погледна Ричард, все едно го вижда за пръв път. И двамата го познаваха в продължение на близо година просто като Ричард — човекът, който товареше каруците на транспортната фирма на Айшак и който зареждаше работилницата на Виктор с желязо. Мислеха, че е женен за Ничи. Нямаха представа, че всъщност през цялото време е бил неин пленник.
Да установят, че той всъщност е Господарят Рал, едва ли не митичният борец за свобода, дошъл от далечния север, продължаваше да бъде объркващо и за двамата. За тях той си беше обикновен човек, който се бе включил в общата им борба срещу тиранията. Този Ричард познаваха те. Винаги, когато станеше въпрос за Господаря Рал, им ставаше нервно, един вид, не знаеха как да се държат в присъствието на такъв човек.
Кара продължи да товари и подрежда багажа си. Ничи постави ръка на рамото на Айшак.
— Ако нямаш нищо против, бих искала да поговоря с Ричард насаме, преди да тръгне.
— С Виктор ще чакаме отвън — кимна той. — Трябва да обсъдим някои неща.
Щом двамата се насочиха към вратата, Ничи стрелна Кара с очи. Морещицата потупа коня си по гърба и последва двамата мъже в нощта, като затвори огромната порта зад себе си. Ричард остана удивен и леко озадачен, че Кара излезе без никакви възражения.
Ничи застана пред него под светлината на фенера, сключила пръсти. Стори му се някак неспокойна.
— Тревожа се за теб, Ричард. Искам да дойда с теб.
— Тази вечер започна нещо, което трябва да довършиш.
— Да, вярно, прав си — въздъхна тя.
Ричард се запита всъщност какво ли точно е започнала, какво ли точно си е наумила. Но в момента нямаше време да я разпитва. Колкото и да бе притеснен за сигурността на Ничи, бе далеч по-разтревожен за Калан. Нямаше търпение най-сетне да тръгне.
— И въпреки това…
— След като помогнеш на тези хора да елиминират непосредствената заплаха от приближаващите войници, ще ме настигнеш. При положение, че с врага пътува онзи магьосник Кронос, Алтур’Ранг определено ще има огромна нужда от твоята помощ.
— Да, знам. Уверявам те, твърдо съм решила да елиминирам надвисналата над града опасност. Не смятам да губя много време с това. Веднага щом свърша, ще дойда при теб.
Ричард внезапно прозря сърцевината на нейния план и го обля вълна от леден ужас. Отвътре му напираше да започне да я убеждава да се откаже от намеренията си, но успя да се въздържи. Самия него го чакаха неотложни и опасни дела. Едва ли би му харесало, ако тя започнеше да го убеждава да се откаже.
Освен това Ничи бе чародейка, която прекрасно знаеше какво прави. Тя бе станала Сестра на мрака, една от шестте учителки на Ричард в Двореца на пророците. Когато нейна посестрима се опита да го убие и да открадне дарбата му, Ричард я изпревари и на свой ред я уби. Това бе началото на битката, която впоследствие доведе до разрушаването на двореца. Джаганг постепенно залови останалите Сестри, включително Сестра Улиция, тяхната предводителка. За да спаси живота на Калан, Ричард бе принуден да позволи на пет от сестрите да му се закълнат във вярност, за да могат да се възползват от връзката с Господаря Рал и да се спасят от пътешественика по сънищата. По онова време Ничи не беше с тях. По-късно още една Сестра загина в Плъзгата, като освен Ничи останаха още само четири Сестри на мрака, които да не са в лапите на Джаганг.
Ничи определено бе сериозна заплаха за всеки, който реши да и се противопостави. Той просто се надяваше тя да не поема глупави рискове, за да се върне при него и да му помогне колкото се може по- скоро.
Ричард закачи палци на колана си. Не можеше да разбере какво точно иска тя от него.
— Добре си дошла да се присъединиш към нас веднага, щом приключиш тук. Вече ти го казах.
— Знам.
