и. Нямаше нужда. Вирна безпогрешно разпозна този поглед. Самата тя хиляди пъти си бе служила с него, за да вразуми провинила се послушница или да скастри малък магьосник, направил поредната беля. Вирна заби очи обратно в плочите и смутена като послушница, на която са чели дълго конско, заповтаря рефрена заедно с останалите.
Монотонното повтаряне на думите на отдаването, произнесено в един глас от всички, събрали се на площада, отекна в просторните зали.
След като видя как я изгледа Бердин, Вирна реши, че би било по-добре, ако засега запази възраженията за себе си и започне да повтаря отдаването с всички останали.
Произнасяше думите тихо, замисляйки се над тях и над факта, че лично за нея те неведнъж се бяха оказвали самата истина. Ричард бе преобърнал изцяло живота и. Преди Вирна бе смятала, че най-важната мисия на Сестрите е да сложат яка на врата на момчетата, родени с дарбата, и да ги научат да използват способностите си. Ричард бе разколебал тази нейна сляпа увереност. Той бе променил всичко, бе я накарал да преосмисли всичко.
Ако не беше той, тя едва ли би направила опит да развие отношенията си с Уорън и взаимните им симпатии вероятно нямаше да разцъфтят в искрена и дълбока любов. В това отношение Ричард и бе помогнал да открие най-великото и най-ценното нещо в живота си.
Напевността на проронените слова от множеството гласове се съчета в един благоговеен звук, който набъбна и изпълни цялата зала.
Вирна се почувства безкрайно самотна въпреки всичките тези хора наоколо. Болката от липсата на Уорън бе непоносима. Бе изградила около чувствата си стена и не допускаше никакви подобни мисли в главата си с надеждата, че ще си спести болката, която сякаш винаги щеше да я преследва. Сега изведнъж я обзе съсипващото чувство за огромната и невъзвратима загуба, за цялата и неистова любов към Уорън. Той бе най-прекрасното нещо, което се бе случило в целия и живот. А сега го нямаше. Пронизана от остра болка, тя заплака. Чувстваше се толкова самотна.
Преглътна един стон и си спомни последния път, когато бе целунала Уорън на смъртния му одър. Това бе най-ужасният миг в живота и. Въпреки изминалото време имаше чувството, че се е случило вчера. Липсваше и толкова ужасно много, че цялото и тяло се сгърчи в агония.
Вирна изричаше думите на отдаването заедно с всички останали, изливаше чувствата си в тези слова отново и отново, но без да бърза. Напевната молитва изпълни съзнанието и. Нахлуха спомени от времето, прекарани с Уорън, които отприщиха вълна от сълзи.
Спомни си последните му думи:
Цялото и същество се гърчеше от копнеж и болка. Светът и се превърна в пепел. Сякаш всичко бе изгубило смисъл. Не и се живееше.
Вирна преглътна поредния стон и продължи да повтаря отдаването. Изобщо не и хрумна, че някой може да види сълзите и.
Всичко беше толкова абсурдно, някакъв си младеж без абсолютно никакви качества и способности, без интереси към нищо ценно в живота, без полза за никого, включително и за себе си, да убие Уорън само за да докаже верността си към каузата на Императорския орден. А тя на практика се свеждаше до следното: хората като Уорън нямат право да живеят живота си, а са длъжни да жертват себе си за отрепки като онзи убиец.
Ричард се бореше да сложи край на тази лудост. Правеше всичко по силите си, за да попречи на онези, които сееха по земята тази безсмислена жестокост. Ричард бе посветил живота си на усилията да сложи край на всичко това, за да не изгубят и други хора своите любими същества, както Вирна бе изгубила Уорън. Ричард разбираше нейната болка с цялото си сърце.
Вирна се отдаде на ритъма на напевната молитва, позволи и да проникне дълбоко в съществото и. Ричард събираше в себе си всичко, за което тя се бе борила през живота си — стабилност, замисъл, цел. Отдаването към такъв човек беше не богохулство, а благодат. В известен смисъл, поради това кой е Ричард и за какво се бори, това всъщност бе отдаване към самия живот, а не към неясни цели, отправени в смътното бъдеще.
Ричард бе добър приятел на Уорън — първият му истински приятел. Ричард бе човекът, извел Уорън от подземията, за да му покаже слънчевата светлина, да му покаже света. Уорън го обичаше.
Напевните слова се превърнаха в нейно тихо убежище.
Вирна усети как облаците се разкъсват и между тях се прокрадва слънчев лъч, който погали нежно лицето и. Окъпа я топла златиста светлина. Приласка я в топлината си, която сякаш проникна до дълбоката същност на душата и.
Уорън би искал тя да черпи с пълни шепи от безценната красота на живота, докато все още може.
В прегръдките на любящия лъч светлина тя се почувства в покой за пръв път от цяла вечност.
Кроткият поток на думите, произнесени от устата и, докато бе коленичила в прегръдките на слънчевия лъч, я изпълни с дълбоко спокойствие, с едно ведро чувство за принадлежност, каквото не бе изпитвала никога преди. Тя шептеше думите, позволи им да отмият петната на болката. Както бе коленичила с долепено до плочите чело, вложи в тези познати слова цялото си сърце, почувства се освободена от всичките си грижи и мрачни мисли. Бе преизпълнена с простичката радост от живота и с благоговение към него. Докато редеше думите заедно с всички останали, остави душата и да се наслади изцяло на меката слънчева светлина. Стана и топличко, уютно. Изпита любов.
Стана и хубаво, сякаш отново бе попаднала в прегръдката на Уорън.
Повтаряше отдаването отново и отново, заедно с другите, без почивка. Времето се изнизваше покрай нея незабелязано, несъществено, неспособно да смути успокоената и душа.
Камбанката звънна два пъти — тихичко, спокойно потвърждение, че отдаването е свършило, но и в същото време знак, че то винаги ще остане в душата на Вирна.
Усетила ръка на рамото си, тя вдигна глава. Посрещна я усмивката на Бердин. Вирна се огледа и забеляза, че повечето хора са си тръгнали. Единствена тя стоеше в същата поза, коленичила, с чело долепено до плочите край езерцето. Бердин стоеше на колене до нея.
— Добре ли си, Вирна?
— Да… — Надигна се с усилие и застана на колене. — Просто се наслаждавах на слънцето.
Бердин сбърчи чело. Погледна капките дъжд, които танцуваха безспир по водната повърхност.
— През цялото време валя, Вирна.
— Но… аз усетих слънчевия лъч — огледа се смутено Вирна. — Видях светлината наоколо.
Бердин я погали нежно по гърба.
— Разбирам.
