със златен или сребърен колан се носят от дворцови чиновници от различен ранг, които живееха и работеха в двореца. Жените и мъжете, които бяха облечени по този начин, определено имаха поведението и излъчването на официални дворцови служители. Всички — от тези администратори до обикновените куриери с туники със зелена обшивка и извезана буква „Р“ върху тях — знакът на династията Рал — продължаваха спокойно разговорите си, докато се придвижваха из широките коридори. Хората, които работеха в безбройните и най-разнообразни магазинчета и работилнички, бяха облечени според изискванията на професията си. Едни обработваха кожа, други — сребро, трети правеха глинени съдове, четвърти кърпеха обуща или дрехи, пети осигуряваха храни и услуги или се занимаваха с някоя от многобройните дейности в двореца — от поддръжка до чистене.
Имаше и доста най-обикновено облечени хора — фермери или търговци, доста от тях с жените, а някои дори с децата си. Вирна бе срещнала много като тях на по-долните нива на гигантското плато, върху което беше разположен Народният дворец, както и из пазарите в периферията му. Явно всички те бяха гости на двореца, дошли да продават стоката си, а някои от тях да купуват. Имаше и такива, които се бяха спретнали в най-новите си дрехи за посещението си в двореца. Бердин беше споменала на Вирна, че в двореца има стаи за гости, които биха могли да бъдат наети за по-дълъг период от време. Имаше и цели крила, предвидени за хората, които живееха и работеха в двореца.
Повечето от облечените в роби вървяха в мълчание, свикнали с тази процедура, която явно се бе превърнала в неизменна част от ежедневието им. Официално облечените се опитваха да си придадат същия спокоен вид и да не зяпат в почуда красотите наоколо си, но Вирна виждаше ококорените им очи, които не се спираха нито за миг. Простичко облечените посетители, които се присъединяваха към потока от хора, насочил се към разклонението, което щеше да ги отведе до мястото със звънеца, не криеха изумлението си от всичко — от огромните статуи на мъже и жени във величествени пози, изваяни от разноцветен камък, от невероятно високите полирани колони, които се извисяваха покрай балкончета и тераси, от внушителните подове от черен гранит и зелен мрамор.
Вирна си даваше сметка, че тази изящна изработка и сложните фигури, красящи каменните подове, вероятно е дело на най-изкусни майстори, събрани от целия Нов свят. Докато изпълняваше длъжността на Прелат в Двореца на пророците, и се наложи да организира подмяната на част от изключително красиво орнаментиран под, повреден от група млади магьосници по време на тяхното обучение. Точните събития около нанасянето на щетата, както и кой точно бе виновен за случилото се, останаха забулени в мистерия. Резултатът обаче беше очевиден — в резултат на пакостлива магия огромно парче от красивия мраморен под бе изкъртено. Отломките и натрошените плочки отдавна бяха разчистени, но дупката в пода не бе ремонтирана в продължение на десетилетия. Запълниха я с груб камък, който вършеше работа, но пък беше доста грозен. И така, животът в двореца си продължи. По принцип на младите магьосници се гледаше със снизхождение, което отчасти се дължеше на съжалението, което останалите обитатели на двореца изпитваха към момчетата, задържани тук пряко волята им.
Вирна се дразнеше от факта, че повредата така и не бе възстановена. Вероятно възмущението и до голяма степен идваше от това, че съсипаният под постоянно и напомняше за снизходителното отношение, родило възможността за подобно фриволно поведение. През цялото време сякаш тя бе единствената — поне докато в двореца не се появи Ричард, — която се разстройваше от гледката на съсипаната красота. Ричард се опитваше да възпитава момчетата да поемат отговорност за действията си. Въпреки че го държаха пряко волята му, никога не бе толерирал и приемал подобно безумно унищожително поведение.
Уорън гледаше на нещата по същия начин. Може би именно поради тази причина двамата се сприятелиха веднага и станаха толкова близки. Уорън винаги се отнасяше към нещата с нужната сериозност и отдаденост. След като Ричард напусна двореца, Уорън напомни на Вирна, че сега, когато тя е избрана за новия Прелат, вече няма нужда да се оплаква нито от поведението на момчетата, нито от дупката в пода. Насърчи я да поеме нещата и да направи, каквото е необходимо. И така, в качеството си на Прелат тя установи нови правила и се зае с осъществяването на ремонта на пода.
