— Нима не разбираш колко логично е всичко? Това би запълнило празнотата, която почувствах вътре в него. Би му донесло радост и щастие, които да изместят чувството за потиснатост. Така той ще има човек, с когото да споделя дарбата и връзката си с магията. Няма да е самотен. Помисли върху това.
— Но Ричард не ме обича, Кара.
Кара я изгледа продължително, настъпи неловко мълчание. Ничи си припомни, че веднъж Ричард и бе споменал какво парализиращо въздействие може да има погледът на втренчена в тебе Морещица. Сега разбираше какво е имал предвид.
— Може да не таи подобни чувства сега, но когато се върнем и ти отново се присъединиш към нас, можеш да се постараеш повече и да му покажеш, че си отворена към изграждането на подобни взаимоотношения помежду ви. Имам предвид, ако искаш, ако тази идея ти се струва приемлива. Понякога хората имат нужда от леко подбутване, за да се замислят сериозно в дадена посока. Ето защо се почувствах длъжна да ти кажа всичко това. Може би ако той знае, че си склонна на подобна крачка, ще се заинтригува и ще започне да гледа на теб в друга светлина.
Нали знаеш, влюбените все някога са се влюбили. Не са се родили с любовта към партньора си в сърцето. Може би просто трябва да му помогнеш да стигне до момента, в който ще започне да гледа на теб по онзи начин. Не изключвам възможността сега да си мисли, че красива и умна жена като теб не може да го обича истински. Понякога мъжете се отнасят изключително свенливо към жени, които смятат за изключително красиви.
— Но аз не мисля, че той…
— Възможно е дори да си е внушил, че ти не би се заинтересувала от него — продължи Кара със заговорнически тон — и затова да си е измислил онази жена — за да запълни празнината.
— Мисля, че е време да вървим при плевнята — облиза устни Ничи, — да не вземе да тръгне без теб. Май няма търпение да потегли.
— Да, права си — усмихна се Кара. — Виж, Ничи, ако предпочиташ, забрави за разговора ни. Виждам, че, те накарах да се почувстваш неловко. Пък и бездруго не смятам, че имам право да се изказвам по тези въпроси.
— А тогава защо го направи?
— Сигурно, защото го държах в прегръдките си и почувствах дълбините на самотата му. И това разби сърцето ми. — Погледът и, зареян в небитието, се върна върху Ничи. — А е голяма рядкост нещо да съкруши сърцето на една Морещица.
На върха на езика на Ничи бе да допълни, че това важи и за чародейките.
Двайсет и втора глава
ВЪТРЕШНОСТТА НА КОНЮШНЯТА БЕ ОСВЕТЕНА от меката уютна светлина на фенери, закачени по гредите. Над широката пътека между яслите и отделенията се стелеше миризма на прахоляк и на прясно сено. Пътеката и част от празните ясли бяха изпълнени с мъже и жени, някои водеха и децата си. Сега, след като Ричард бе говорил пред близките на загиналите мъже, мнозина му бяха пожелали безопасно пътуване и се бяха отправили към домовете си.
До изгрев слънце оставаха още около два часа. Въпреки ранния час в конюшнята бяха дошли и други хора от града, не само роднини на загиналите, за да му зададат въпроси, касаещи предстоящата битка. Мнозина се бяха покатерили на навеса горе и бяха насядали върху балите сено, но вече започваха да слизат по стълбата. Ричард предположи, че сигурно се канят да се приберат и да поспят още някой и друг час. Знаеше, че сънят им ще бъде нарушен от тревогите около предстоящото нападение над града.
Виктор стоеше до него с мрачен вид, явно натъжен от собствените си думи за това колко смело са се държали всичките му другари и колко много ще му липсва всеки от тях.
Мнозина от присъстващите дадоха воля на чувствата си и се разридаха гласно. Ричард знаеше, че каквото и да каже, няма да облекчи болката им. Постара се да им покаже по най-убедителния начин високата си оценка за техните близки, да сподели, че е обичал всеки един от тези момчета. В крайна сметка единственото, което му оставаше, бе да изрази съболезнованията си от загубата им. Почувства се безпомощен и безполезен, макар че хората явно разбираха и приемаха всичко, казано от него.
