Мъжете измърмориха, че ще се погрижат. По реакцията им Ричард разбра, че не им беше трудно да се превъплътят обратно в ролята на смирени поданици на Императорския орден. Всички присъстващи изпратиха в мълчание групичката стражи и техния повереник. Дълго след като тя се бе скрила от погледите им, те продължиха да стоят, без да мърдат, без да говорят, сякаш опасявайки се да не би онзи да чуе какво ще си кажат.
— Е, надявам се, че ще се върне при останалите войници — въздъхна най-накрая Ничи. — Ако наистина успее, ще сме свършили добра работа. Стореното току-що ще внесе доста смут преди битката.
— О, да, ще се върне — увери я Виктор. — Няма да има търпение да докладва новините, които ти му осигури тази нощ. Да се надяваме, че нападателите ще придобият достатъчно самоувереност, че да успеем да ги изненадаме.
— Да се надяваме — повтори Ничи.
Част от хората в конюшнята се разприказваха оживено, доволни от начина, по който Ничи успя да надхитри врага и да го обърка. Други си пожелаха лека нощ и си тръгнаха. Трети останаха втренчени в трупа.
— Съжалявам, че се наложи да те ударя, Виктор — извини се с усмивка Ничи.
— Е, целта оправдава средствата — сви рамене той. Явно се притесняваше да погледне Ричард в очите, сякаш я бе страх да не я смъмри.
— Иска ми се войските, които приближават насам, да мислят, че няма да срещнат никакви трудности и ще ни смажат с един удар — обясни тя. — Прекалената самоувереност води до грешки.
— Има и още нещо — каза Ричард.
Ничи стрелна с поглед хората, които все още не си бяха тръгнали, после се приближи към него, за да не ги слушат всички.
— Ти каза, че мога да тръгна и да те догоня, след като войските, решили да нападнат Алтур’Ранг, бъдат разгромени.
— Е и?
Сините и очи заблестяха, твърди като стомана.
— Възнамерявам да го направя.
Ричард я изгледа продължително, накрая реши да я остави да направи, каквото може, за да помогне на Алтур’Ранг, и да не и се бърка. Освен това беше притеснен — меко казано — от характера на намеренията и. Точно в момента изобщо не му се щеше да разбира какви са и плановете и бездруго си имаше достатъчно грижи.
Протегна ръка към разхлабените връзки на корсета и и ги завърза.
Тя стоеше така, разперила ръце, без да откъсва поглед от очите му.
— Благодаря. Сигурно са се развързали в суматохата.
Ричард се направи, че не забелязва лъжата и и подири с поглед Джамила, която стоеше по-встрани сред групичка хора. Бузата и бе отекла и червена. Тя бе коленичила и притискаше с все сила момиченцето си.
— Как е тя? — попита Ричард, след като се приближи.
— В безопасност е. Благодаря ти, Господарю Рал. Ти спаси безценния и живот. Благодаря ти.
Момиченцето се притискаше в майка си и хлипаше. Погледна Ричард с ужас, все едно се страхуваше, че може да посече и нея. Бе станала свидетел на нещо ужасно, извършено от ръката му.
— Радвам се, че е жива и здрава — каза той на майка и. Усмихна се на момиченцето, но в отговор получи сърдит поглед, изпълнен с омраза.
Ничи го стисна със съчувствие по рамото, но не каза нищо.
Хората, които още не си бяха тръгнали, се завтекоха да го поздравят, задето спаси детето. Явно бяха проумели, че всичко, което Ничи каза на онзи мъж, и изобщо поведението и е част от някакъв сценарий, че не е наистина. Мнозина направо я поздравиха за умелото изпълнение.
— Сигурно са повярвали — рече един от присъстващите. Ричард подозираше, че планът на Ничи всъщност е далеч по-мащабен. Малко се притесняваше какво е намислила.
Проследи с поглед как двама от стражите изтеглиха трупа на шпионина навън. По знак на Айшак неколцина други се заеха да избършат петната. Мирисът на кръв превъзбуди конете и те нямаха търпение да напуснат конюшнята.
