широк фронт и да разчитат на неговата мощ, за да смажат врага още с първия удар. Беше почти сигурна, че ще изпратят кавалерията си по този маршрут, ако идваха от изток, както се предполагаше.
— Добре — обърна се тя към мъжа. — Погрижи се стрелците да заемат местата си и да разполагат с достатъчно стрели. И побързай — нямаме много време.
Щом онзи се спусна да изпълни нарежданията и, Ничи забеляза в далечината Айшак, който приближаваше с каруца, теглена от два огромни коня. Явно бързаше. Тя имаше известни предположения за причината, довела Айшак при нея, но реши да не мисли за това. Обърна се към друг от съпровождащите я мъже.
— Малко по-нататък, точно след сградата, където ще разположим стрелците, искам ограда с шипове. Мястото е удобно, от двете страни на пътя има масивни сгради. — Посочи улицата, която пресичаше главния път малко преди фабриката. — Още шипове нагоре и надолу по онази улица, така че, който и път за бягство да решат да изберат нападателите, да ги посрещнем подобаващо.
Щом врагът нахлуеше по булеварда, влизайки в Алтур’Ранг, насреща му щеше да се издигне стена от шипове, които щяха да ги разпорят най-безмилостно. Така стрелците щяха да имат прекрасна възможност да вземат на мушка хората, вкарани в капана между шиповете и напиращото отзад множество.
Мъжът кимна и се завтече да изпълнява получените заповеди. Ничи вече бе инструктирала мъжете, обслужващи самите устройства с шиповете. Виктор беше организирал производството им в своята ковачница и в още няколко работилници, които се заеха почти изцяло с изработката на елементарните, ала смъртоносни капани. Всичко се свеждаше до най-обикновени заострени железни пръти, които се привързваха един за друг, за да образуват нещо като ограда с шипове.
И така, всяка от тези своеобразни огради се вграждаше на точно определено място в улиците из целия град. Положени в земята, съоръженията не пречеха на движението по никакъв начин. Но с наближаването на вражеската кавалерия, острите шипове биваха вдигани във въздуха, а коловете — застопорявани с помощта на железни скоби. Имаше по-дълги и по-къси колове, които падаха под различен ъгъл и така оградата ставаше неколкократно по-опасна. Ако всичко вървеше по план, вражеската кавалерия би трябвало да вкара конете си право в зъбчатия капан. Веднъж сблъскали се с тази опасна стена, конете щяха да пострадат и да раздерат краката си, дори да се опитат да се дръпнат назад. Механизмът беше прост, но високоефективен.
Целият град бе осеян с подобни капани, поставени най-вече по кръстовищата. Вдигнати веднъж, ошипените огради трудно се сваляха в хоризонтално положение. Паникьосаните коне щяха разкървавят крайниците си или най-малкото щяха да се озоват затворени в клетка без изход. Щом кавалерията попадне на шиповете, войниците щяха или да бъдат изхвърлени от седлата и най-вероятно ранени или убити, или щеше да им се наложи сами да слязат и да се опитат да преодолеят препятствието. При всички положения стрелците щяха да имат далеч по-добри шансове да улучат вражеските войници така, отколкото ако те просто минаваха по пътя си.
Хората, които обслужваха съоръженията с шиповете, бяха инструктирани да преценяват ситуацията и да не пускат в действие механизмите още при появяването на първите редици кавалеристи. В някои случаи би било по-добре да изчакат малко и да вдигнат преградите едва след като част от вражеските орди е минала, като по този начин разцепят силите им и отделят редиците на командването. Така врагът щеше да изгуби предимството на единството си, а с разпокъсана войска е далеч по-лесно да се справиш. Решителното унищожаване на кавалерията бе от изключителна важност за прекратяване на нашествието.
Ничи обаче знаеше, че при вида на страховитата стена на настъпващите вражески войници, които надават бойни викове и са жадни за кръв, подобни детайлни планове обикновено се забравят. Тя бе наясно, че при страховития вид на тези войници, вдигнали застрашително оръжията си, част от местните хора ще побягнат, забравяйки да вдигнат шиповете преди това. Ничи бе виждала неведнъж този ужас. Именно това я подтикна да се погрижи за поставянето на множество огради с шипове — далеч повече от необходимото.
Почти целият град бе ангажиран в защитата. Едни средства щяха да се окажат по-ефективни от други. Дори жените и децата, затворени по къщите, разполагаха с изобилие от средства, от камъни до врящо олио, които да хвърлят върху настъпващите орди. Нямаше време да се изработват изкусни оръжия, но навсякъде имаше хора, въоръжени с копия. Наостреният кол не бе кой знае колко изящен, ама като го забиеш във вражески кон или раниш човек, си беше направо красив. Все едно дали нападат конници или пехотинци — всички трябваше да бъдат отблъснати. Затова в града имаше хиляди мъже, въоръжени с лъкове. И старец може да стреля с лък и да убие дори енергичен и мускулест млад войник.
Стрелата убива даже магьосник.
Би било безполезно да карат обикновените граждани да влизат в ръкопашен бой с опитни и квалифицирани войници. По-скоро трябваше изобщо да не допуснат врага да използва своите стандартни бойни средства.
Ничи възнамеряваше да превърне града в огромен капан. И да привлече Ордена в него.
Проследи с поглед приближаващата към нея каруца с Айшак. Хората се разбягваха, за да сторят път. Айшак дръпна юздите и едрите коне спряха. Вдигна се облак прах.
Той натисна спирачката и скочи от капрата — Ничи не бе очаквала от него подобна пъргавост. Докато тичаше, той протегна към нея шапката си. В другата си ръка стискаше още нещо.
— Ничи! Ничи!
— Залавяйте се със задачите, които обсъдихме — обърна се тя към мъжете около нея. — Остават ни не повече от два-три часа.
Мъжете изглеждаха изненадани и уплашени.
— Не мислите ли, че ще изчакат до сутринта? — попита един.
— Не. Смятам, че ще нападнат тази вечер. — Не им обясни защо е на това мнение.
Мъжете кимнаха и се завтекоха да си вършат работата. Айшак застана пред нея задъхан. Лицето му бе червено като шапката.
— Съобщение, Ничи. — Размаха хартийката пред лицето и. — Съобщение за кмета.
Ничи се вкамени.
— Дойде група конници. Носеха бяло знаме, точно както ти предположи. Донесоха съобщение за „кмета“. Как се досети, че ще стане така?
— Прочетохте ли го? — попита тя, без да отговаря на въпроса му.
Лицето му пламна.
— Да. И аз, и Виктор. Много е ядосан. А никак не е добре ковачът да е ядосан.
— Намери ли кон, както те помолих?
— Да, да, имам кон. — Подаде и хартийката. — Но мисля, че е по-добре да го прочетеш веднага.
Ничи разгъна листа и зачете наум.
Гражданино кмет,
Получих сведения, че населението на Алтур’Ранг под ваше управление желае да се разкае за греховете си и пак да се поклони на мъдрата, милостива и суверенна власт на Императорския орден.
Ако е вярно, че желаете да спестите на населението на Алтур’Ранг пълното унищожение, с което наказваме бунтовниците и размирниците, бихме желали, в знак на добрите си намерения и на желанието си да се предадете под ръководството на Императорския орден, да завържете ръцете на красивата си и вярна съпруга и да ми я изпратите като свой смирен дар.
Ако не ми изпратите съпругата си според горните условия, Алтур’Ранг ще бъде унищожен до крак.
В служба на милостивия Създател,
Ничи смачка съобщението в юмрука си.
