм добре. Господарят Рал ме спаси.
Ничи кимна със задоволство.
— Мога ли да ти задам един личен въпрос?
— Стига да не искаш да ти обещая, че ще ти отговоря.
— Наистина ли има човек, на когото много държиш и който се казва Бенджамин Мейферт?
Дори в почти тъмния мрак Ничи забеляза, че лицето на Кара придобива цвета на алената и одежда.
— Кой ти каза подобно нещо?
— Да разбирам ли, че е тайна и никой не знае?
— Не, не исках да кажа точно това — запелтечи Морещицата. — Имах предвид… опитваш се да ме изкушиш да кажа нещо, което не бих казала.