Хората пожелаха на Ричард лек път и се пръснаха по домовете си. Скоро конюшнята се опразни. Неколцината, които се заеха да почистят, приключиха и също си тръгнаха. Останаха само Ничи, Кара, Айшак и Виктор. Настъпи тишина и спокойствие.
Двайсет и четвърта глава
ПРЕДИ ДА ОТИДЕ ДА ВИДИ КОНЕТЕ, които Айшак му бе приготвил, Ричард внимателно огледа сенките. Конюшнята бе странно притихнала. Той си спомни гробната тишина в странноприемницата миг преди онова същество да връхлети през стената. Беше нормално внезапното спокойствие да му се стори заплашително. Би било добре да е подготвен, ако звярът е наблизо или се кани да предприеме ново нападение. Искаше му се да намери начин да противодейства на тази сила. Пръстите му докоснаха ефеса на меча. Ако не друго, поне разполагаше с оръжието си и неговата мощ.
Помнеше съвсем ясно нечовешките обещания за страдание и изтезания, които му бяха оставени като послание в дълбините на съзнанието на Кара. Дори само споменът за безмълвно прошепнатите зловещи думи бе достатъчен, за да му прилошее и да му се завие свят. Спря за момент и се подпря на парапета.
Погледна Кара и сърцето му запърха от радост при вида и — беше жива и здрава. Тя усети, че я гледа, и му се усмихна, с което го зарадва още повече. Преживяната близост бе създала помежду им крепка и несъкрушима връзка. Имаше чувството, че е опознал мъничко повече жената, скрита под защитната броня на Морещица.
Два от конете вече бяха оседлани и готови за път, багажът бе натоварен на другите. Айшак бе човек на място и държеше на обещанията си. Ричард прокара ръка по гривата на по-едрата дореста кобила, почувства силата на мускулестото и тяло, остави я да свикне с присъствието му, за да не се стресне. Ухото и се завъртя към него.
След цялата врява в конюшнята, към която се прибавяше и миризмата на кръв, бе нормално животните да са нервни. Кобилата тръсна глава и удари припряно с копито, очевидно притеснена от близостта на непознат човек. Преди да закачи лъка си за седлото, Ричард продължи да я милва по гривата, като и говореше нежни слова. Протегна се и лекичко я погали близо до ухото. Със задоволство забеляза, че кобилата оцени приветливото му отношение и се поуспокои.
Когато излезе от клетката на животното, Ничи бе вперила поглед в него и го чакаше. Стори му се тъжна и самотна.
— Нали обещаваш да внимаваш? — попита го.
— Не се тревожи — отвърна вместо него Кара, която се суетеше с багажа си. Беше се насочила към по-дребната оседлана кобила, за да подреди нещата си. — Ще му дръпна едно мощно конско за всичките глупави и недообмислени неща, дето ги надроби тая вечер.
— Какви недообмислени неща? — попита Виктор.
Кара погали коня си, зарови пръсти в гривата му и хвърли скришом поглед към ковача.
— В Д’Хара имаме една приказка. Ние сме стомана срещу стомана, за да може Господарят Рал да е магия срещу магия. Което означава, че е голяма глупост Господарят Рал да излага живота си на риск в подобни битки с хладно оръжие. Това е наша работа. Но е извън способностите ни да се борим с магията. Той единствен е призван да го стори. А за да има възможност да го направи, трябва да е жив. Нашата работа е да пазим живота на Господаря Рал и да не допуснем да бъде ранен от мечове и стрели, а той пък е длъжен да ни предпазва от магията. Това влиза в условията на връзката.
— Така като го гледам — подметна Виктор, — той се справя чудесно с меча.
— Понякога има късмет — повдигна вежда Кара. — Нужно ли е да ти напомням, че едва не умря от най-обикновена стрела? Без Морещица край него си е направо безпомощен — додаде тя за всеки случай.
Виктор го стрелна с тревожен поглед, но Ричард не реагира. Айшак също изглеждаше притеснен и
