— Да вървим.
Айшак сложи шапката на главата си и хукна след нея.
— Нали не смяташ да изпълниш желанието на този обесник?
Ничи вдигна крак на желязната стъпенка и се качи на дървената капра на каруцата.
— Да вървим, Айшак.
Той не спря да мърмори през цялото време, докато се настаняваше до нея. Освободи спирачката и дръпна юздите, викна на хората да сторят път и направи широк завой. Изпод колелетата се надигнаха спираловидни пелени прах и мръсотия. Камшикът му изплющя над гърбовете на животните, които поеха напред. Каруцата се наклони, но успя да се задържи изправена и конете я дръпнаха здраво.
Ничи се хвана за страничното перило, за да възстанови равновесието си, изгубено при рязкото движение. Другата и ръка, която стискаше смачкания лист със съобщението, почиваше в скута и. Изобщо не разбра кога прекосиха града, кога минаха покрай сградите и магазините, покрай другите каруци, коне и пешеходци. Залязващото слънце проблясваше между редици дървета вляво, докато препускаха на север по широкия булевард. Пред сергиите със сирене, хляб и месо се трупаше народ. Хората се запасяваха с храна, подготвяйки се за предстоящата буря.
С приближаването си към старата част на града пътят се стесняваше и хората, каручките и конете се сгъстяваха. Без да забавя ход, Айшак слезе от широкия булевард и реши да кара напряко по странични улички зад наблъскани една в друга редици от сгради, където цели семейства живееха в една стаичка. Дворчетата бяха опасани с простори с развени на тях дрехи, на места просторите бяха опънати между две съседни сгради, от прозорците на втория етаж. Почти всяко ъгълче зад наблъсканите една в друга сгради се оползотворяваше за отглеждане на зеленчуци или кокошки. Подплашени от каруца, прелитаща покрай двора им, пернатите изпадаха в паника, пляскаха с криле, хвърчеше перушина.
Айшак умело управляваше екипажа, който се носеше с шеметна скорост. Конете му заобикаляха всякакви прегради — колиби, огради, стени и тук-там по някое дърво. Щом излезеха на по-натоварен булевард, кочияшът крещеше на хората да сторят път. Те отскачаха встрани и ги пускаха да минат.
Каруцата свърна по улица, която Ничи прекрасно помнеше и която минаваше покрай ниска стена, отвеждаща към входа на складовете на транспортната компания на Айшак. Каруцата изтрополи по набраздения от коловози двор пред сградата и спря рязко под сянката на огромни дъбове, надвесени над стената.
Още със слизането от капрата Ничи видя как двойната врата на сградата се отваря. Явно чул врявата, Виктор излезе на прага. Имаше свиреп и страховит вид, сякаш бе готов да убие всеки, който му падне в ръчичките.
— Видя ли съобщението? — попита.
— Да, видях го. Къде е конят, който поисках?
Той посочи през рамо към една отворена врата.
— Е, какво ще правим сега? Най-вероятно ще ни атакуват призори. Не можем да позволим на тези войници да те отведат със себе си в лагера на Императорския орден. Но и не можем да ги оставим да си тръгнат с празни ръце и да докладват на Кронос, че не изпълняваме заповедите му. Какво ще им кажем?
Ничи посочи сградата с глава.
— Айшак, би ли ми докарал коня?
— Ти трябва да се ожениш за Ричард — изгледа я кисело той. — Направо сте си лика-прилика. И двамата сте напълно откачени.
Изненадана от думите му, на Ничи не и оставаше друго, освен да го изгледа.
— Моля те, Айшак, времето ни е ценно — рече след малко, възвърнала гласа си. — Нали не искаме онези момчета да си тръгнат с празни ръце.
— Да, Ваше величество — отвърна иронично той, — позволете ми да ви докарам кралския ат.
— Никога не съм виждала Айшак да се държи така — рече тя на Виктор, докато погледът и следеше отдалечаващия се към вратата Айшак, който не преставаше да сипе ругатни.
