— Щом Сестра Одет е успяла да влезе вътре, а вие и хората ви не сте могли да я спрете — тя повдигна вежда, — тогава защо си мислите, че ще можете да попречите на мен?
— Не ми се иска да стигаме до там, но ако се наложи, този път си имаме начин да изпълним заповедта. Вече не сме безпомощни.
— Какво имате предвид?
Генералът извади от колана си черна ръкавица и си я сложи, като подръпна пръстите и, за да я намести по-добре на ръката си. С палеца и показалеца си внимателно взе една стрела с червени пера от колчана на войника до него. Онзи вече бе заредил в арбалета си друга такава стрела, в колчана му оставаха още четири.
Генерал Тримак внимателно поднесе стрелата с остро като бръснач острие пред погледа на Вирна.
— Този връх е обработен не само със стомана. В него е вложена сила, способна да поразява хора, родени с дарбата.
— Продължавам да не разбирам какво ми говорите.
— На върха на стрелите има магия, която прониква през всеки щит, създаден посредством магия.
Вирна протегна ръка и с един пръст леко докосна стрелата. Мигновено я прониза болка, която пропълзя по цялата и ръка, преди да успее да се дръпне. Въпреки че дарбата и бе доста отслабнала на територията на двореца, с лекота долови мощната магическа мрежа, изградена около смъртоносното връхче на стрелата. Това наистина бе могъщо оръжие. Дори да бяха в най-добра форма, родените с дарбата щяха да се сблъскат със сериозни проблеми, ако бъдат обстрелвани от тези стрели.
— След като сте разполагали със стрелите, защо не сте успели да спрете Сестра Одет?
— Тогава още ги нямахме.
— А откъде ги взехте? — попита Вирна, сбърчила тревожно чело.
Генералът се усмихна със задоволството на човек, който знае, че повече няма да е безсилен срещу роден с дарбата враг.
— Когато магьосник Рал беше тук, ме разпита подробно за защитните ни средства. Разказах му за нападението на оная вещица и колко сме били безпомощни срещу силата и. Той се поразрови наоколо и откри тези стрели. Явно са били скрити на тайно място, до което има достъп само магьосник. Той снабди хората ми със стрелите и арбалетите, с които да ги изстрелват.
— Колко мило от страна на магьосник Рал.
— Да, наистина.
Генералът внимателно върна стрелата в специалния колчан, в който всяка стрела влизаше в отделен жлеб и не се докосваше до другите. Сега Вирна вече знаеше поради какво се налага това. Вероятно никой нямаше представа колко древни са тези оръжия, но Вирна подозираше, че са реликви от Голямата война.
— Магьосник Рал ни инструктира как да боравим с тези опасни оръжия. — Вдигна ръката си в ръкавицата и размърда пръсти. — Предупреди ни да пипаме стрелите единствено с тези ръкавици.
Свали ръкавицата и я пъхна в колана си при другата от чифта. Вирна сключи ръце пред себе си и въздъхна дълбоко, подбирайки внимателно думите си.
— Генерале, познавам Натан Рал много отдавна — много преди да се роди баба ви. Той не винаги може да прецени правилно опасностите, скрити в нещата, които прави. На ваше място бих боравила с тези стрели с изключително внимание и бих смятала всичко, което ви е казал за тях, за изключително важно.
— Да не би да твърдите, че е безразсъден и безотговорен?
— Не, поне не го прави съзнателно. Просто е много стар и много талантлив и понякога забравя, че знае доста повече за някой магически предмет от всички останали хора и че може да прави с дарбата си неща, на които те не са способни и които не разбират. Нека обобщя нещата така — той е като възрастен собственик на къща, който забравя да каже на гостите си, че кучето му хапе.
Мъжете наоколо се спогледаха. Някои погледнаха към колчаните си, за да се уверят, че нито една част от тялото им не се докосва до тях.
Генерал Тримак отпусна ръка на ефеса на меча си, закачен на левия му хълбок.
— Приемам предупреждението ви най-сериозно, Прелате, но в същото време се надявам и вие да разберете, че приемам сериозно и живота на стотиците войници под мое командване, които загинаха при последното появяване на Сестра в двореца, когато бяхме безпомощни срещу магията и. Приемам сериозно живота на всичките тези момчета тук. Няма да допусна подобно нещо да се случи пак.
