благородните си идеали.
Освен това той бе посоченият в пророчеството.
Беше и Търсачът.
Беше и Господарят Рал, онзи, който носи смърт и който преобърна света с главата надолу. Именно той бе причината Вирна да стане Прелат. Не беше сигурна дали това е благословия или проклятие.
Освен другото Ричард бе и последната и надежда.
— Е, ако той не побърза и не се присъедини към нас, за да поведе Д’Харанската армия в последната битка, няма да остане жив човек, който да му засвидетелства уважението си.
Бердин оттегли укорителния си поглед и най-неочаквано се запъти към коридора вляво — към мястото, откъдето бе прозвучал звънецът.
— Ние сме стомана срещу стомана. Господарят Рал е магия срещу магия. Ако не успее да дойде и да се бие в редиците ни, то ще е заради задълженията си да ни защитава от силите на мрака посредством магията си.
— Говориш пълни глупости — не се сдържа Вирна и измърмори под мустак, после хукна да догони Морещицата. — Къде отиваш? — провикна се след нея.
— На отдаване. Всички в двореца отиват на отдаване.
— Бердин — дръпна я за ръката Вирна, — нямаме време за това.
— Това е отдаване. Част от връзката ни с Господаря Рал. Би ти се отразило добре.
Вирна застина неподвижно насред огромния коридор. Морещицата се отдалечаваше от погледа и. Вирна помнеше ясно времето, когато връзката с Ричард бе прекъсната. Не беше задълго, но докато Ричард отсъстваше от света на живите, предпазната сила на връзката с Господаря Рал бе престанала да съществува.
В този кратък промеждутък от време, когато Ричард и връзката с него бяха изчезнали, Джаганг се бе промъкнал в сънищата на Вирна, за да плени съзнанието и. Бе пленил и Уорън. Беше неописуемо ужасно да усеща как пътешественикът по сънищата контролира и управлява съзнанието и, но по-ужасното беше да вижда как Уорън се намира в същото безпомощно състояние. Бруталното присъствие на Джаганг бе проникнало във всяко кътче на съществуването им — от това какво мислят, до това какво правят. Те вече нямаха контрол върху собствената си воля. Единственото, което имаше значение, бе волята на Джаганг. Дори само при спомена за пронизващата болка, която бе усещала в цялото си същество през този период — и, разбира се, за Уорън, — в очите и най-неочаквано заблестяха сълзи.
Избърса ги трескаво и се завтече да настигне Бердин. Чакаха я важни дела, но щеше да загуби неясно колко време, ако трябваше сама да намери пътя си из неизбродимите лабиринти на Народния дворец. Морещицата и бе нужна, за да я води. Ако Вирна можеше да контролира дарбата си, би открила онова, което търсеше. Но на територията на двореца Ханът и бе практически безполезен. Трябваше да се примири и да следва Бердин. И да се надява да приключат бързо и да се върнат към непосредствените си задачи.
Левият коридор се спускаше под вътрешен мост с перила и балюстради от сив мрамор, набразден от бели жилки. На едно място се събираха четири коридора, между които се образуваше площад, с отвор на тавана, през който се виждаше небето. В средата на площада имаше квадратно езерце, заобиколено с нисък, удобен за сядане парапет от напръскан сив гранит. Малко встрани от средата на езерцето се издигаше заострен камък, върху който имаше камбанка — явно тя бе звъннала, за да призове хората на отдаване.
През отворения покрив бе започнал да ръми дъждец. Капките танцуваха по водната повърхност. Вирна забеляза, че подът на площада е под лек наклон към отточни канали, за да не се събира вода, колкото и дъжд да вали. Кахлените плочи на пода засилваха усещането, че си на открито.
Хората започнаха да се свличат на колене и да свеждат глави към пода. Всички бяха обърнали глави към притихналата вече бронзова камбанка върху камъка в центъра на езерцето.
Бердин видя, че Вирна приближава, и мрачното и настроение се изпари. Усмихна и се щастливо и направи нещо, което Вирна ни най-малко не бе очаквала — протегна се и я хвана за ръката.
— Ела, позволи ми да те отведа до езерцето. Вътре има рибки.
— Рибки ли?
— Ами да. Обожавам площадчета с рибки — ухили се още по-широко Бердин.
Двете си запроправяха път между коленичилите хора и след малко се озоваха пред езерцето. Вирна видя във водата да се стрелкат ята оранжеви рибки.
— Нали са прекрасни? — попита Бердин. Отново приличаше на малко щастливо момиченце.
— Най-обикновени риби — стрелна я с гневен поглед Вирна.
Бердин не и обърна внимание, като вместо това коленичи на мястото, което хората от първата редица почтително и сториха. По косите погледи на околните Вирна разбра, че всички изпитват, ако не открит страх от Морещицата, то поне дълбок респект. И макар никой да не се стресна дотолкова, че да стане и да си тръгне, явно не смееха да застанат на мястото, което си бе избрала Бердин. Освен това като че ли леко се притесняваха от непознатата, която Морещицата влачеше след себе си. Може би не изключваха вероятността да е разкаяла се грешница, което означаваше, че можеше да се очаква и кръвопролитие.
Бердин стрелна с очи Вирна, след което се наведе и постави ръцете си върху плочите. Краткият поглед бе красноречив знак, че от Вирна се очаква да стори същото. Вирна забеляза, че стражите я наблюдават. Това бе лудост. Все пак тя бе Прелат на Сестрите на светлината, личен съветник на Ричард и една от най- близките му приятелки.
Само дето стражите не го знаеха.
Вирна прекрасно знаеше, че тук, в Народния дворец, всичките и титли и възможности губеха своето значение. Това бе наследственият дом на династията Рал. Целият дворец бе построен във формата на заклинание, създадено така, че да усилва силата на всеки Рал и да намалява способностите на всички останали хора.
Вирна въздъхна и най-сетне се свлече на колене, наведе глава и простря напред ръце като другите наоколо. Двете с Бердин се намираха близо до водата, но отворът на тавана бе не по-голям от самото езеро, така че дъждът падаше директно в него, без да опръсква хората наоколо. Няколкото капчици, които Вирна усети по лицето си, всъщност и се сториха освежаващи, като се има предвид разгорещеното и състояние.
— Твърде съм стара за тези неща — оплака се шепнешком Прелатът.
— Ти си млада, здрава жена — смъмри я Бердин.
Вирна въздъхна. Беше безпредметно да и обяснява колко е глупаво да коленичат на пода и да изричат отдаване към човек, на когото тя вече се е отдала по много начини. Всъщност глупаво беше меко казано. Беше направо нелепо. А на всичкото отгоре и губене на време.
— Господарят Рал ни ръководи — подхвана тълпата в един глас, макар и малко нестройно, и всички долепиха чела в пода.
— Господарят Рал ни учи — продължиха, влизайки в ритъм.
Въпреки че бе долепила чело в пода, Бердин някак си успя да хвърли яростен поглед към Вирна. Прелатът извърна очи и се наведе, като долепи челото си в плочите.
— Господарят Рал е нашата защита — промърмори тя, най-сетне присъединила се към общия глас, за да изрече думите на отдаването, което веднъж бе направила лично пред Ричард. — В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Вирна с горчивина си помисли, че ако Ричард не действа достатъчно мъдро и не се донесе по най-бързия начин в Д’Хара, няма да има кого да закриля.
Множеството подхвана отново същия рефрен.
— Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Вирна се наклони към Бердин и прошепна:
— Колко пъти ще трябва да го повтаряме?
Бердин, сложила на лицето си маската на Морещица, я прониза с огнен поглед. Не отговори на въпроса
