— Защо мислиш, че нещо не е наред?
— Не си докоснал вечерята си. — Чейс отпусна ръка на дървената дръжка на един от ножовете, втъкнати в колана му, с другата погали Рейчъл по русата главица. От колана и обувките му стърчаха поне десетина ножа с различни размери и форми. — А това може да означава само едно — нещо не е наред.
Зед метна в устата си парче сухар.
— Ето — измърмори, дъвчейки. — Сега доволен ли си? Докато магьосникът дъвчеше топлия сухар, Чейс се наведе и повдигна брадичката на момиченцето.
— Рейчъл, върви си в стаята и приключи с прибирането на багажа. Надявам се няма да забравиш да лъснеш ножовете си и да ги наостриш.
— Разбира се, че няма, Чейс — закима енергично малката. За дете на нейната възраст, Рейчъл бе преживяла доста трудности. По ред причини, които Зед все още не можеше да проумее напълно, тя се бе оказала централна фигура в множество ключови събития. Когато Чейс взе осиротялата Рейчъл, за да я гледа като своя дъщеря, Зед лично го увещаваше да я научи да се защитава, да и предаде част от бойните си умения, за да може да се грижи по-добре за себе си и да е в безопасност. Рейчъл обожаваше Чейс и с желание попиваше всичко, което и показваше той. С мъничкото си ножче можеше да забоде летяща муха за кол на ограда от десет крачки разстояние.
— И те искам в леглото рано-рано, за да си отпочинала утре — продължи Чейс. — Няма да те нося, ако се измориш по пътя.
— Ти и бездруго ме носиш, колкото и да ти повтарям, че не съм изморена — изгледа го с почуда малката.
— Е, утре ще трябва да се научиш да не отстъпваш толкова лесно от позициите си — Чейс хвърли бърз поглед на Зед, след което се намръщи на Рейчъл, но си личеше, че всичко е на шега.
Рейчъл кимна най-сериозно, а огромният мъжага, извисен над нея, я разроши по косата.
— Дадено. — Тя се обърна към Зед. — Ще дойдеш ли да ме целунеш за лека нощ?
— Разбира се — усмихна се на свой ред магьосникът. — Ей сегичка идвам да те завия.
Зед се запита дали Рика ще намине да разкаже приказка на малката. Стопляше му се сърцето, като си помисли, че една Морещица разказва приказки на дете, при това по нарисувани от самата нея илюстрации с небе и звезди. Рейчъл явно оказваше въздействие върху всички около себе си.
Чейс изпрати с поглед дъщеря си, която изхвърча презглава от стаята. Зед остана възхитен от лекотата, с която момиченцето се настани в Магьосническата кула. За съвсем кратко време тя я превърна в свой дом и с радостни възгласи кръстосваше тичешком хилядолетни коридори. В същото време беше достатъчно разумна и никога не навлизаше в зони, за които Зед я бе предупредил, че са опасни. Беше дете, което знае що е опасност.
Рейчъл изтича по насипа, поспря се за миг, за да надзърне над парапета към града долу в ниското, после хукна напред. Понякога Зед се чудеше как е възможно тези клечести крачета да са толкова бързи и енергични.
Когато Чейс се увери, че детето е достатъчно далеч, затвори тежката дъбова врата и пристъпи към писалището. Беше толкова едър, че стаята, която Зед винаги бе смятал за доста уютна и комфортна, изведнъж омаля.
— Е, какъв е проблемът?
Чейс нямаше да го остави на мира, докато не разнищи цялата работа. Зед въздъхна и обърна книгата към граничния надзирател.
— Ето, виж сам и ми кажи какъв е проблемът.
Чейс се взря в древната книга. Прелисти една страница, после я върна обратно.
— Та, значи, питах — какъв е проблемът? Тук не виждам нищо, което да ми изглежда особено притеснително.
— Именно в това е проблемът — изви вежда Зед.
— Какво имаш предвид?