— Той те смята за луда. Както и аз. — Виктор вдигна юмруци на хълбоците си. — Какво стана? Номерът ти с онзи пленник в конюшнята не мина или си планирала точно такова развитие на нещата?
Ничи не беше в настроение да дава дълги обяснения, затова само го изгледа свирепо.
— Планирала съм да приключа с цялата тази история възможно най-бързо и да спася населението на Алтур’Ранг от кърваво клане! — изсъска тя през зъби.
— И това какво общо има с предаването ти в ръцете на брат Кронос?
— Ако им позволим да ни атакуват призори, предимството ще е на тяхна страна. Трябва да ни нападнат днес.
— Днес ли! — Той се обърна на запад, към залеза. — Но скоро ще мръкне.
— Именно — рече тя и като се протегна към каруцата, издърпа едно въже.
Замислен над думите и, Виктор се загледа към града.
— Ами, предвид обстоятелствата, ми се струва, че би било по-добре да не скачаме според техния аршин и да не влизаме в бой с тях денем. Ако има начин да ги подмамим да ни нападнат днес, съвсем скоро ще се озоват без светлина. И това ще е добре за нас.
— Аз ще ви ги доведа. Вие само се пригответе да ги посрещнете.
Бръчките по челото на Виктор се вгънаха още по-навътре.
— Не знам как ще ги подмамиш да ни нападнат днес, но когато дойдат, ние ще сме готови.
Айшак излезе от склада, повел бял жребец на черни точки. Гривата, опашката и краката под коленните сухожилия бяха черни. Освен, че бе красив и елегантен, конят явно беше доста силен и издръжлив. Но не беше онова, което Ничи искаше.
— Не изглежда толкова едър — каза тя на Айшак. Айшак го погали с любов по бялата муцуна.
— Ти не каза, че искаш едър, каза, че ти е нужен силен и надежден кон, който не се плаши лесно и има смело сърце.
Ничи пак огледа коня.
— Просто предположих, че за да притежава всички тези качества, конят трябва да е едър.
— Откачена жена! — промърмори Айшак на Виктор.
— Съвсем скоро ще е не само откачена, ами и мъртва! — отвърна ковачът.
Ничи подаде въжето на Виктор.
— Ще стане по-лесно, ако се качиш на зида, след като яхна коня.
Тя погали жребеца отдолу под брадичката, после и по копринените уши. Животното изпръхтя доволно и я подбутна с глава. Ничи го гушна и вкара в съществото му тънка струйка от своя Хан, за да го успокои и предразположи. Плъзна ръка по гривата му и надолу по корема, за да го опознае.
Без да каже нито дума, Виктор се качи на зида и я изчака да се качи на седлото. Ничи подреди полите на червената рокля, която бе облякла, и я разкопча до кръста. Измъкна ръцете си от ръкавите една по една, като придържаше предницата долепена към гърдите си, после я прихвана с лакти и протегна към Виктор долепените си китки.
Лицето на Виктор придоби цвета на роклята и.
— Сега пък какви ги вършиш?
— Това са опитни войници от армията на Императорския орден. Не само редови войници, ами и офицери. Прекарала съм дълго време с Ордена. При това бях доста известна — за някои бях Кралицата на робите, за други — Господарката на смъртта. Възможно е някои от тези мъже да са били в армията на Джаганг навремето, в който случай е абсолютно сигурно, че ще ме познаят, особено, ако съм с черна рокля. Та затова за всеки случай си облякох червена рокля.
Освен това е добре да им осигуря гледка, която да ги разсейва и да е още по-малко вероятно да ме познаят. Подобно нещо би осуетило обичайната хладна преценка на опитни войници като тях. И не на последно място, Кронос също ще ме забележи и ще реши, че „кметът“ отчаяно се опитва да го умилостиви. Нищо не събужда кръвожадните щения на тези мъже повече от слабостта.
— Според мен ще си навлечеш неприятности далеч преди да си стигнала до Кронос.
— Аз съм чародейка. Мога да се грижа за себе си.
— На мен ми се струва, че Ричард е магьосник, въоръжен с древен магически меч, а дори той загазва,
