— Възможно е, но не е сигурно. Вирна, прекарала съм доста време с него. Той не мисли по този начин. За него пророчеството не е онова, което е за тебе.
Това е домът на Господаря Рал, нищо че не е живял тук — ако не броим пленничеството му. Но дори при това положение той ни заобича като свой народ и свои приятели. Имах възможност да го опозная. Знам колко сме му свидни, знам и че е наясно с нашата безпределна обич към него. Може би ще предпочете да се върне у дома.
А ако го направи, трябва да съм тук, за да го посрещна. Той разчита на помощта ми в работата си с книгите, с преводите — поне ми се ще да вярвам, че е така. При всички положения той оставя у мен чувството, че съм важна за него, че съм му от полза. Не знам, просто си мисля, че трябва да остана в двореца, в случай че той се появи. Тогава ще трябва да разбере, че отчаяно се нуждаете от помощта му и че го търсите под дърво и камък. Ще трябва някой да му разкаже за предстоящата битка.
— Връзката ти не ти ли подсказва къде е той?
— Някъде натам — посочи Бердин на запад. — Но е доста далеч.
— Генералът каза същото. Това поне означава, че Ричард се е върнал в Новия свят. — Вирна успя да се усмихне. — Най-накрая. Това поне е добра новина. — Направи дълга пауза. — Е, ще ми липсваш, Бердин, но мисля, че е редно да постъпваш така, както считаш за уместно. Пък и трябва да призная, че разсъжденията ти звучат логично. На колкото повече места оставим хора, които да го издирват, толкова повече шансове имаме да го намерим навреме.
— Наистина смятам, че е по-добре да остана в двореца. Освен другото искам да се поровя малко в книгите и да се опитам да намеря някакво съответствие с казаното от Коло. Има няколко неща, които ме тревожат. Може би, ако ги разчопля, може да се окаже, че съм открила нещо, което би могло да помогне на Господаря Рал да спечели последната битка.
— Ще ме изпратиш ли? — попита Вирна натъжена.
— Разбира се.
Чуха се стъпки и двете се обърнаха едновременно. Приближаваше друга Морещица, облечена в червената си униформа. Беше руса, по-висока от Бердин. Пронизителните и очи се впиха във Вирна и я огледаха с хладен, премерен поглед, който излъчваше безстрашие и увереност.
— Найда! — извика Бердин.
Жената се усмихна леко накриво и спря. Вдигна ръка на рамото на Бердин — жест, в който Вирна, имайки предвид сдържаността на Морещиците, разпозна едва ли не неистов възторг. Бердин беше може би единствената Морещица, която изразяваше радостта си по-открито.
Найда я огледа с блеснал поглед, буквално изпивайки я с очи.
— Сестро Бердин, доста време мина. Д’Хара опустя без теб. Добре дошла у дома.
— Радвам се, че съм у дома. Радвам се да те видя. Погледът на Найда се върна върху Вирна. Бердин като че се поокопити.
— Сестро Найда, да ти представя Вирна, Прелат на Сестрите на светлината. Приятел и съветник на Господаря Рал.
— Да не би той да се прибира у дома?
— За жалост не — разочарова я Бердин.
— Вие двете сте сестри? — възкликна Вирна.
— Не — махна с ръка Бердин, — просто така се обръщаме една към друга, както вие си викате „Сестро“. Найда е отколешен приятел.
— А къде е Райна? — попита Найда.
При неочакваното споменаване на името Бердин пребледня като платно.
— Райна е мъртва — прошепна в отговор.
Лицето на Найда остана непроницаемо.
— Нямах представа, Бердин. Достойно ли загина — с Агиел в ръка?
— Умря от чума — преглътна болезнената буца в гърлото си Бердин. — Бори се с болестта до последния си дъх… Но не успя. Издъхна в ръцете на Господаря Рал.