— Това е пророческа книга. Би трябвало вътре да има нещо написано, някакво пророчество. Не може да има книга, в която да не е написан нито ред, и пак да си я наричаме книга, нали? Написаното е изчезнало.
— Изчезнало ли? — Чейс се почеса замислено по слепоочието. — Нещо май не разбирам. Как може да изчезне? Не може някой просто ей така да открадне думите от страницата.
Интересна гледна точка — че някой е откраднал думите директно от страницата. Като човек, който почти през целия си живот бе работил като граничен надзирател — допреди няколко години, когато границата падна, — първото предположение на Чейс, естествено, бе кражба. На Зед не му беше хрумнала такава вероятност. Мисълта му вече работеше трескаво в посоката на тази неизбродена тъмна пътека.
— Нямам представа как са изчезнали думите — каза той и отпи от чая си.
— За какво става въпрос в това пророчество?
— По принцип в книгата се говореше предимно за Ричард.
Чейс изглеждаше напълно спокоен — сигурен белег, че спокойствието му е безвъзвратно изгубено.
— Сигурен ли си, че е имало нещо написано? — попита. — След като книгата е толкова стара, може би просто си забравил, че в нея има празни страници. В крайна сметка, когато човек чете книга, помни изписаните страници, а не празните.
— Да, така е. — Зед бутна чая си встрани. — Не мога да се закълна, че между кориците е имало плътен текст, но не ми се вярва да е била почти изцяло празна, както е сега.
Изражението на Чейс не издаде чувствата, които го бяха обзели, докато разсъждаваме над тази загадка.
— Вярно, признавам, че наистина звучи странно…, но наистина ли е такъв проблем? Ричард никога не си е падал по пророчества и други подобни. И бездруго едва ли би ги използвал.
Зед стана и заби настоятелно пръст в книгата.
— Чейс, тази книга е била в Кулата в продължение на хиляди години. И през всичките тези хиляди години в нея е имало текст, било е записано пророчество. Сигурен съм. А сега най-внезапно страниците се оказват празни. Това нормално ли ти се струва?
Чейс сви рамене и заби палци в задните си джобове.
— Не знам, Зед. Не разбирам много-много от тия неща. Да ти кажа, че ако някой ден ти се наложи да ми искаш мнението за пророчески книги, значи много ще си загазил. Ти си магьосникът, ти кажи дали е нормално.
Зед се облегна върху плота и се наведе към мъжа.
— Не си спомням нито ред от съдържанието на тази книга. Не си спомням нищо, свързано с празните места, появили се във всички останали пророчески книги.
— И други такива книги ли има? — изгледа го Чейс, внезапно помръкнал.
Зед кимна и приглади назад косата си. Заби поглед в тъмнеещия прозорец, опита се да види отражението си, но навън още не беше достатъчно тъмно.
— Мислиш ли, че се налага да се реша? Толкова ли ужасно ми стърчи косата?
— Моля? — изгледа го Чейс.
— Все едно — махна с ръка Зед. — Та, мисълта ми беше, че открих празни места в още доста пророчески книги и това ужасно ме притеснява.
Чейс пристъпи от крак на крак, скръсти ръце пред гърдите си. Веждите му се събраха в средата на челото. Започваше да придобива доста загрижен вид, което в неговия случай означаваше, че изглеждаше така, сякаш е готов да скочи и да изтрепе цяла армия.
— В такъв случай дали да не останем? Не е толкова важно да тръгнем непременно утре. Може да останем, докато разбереш каква е тая работа с текстовете.
Зед въздъхна. Започваше да съжалява, че изобщо отвори темата. Проблемът наистина беше много далеч от Чейс. Зед не биваше да го въвлича в нещо, което бе извън възможностите и компетентността му. Но всичко беше толкова необяснимо странно.
— Не е нужно. Това не е проблем, за чието разрешаване можеш да ми помогнеш със сила — мяташ му примката около врата и хоп, твой е. Нещата тук стоят по съвсем различен начин. В тая книга има нещо не