Именно тогава успя да понаучи това-онова за изработката на такива подове и разбра, че макар мнозина да твърдяха смело, че са големи майстори, на практика истинските специалисти се брояха на пръсти. Хората, които наеха да ремонтират пода, илюстрираха ясно разликата. Първият превърна работата в кошмар, вторият — в удоволствие.
Спомни си колко се гордееше Уорън с нея, когато всичко приключи и най-вече заради факта, че тя не бе направила никакъв компромис с качеството и не се бе съгласила на нищо, освен на най-доброто. Уорън и липсваше ужасно.
Вирна плъзна поглед по красотата, която я заобикаляше, забеляза изящните каменни фигури. Сега обаче красотата не можеше да я развълнува. Откакто Уорън почина, всичко и се струваше вяло, безинтересно и неважно. Животът без него бе робия.
Навсякъде из двореца патрулираха войници, които вероятно изобщо не обръщаха внимание и не оценяваха удивителните постижения на човешкото въображение, умения и усилия, благодарение на които бе построено място като Народния дворец. Всъщност те се бяха превърнали в част от самата сграда, в част от нейната жизнена сила, подобно на хилядите свои колеги, които бяха кръстосвали същите тези коридори векове наред, за да осигуряват спокойствието и безопасността в тях.
Вирна забеляза, че някои от стражите обикаляха по двойки, докато други бяха групирани на отряди. Атлетичните млади мъже носеха красиви униформи с кожени плаки на раменете и гърдите и бяха въоръжени най-малко с по един меч. Мнозина носеха и пики с лъскави метални върхове. Вирна забеляза и по-особен вид охрана — те бяха въоръжени с арбалети, преметнати през раменете, и носеха черни ръкавици. От колчаните на кръста им стърчаха стрели с червени пера. Очите им нямаха нито секунда покой, обикаляха и регистрираха всичко.
— Имам чувството, че Ричард ми е споменавал нещо за отдаванията — отрони Вирна, — но не предполагах, че още се правят, при положение, че Господарят Рал не е в двореца. А особено след като Господарят Рал сега е Ричард.
Вирна нямаше намерение думите и да прозвучат снизходително, макар че когато ги каза, си даде сметка, че се получи нещо такова. Просто Ричард наистина бе…, ами просто си беше Ричард.
Бердин я изгледа подозрително.
— Той е Господарят Рал. Връзката ни с него не става по-малко крепка само защото той не е в двореца. Отдаването се прави винаги — независимо дали Господарят Рал е тук или отсъства. И независимо от твоето отношение към него, Ричард е Господар Рал в пълния смисъл на думата. Никога не сме имали Господар Рал, когото да уважаваме и почитаме повече и по-искрено от него. Сега отдаването е още повече изпълнено със смисъл, по-важно от всякога.
Вирна си замълча, но хвърли на Бердин многозначителен поглед, който красноречиво показваше на Морещицата, че насреща и стои Сестра на светлината, която понастоящем е и Прелат. Макар да разбираше прекрасно Бердин, Вирна все пак бе Прелат на Сестрите на светлината, чиято цел в живота бе да осъществяват волята на Създателя. В качеството си на Сестра на светлината, живяла в Двореца на пророците, под влиянието на заклинанието, забавящо стареенето, Вирна бе станала свидетел на смяната на редица владетели. Сестрите на светлината никога не се бяха кланяли на никого от тях.
Припомни си обаче, че Дворецът на пророците вече е минало. И че много от Сестрите на светлината сега са пленнички на Императорския орден.
Бердин вдигна ръка и описа кръг около себе си.
— Всичко това стана възможно благодарение на Господаря Рал. Той ни осигури родина. Той е магия срещу магия. Неговото управление ни дава сигурност. Докато в миналото имахме владетели, за които отдаването бе акт на сервилност, по самата си същност и в основата си отдаването е започнало като акт на дълбоко уважение.
Вирна успя да запази раздразнението си под повърхността. Бердин не говореше за някакъв митичен владетел, за някакъв мъдър стар крал. А за Ричард. Колкото и Вирна да го ценеше и уважаваше, той си оставаше Ричард. Горският водач Ричард.
Веднага след внезапния прилив на възмущение в душата и нахлу чувство на съжаление, че си е позволила да си помисли нещо толкова непристойно.
Ричард винаги се бе борил за правдата. И не се бе колебал да рискува дори живота си, за да докаже