С периферното си зрение той забеляза Ничи и Кара на входа на конюшнята. Двете си запроправяха път през тълпата, която се движеше към изхода. Ричард вече започваше да се пита къде ли се бавят двете жени, но заобиколен от хора, които го засипваха с всякакви въпроси, не му остана възможност да отиде да провери какво става. Реши, че или са искали да му оставят достатъчно време да поговори с хората, или пък Кара е предпочела да остане навън, за да държи околността под око. При всички положения се зарадва да ги види.
— Значи да разбираме, че според теб онова същество, звярът, дето връхлетя върху странноприемницата на Айшак, е преследвал теб? — попита възрастен мъж на име Хенден. В едната си ръка стискаше дълга извита лула, а с другата се бе подпрял на близкия парапет. Тежестта на годините бе изцедила жизнеността на мъничкото му изпито личице. Поради възрастта му, а вероятно и заради тихия му глас и ненатрапчивото му присъствие повечето го бяха изпреварили с въпросите си. Хенден всмукна от лулата си, изпусна ароматен облак дим и зачака отговора на Ричард.
— Както вече казах, по всяка вероятност е така. Не знам точно какво представлява въпросното същество, но съм почти сигурен, че аз съм неговата мишена. Затова смятам, и се надявам да ме разберете правилно, че е по-добре да се махна веднага от града ви, за да не рискуваме да ме нападне за втори път и да вземе жертви.
Старецът свали лулата от устата си и я вдигна към Ричард.
— Искаш да кажеш, както пострадаха хората на Виктор, понеже ти си бил наблизо?
— Чакай, Хенден — пристъпи напред Виктор. — Господарят Рал не е виновен, че враговете ни се опитват да го убият. Същите тези злодеи приближават насам и възнамеряват да изколят всички ни — със или без помощта на звяра. Ще е редно ли да обвиним теб, ако войниците на Джаганг, изпратени да убият теб, пронижат Господаря Рал, понеже им се е изпречил случайно на пътя, докато са търсели теб.
Моите момчета бяха тръгнали срещу Императорския орден и бяха покосени от зла сила. Орденът сее зло. Те се бореха за свят, в който те и семействата им да живеят свободно и спокойно. Те избраха борбата вместо живота в подчинение.
Хенден захапа лулата си и плъзна воднистия си поглед към Виктор.
— Просто питам. Струва ми се редно да се информирам за ситуацията възможно най-подробно и да знам какво можем да очакваме.
Ричард видя, че мнозина от присъстващите закимаха с глави.
— Прав си, разумно е — изпревари той Виктор, преди ковачът да се е разгорещил. — Нямам нищо против да отговарям на всичките ви въпроси, особено, когато се касае за живота ви. Но Виктор също има право. Джаганг има намерение да избие всички ни и както вече ви казах, трябва да попречим на Императорския орден, защото в противен случай никой от нас, независимо къде се намираме, няма да намери покой.
Ричард видя как Ничи с лекота си проправя път между хората, повечето, от които се насочваха към изхода. Дългата и руса коса се стелеше върху раменете на черната и рокля. Деколтето и бе ниско изрязано, талията и гърдите — стегнати така, че да се очертае цялата прелест на изящното и тяло. Но царственият и вид се дължеше най-вече на властното и присъствие. Кара, облечена в червената си кожена униформа, бе един вид царската свита.
Ричард се почувства някак неловко под обстрела на погледите им — гледаха го така, сякаш не го бяха виждали от месеци.
Най-неочаквано Хенден потупа Ричард по гърба и го отърси от мислите му. Мъжът заговори, без да вади лулата между устните си.
— Лек път, Господарю Рал. Благодарим ти за всичко, което стори за нас. Очакваме те с нетърпение в освободения град Алтур’Ранг.
— Благодаря — усмихна му се Ричард.
Хенден се присъедини към останалите, които се бяха насочили към изхода. Ричард с облекчение отбеляза, че тези хора са разбрали какво означава свободата и че са твърдо решени да не се разделят с