Вирна бе готова да се закълне, че в сините очи на Найда блесна едва доловимо пламъче на съчувствие.
— Ужасно съжалявам, Бердин.
— Господарят Рал оплака смъртта и.
По слисания поглед на Найда Вирна разбра, че е нечувано Господар Рал да го е грижа дали една Морещица е жива или мъртва. Подобно почтително отношение към тяхна сестра бе дълбок израз на признателност.
— И до мен достигнаха такива слухове за сегашния Господар Рал. Значи са верни, така ли?
— Да, верни са — отвърна с лъчиста усмивка Бердин.
Трийсет и втора глава
— КАКВО ТОЛКОВА ИНТЕРЕСНО ЧЕТЕШ? — попита Рика, докато затваряше тежката врата с рамо.
Зед изпухтя недоволно, преди да вдигне очи от отворената пред него книга.
— Празни страници.
През кръглото прозорче от лявата му страна се виждаха покривите на сградите в Ейдиндрил, проснат долу в ниското. На златистата светлина на залязващото слънце градът изглеждаше приказен, но това беше чиста заблуда. Обезлюден и изоставен, Ейдиндрил представляваше безжизнена и празна люспа — като онези, дето се лепяха по корите на дърветата след появилите се наскоро цикади.
Рика се надвеси към магьосника през масивното писалище и килна глава на една страна, за да види по- добре страниците.
— Не вярвам всичките да са празни. Не може да четеш нещо, ако го няма. Чете се текст, не празни страници. Няма да е зле да обръщаш повече внимание на начина си на изразяване. Да не говорим, че има много какво да се желае по отношение на искреността ти.
— Понякога премълчаното е натоварено с повече смисъл от казаното — смръщи чело Зед и вдигна очи, за да я погледне. — Да си се замисляла върху това?
— Да разбирам ли, че ме молиш да си държа езика зад зъбите? — Рика стовари пред него вечерята му, сипана в голяма дървена паница. Разнесе се аромат на лук, чесън, зеленчуци и сочно месо. Ухаеше превъзходно — мирис, способен да разсее и най-съсредоточения човек.
— Не те моля. Настоявам.
През кръглото прозорче отдясно на Зед се виждаха мрачните стени на Кулата, чиито върхове се губеха в небесните висини. Врязана в скалите с изглед към Ейдиндрил, Магьосническата кула беше с колосалните размери на планина. Но и тя като града беше празна — ако не се броят Рика, Чейс, Рейчъл и Зед. Скоро обаче се очакваше да пристигнат нови обитатели. Тук най-сетне щеше да живее цяло семейство. Пустите коридори отново щяха да ехтят от звънък детски смях, да преливат от любов, както по времето, когато това място бе дом за мнозина.
Рика се задоволи с плавен поглед по етажерките в кръглата стаичка на страничната куличка. Рафтовете бяха натежали от буркани и делви във всякакви форми, от стъкленици в топли цветове, някои пълни със съставки, необходими за приготвянето на различни заклинания, в една кутийка имаше лак за плота на писалището, за дъбовия стол с вертикална облегалка, за ниската ракла до стола и за библиотечните шкафове. Останалото пространство по рафтовете бе запълнено от книги на различни езици. Ъгловите шкафове със стъклени врати също бяха претъпкани с книги.
Рика скръсти ръце и се наведе да огледа по-добре позлатените гръбчета.
— Наистина ли си изчел всичките тези книги?
— Разбира се — пророни Зед. — При това не само по веднъж.
— Сигурно е ужасно досадно да си магьосник. Непрекъснато трябва да четеш и да мислиш. По-лесно е да получаваш отговори чрез насилствени методи и кръв.
— Когато човек изпитва болка, е склонен да си развърже езика. Но в повечето случаи казва онова, което предполага, че ти като негов мъчител искаш да чуеш — все едно дали е вярно или не.
Рика издърпа една книга и я прелисти, после я върна на мястото и.
