светът на живите. Стъпките на толкова много хора отекваха надлъж и нашир из просторните коридори, които продължаваха да следват извивките на сложното заклинание, в самото сърце, на което се намираше Градината на живота. Накрая стигнаха до двойна позлатена врата, украсена с релефни изображения на хълмисти поля и китни гори.
— Зад тази врата се намира Градината на живота — обяви генералът с категорична сериозност в тона.
Докато войниците насочваха към нея заредените си арбалети, генералът се зае да отваря едното крило на великолепната порта. Войниците от едната страна на Вирна и отзад вече бяха готови, върховете на стрелите им сочеха право в главата и. Четиримата, които застанаха пред нея, вдигнаха оръжията си към сърцето и. Тя с облекчение отбеляза, че поне те не се целеха в лицето и. Цялата ситуация и се стори доста нелепа, но беше наясно, че гвардейците правят всичко това с гробовна сериозност, затова самата тя прие нещата по този начин.
Щом позлатената врата се отвори, Вирна, следвайки плътно ескорта си от професионални убийци, се приближи до прага, за да може да надзърне вътре. Наложи се да изпружи врат, дори внимателно подбутна настрани един от войниците, за да огледа по-добре огромната зала.
От недобре осветения коридор тя надзърна вътре и видя как облачното небе озарява помещението в целия му блясък през прозорци, изрязани във високия таван. С удивление установи, че Градината на живота, разположена в самото сърце на Народния дворец, изглеждаше точно като… тучна градина.
Доколкото успя да я разгледа, по периферията на помещението се виеха китни пътечки между цветни лехи. Земята бе осеяна с цветчета, някои, от които все още живи, опръскани в червено и жълто, но повечето отдавна изсъхнали и спаружени. Зад цветята растяха ниски дръвчета, а отвъд тях се намираше ниската каменна стена, по която пълзяха увивни растения. Тази стена ограждаше най-разнообразни храсти и декоративни растения, за които в момента никой не се грижеше, поради което бяха придобили доста окаян вид. Повечето бяха избуяли и разклонени и изпитваха належаща нужда от подрязване и оформяне. Други бяха нападнати от паразитни растения. Явно генерал Тримак не излъга, като и каза, че никой, дори градинарите, не са били допускани вътре.
В Двореца на пророците също имаха своя вътрешна градина, макар и не толкова внушителна. Специална напоителна система, свързана с контейнери на покрива, поддържаше влагата в нея. Вирна забеляза в един от ъглите подобни тръби, които явно отвеждаха събраната дъждовна вода до растенията и осигуряваха постоянно напояване. В противен случай всичко тук би изсъхнало и загинало за нула време.
В средата на просторното помещение имаше поопърпана кръгла полянка. Насред тревата се виждаше бял каменен парапет, върху който бяха издигнати две резбовани колони, поддържащи гладка гранитна плоча.
Върху гранитния олтар бяха разположени трите кутии, чиято повърхност бе толкова мастилено черна, че Вирна едва ли не се зачуди как още не са погълнали цялата светлина наоколо, за да издърпат околния свят във вечната тъма на отвъдното. При вида на зловещите предмети сърцето и трепна и в гърлото и заседна буца.
Вирна знаеше, че трите кутии са вход. Събрани трите заедно, те представляваха нещо като портал между света на живите и света на мъртвите. Този портал беше създаден с помощта на двата вида магия. Ако връзката между двата свята се прекъснеше, воалът щеше да се скъса и защитната стена около Безименния… около Пазителя на мъртвите щеше да падне.
Тъй като тази информация се съдържаше в книги със строго ограничен достъп, едва шепа хора в Двореца на пророците изобщо бяха чували древното име на този вход — Кутиите на Орден. Трите кутии действаха заедно и само така се превръщаха във вход. Според информацията, с която разполагаха в Двореца на пророците, входът бил изгубен в продължение на повече от три хиляди години. Всички смятаха, че е изчезнал завинаги. Дори в продължение на векове се водеха спорове дали такъв вход наистина е съществувал. Въпросът дали изобщо е възможно да съществува предизвикваше разгорещен теологически дебат.