Вирна облиза устни и си напомни, че човекът просто си върши работата. Потисната от усещането за чезнещата сила на своя Хан, тя му съчувстваше съвсем искрено, защото знаеше какво е да си безпомощен.
— Разбирам ви, генерал Тримак. Самата аз прекрасно знам какво е да си отговорен за живота на други хора. Разбира се, животът на вашите хора е важен и си струва да се направи всичко, за да се попречи на врага да посегне на него. Именно поради тази причина си позволих да ви посъветвам да бъдете изключително внимателни, когато боравите с тези оръжия, изтъкани с помощта на магия. По принцип предмети като тях не са предвидени за използване от хора, родени без дарбата.
— Приемаме загрижеността ви с нужната сериозност — кимна мъжът.
— Чудесно. В такъв случай, нека ви кажа още, че това, което се намира зад тези стени, е изключително опасно. За всички нас. Би било в интерес на всички ни, ако, докато съм тук, просто проверя дали всичко е наред и в безопасност.
— Разбирам загрижеността ви, Прелате, но нали сте наясно, че заповедите, които имам, не ми позволяват никакви изключения. Просто не мога да ви позволя да влезете вътре, приемайки на доверие думите ви, че сте тази, за която се представяте и че единственото ви намерение е да ми помогнете. Ами ако сте шпионин? Или изменник? Ако сте самият Пазител, придобил плът? Макар да имате вид на честна жена, не съм стигнал до ранг на командващ генерал, приемайки на доверие всичко, в което са се опитвали да ме убеждават красиви жени.
Вирна се сепна, когато чу да я наричат „красива жена“ пред толкова много мъже.
— Но мога лично да ви уверя, че никой, повтарям — никой, не е влизал вътре, откакто Господарят Рал напусна помещението. Дори Натан Рал не е влизал. Всичко в Градината на живота си е така, както го е оставил Господарят Рал.
— Разбирам, генерал е. — Щеше да мине доста време, преди той да се върне в двореца. Никой не можеше да каже къде е Ричард и кога ще се върне. Потърка челото си, докато търсеше решение на затруднението, в което бе изпаднала. — Нека ви предложа нещо: какво ще кажете, ако не влизам вътре, а огледам само от прага. Ще бъда извън Градината на живота. Само ще погледна, за да се уверя, че трите кутии, които са вътре, са си на мястото. Ако искате, заповядайте на дузина от момчетата си да насочат в главата ми смъртоносните си стрели.
Той прехапа долната си устна, обмисляйки предложението и.
— Ще има мъже пред вас, зад вас и от двете ви страни. Стрелите им ще са насочени към вас, пръстите им ще са на спусъка на арбалетите. Можете да надзърнете между тях през прага и да огледате Градината на живота, но нямате право да прекрачвате прага. Сторите ли го, ще заплатите с живота си.
На Вирна не и беше нужно да се приближава до кутиите, за да ги докосне и огледа. Всъщност изобщо не държеше да го прави. Единственото, което искаше, бе да се увери, че никой друг не ги е докосвал. В същото време не се чувстваше много комфортно при мисълта, че срещу нея ще са насочени всичките тези смъртоносни стрели и че от тяхното изстрелване ще я дели едно натискане на пръст. В крайна сметка идеята да провери дали с кутиите всичко е наред и хрумна допълнително — просто, защото и бездруго се намираше в двореца. Това не беше основната причината, довела я тук. Беше просто допълнителна задача, която би било добре да свърши.
— Договорихме се, генерале. Искам само да се уверя, че с кутиите всичко е наред, за да можем всички да спим по-спокойно.
— Аз и бездруго си спя спокойно.
Заобиколени от плътен обръч от войници, начело, на които вървеше лично генерал Тримак, двете жени бяха отведени по широк коридор от лъскав гранит. Покрай стените имаше шпалир от великолепни колони, всяка една истинско произведение на изкуството. Вирна виждаше в цялата тази красота директната намеса на Създателя, превърнал това място в олицетворение на великолепната градина, която представляваше