— Един съвет, ако ми позволиш. — Изчака я да го погледне пак. — Колкото и могъща чародейка да си, стрелата пак може да те убие.
— Този съвет важи и за двамата, магьоснико — усмихна се тя.
— А как ще ме намериш? — хрумна му след малко. Тя се наведе към него и го сграбчи отпред за ризата.
— Затова исках да поговорим насаме. Ще се наложи да те докосна с магия, за да мога после да те намеря.
— Каква магия? — попита подозрително той.
— Ами може да се сравни с връзката ти с народа на Д’Хара — поне отчасти. Сега нямаме време да ти обяснявам с подробности.
Ричард започна да се притеснява защо ли се налагаше да останат насаме, за да направи тя такова нещо. Без да пуска ризата му, тя се притисна до него, премрежила поглед.
— Просто стой неподвижен — прошепна в ухото му.
Каквото и да бе намислила, явно се колебаеше и го правеше с неохота. Постепенно като че ли започна да изпада в транс.
Ричард бе готов да се закълне, че допреди миг фенерите светеха по-ярко. Сега в конюшнята потрепваше мъжделива оранжева светлина. Сеното ухаеше по-сладостно. Въздухът бе по-топъл.
Ричард си каза, че може би не бива да и позволява да направи онова, което бе решила. В крайна сметка все пак реши да и се довери.
Лявата и ръка пусна ризата му и се плъзна нагоре към тила му. Пръстите и го обвиха нежно. Свиха се в юмрук и го сграбчиха за косата, за да му покажат да не мърда.
Предупредителната искрица в главата му засвети в червено. Изведнъж вече не беше сигурен, че е съгласен да го докосва със силата си. На няколко пъти тя бе използвала магията си върху него и преживяването определено не му беше от любимите.
Прииска му се да отстъпи назад, но нещо му пречеше.
Ничи се приближи още повече и го целуна по бузата.
Не беше обикновена целувка.
Светът около него се разпадна. Конюшнята, влажният въздух, сладостното ухание на сено — всичко това престана да съществува. Остана само връзката му с Ничи, сякаш тя бе единственото, което го задържаше тук и не му позволяваше да се изпари заедно с всичко останало.
Бе всмукан в селенията на едно спиращо дъха удоволствие от живота в неговата цялост и тоталност. Усещането бе непреодолимо, замайващо, великолепно. Всичко — от чувството за връзката с нея, цялата и топлота и жизненост, до красотата на света — сякаш преливаше в тялото му, за да го препълни до всяка фибра на съществото му, за да го замае от възхита.
Всички удоволствия, които някога бе изпитвал, се върнаха в тялото му с изненадваща интензивност, по-силни от всички най-големи удоволствия в живота му; гледките и ароматите никога не му се бяха стрували по-живи и истински. Цареше пълна тишина, нарушавана само от съскането на близката лампа и тихото изцвилване на един от конете. Целувката и го разтрепери целия.
Нямаше представа дали стореното от Ничи е продължило секунда или час. Такъв род магия Ричард никога преди не бе изпитвал. Остана без дъх, наложи се да се сепне, за да си припомни да диша.
— Какво… какво ми направи? — успя да я попита след малко.
В крайчеца на устните и разцъфна едва забележима усмивка, която озари красивите и сини очи.
— Вкарах в теб една мъничка искрица от магията си, за да мога да те открия. Аз познавам своята сила. Ще успея да я проследя до теб. Не се бой, ще действа достатъчно дълго, за да имам време да те намеря.
— Мисля, че си направила още нещо, Ничи.
Усмивката и угасна. Сбърчи угрижено вежди. Трябваше и известно време, за да намери подходящите думи. Най-сетне тя се вгледа в него с такова напрежение, сякаш се опитваше да му внуши колко е важно за нея той да разбере.
— Винаги досега магията ми те е наранявала, Ричард: когато те отведох, когато те държах в плен дори когато те лекувах. Винаги ти е причинявала болка, дискомфорт. Прости ми, но исках поне веднъж да те