Входът, кутиите на Орден, съществуваше и Вирна не можеше да свали очи от тях.
При вида на тези зловещи предмети сърцето и заби бясно. Роклята и подгизна от студена пот.
Нищо чудно, че тримата магьосници бяха заповядали на генерала да не пуска никого в залата. Вирна преосмисли мнението си за решението на Натан да въоръжи войниците от Първия гвардейски отряд с онези смъртоносни стрели.
Красивите, инкрустирани със скъпоценни камъни обвивки на кутиите бяха отстранени и сега страховитите черни кутии бяха съвсем оголени, защото Мрачният Рал ги бе задействал като част от плана си да използва силата на Орден, за да придобие власт над света на живите. За щастие Ричард успя да го спре.
Всъщност сега едва ли някой би се облагодетелствал от открадването на кутиите. За да се разбере как действа магията на Орден и как функционира входът, се изискваше доста подробна информация. Част от нея се съдържаше в книга, която не съществуваше никъде другаде освен в главата на Ричард. Именно това му помогна — до голяма степен — да победи Мрачния Рал.
Освен огромно количество информация и познания евентуалният крадец би трябвало да владее и двата вида магия — Субстрактивната и Адитивната, за да може да използва входа и да се опита да се сдобие със силата на Орден.
Така че всеки, проявил глупостта да посегне към тези опасни предмети, би изложил живота си на огромен риск.
Вирна си отдъхна с облекчение, щом видя, че и трите кутии са непокътнати и се намират точно там, където ги е оставил Ричард. Засега нямаше друго по-подходящо място, където да бъде съхранявана толкова опасна магия. Вирна се надяваше един ден да успее да помогне за разрушаването на входа — ако подобно нещо изобщо бе възможно. Засега обаче всичко беше наред.
— Благодаря ви, генерал Тримак. За мен е истинско облекчение да се уверя, че всичко е както трябва да бъде.
— И нещата ще останат така и занапред — отвърна мъжът и се облегна на вратата. Тя се затвори безшумно. — Никой освен Господаря Рал няма да стъпи вътре.
— Чудесно — усмихна му се Вирна. Огледа великолепната обстановка наоколо, която създаваше илюзия за дълговечност и неизменност, за спокойствие и сигурност. Макар далеч да не беше така. — Е, а сега май е време да вървим. Трябва да се връщам при войската. Ще предам на генерал Мейферт, че всичко в двореца е под контрол. Да се надяваме, че Господарят Рал скоро ще се присъедини към нас и ще успеем да попречим на Императорския орден да стигне до двореца. Според пророчеството, ако той ни поведе във финалната битка, имаме шанс да победим Ордена, ако не да ги изтласкаме обратно в Стария свят.
— Нека добрите духове бъдат с вас, Прелате — кимна мрачно генералът.
Вирна, следвана плътно от Бердин, излезе от забранената зона и се отдалечи от Градината на живота. Докато слизаха по стълбите, тя установи, че с нетърпение и радост очаква да се завърне при армията. По време на престоя си в двореца като че ли се почувства още по-мотивирана и уверена, усети силата на връзката си с Д’Харанската империя, ръководена от Ричард. Нещо повече — установи, че е започнала да цени повече живота.
Ако обаче не успееха да открият Ричард и да го накарат да ги поведе в последната битка с Императорския орден, мисията и да спре Джаганг щеше да се окаже самоубийствена.
— Прелате? — прекъсна потока на мислите и Бердин. Бяха стигнали до вратата със змиите.
Вирна спря, а Морещицата отпусна ръката си върху бронзовия череп на дръжката.
— Какво има, Бердин?
— Мисля, че трябва да остана тук.
— Да останеш тук ли? Но защо?
— Ако Ан открие Ричард и го доведе при вас, той ще може да разчита на теб и на другите Морещици и ще бъде там, където има нужда от него. Но Ан може и да не го намери.
— Длъжна е да го намери. Самият Ричард е наясно с важността на пророчеството и знае, че трябва да е с нас в последната битка. Дори Ан да не го намери, аз твърдо вярвам, че той сам ще дойде при нас.
Бердин сви рамене, очевидно не и беше лесно да намери точните думи.
