— Ето защо ние сме обучени да провеждаме разпитите по най-удачния начин. Показваме на жертвата колко повече ще я заболи, ако се опита да ни излъже. Ако тя разбере дълбоките и покъртителни последици от евентуална лъжа, ще е по-склонна да каже истината.
Зед почти не я слушаше. Беше се съсредоточил върху един параграф от пророчеството и се опитваше да го разтълкува. И всеки следващ израз, който успееше да разгадае, все повече и повече разваляше апетита му. Паницата с топлата манджа си стоеше недокосната. В един момент се сети, че Рика вероятно продължава да се мотае в стаята, защото очаква коментара му за вечерята. Сигурно се надяваше на похвала.
— Е, какво има за ядене?
— Яхния.
Зед изпружи врат, за да надзърне в паницата.
— Къде са сухарите?
— Не, не са сухари. Яхния е.
— Добре де, разбрах, че е яхния. То се вижда. Попитах те къде са сухарите, които вървят с яхнията?
— Ако искаш, ще ти донеса пресен хляб — сви рамене Рика.
— Това е яхния! — възкликна магьосникът и се намръщи. — Яхния се яде със сухари, не с хляб.
— Ако знаех, че искаш сухари за вечеря, щях да ти опека сухари, а не да готвя яхния. Да беше ми казал по-рано.
— Не искам сухари вместо яхнията — изръмжа Зед.
— Като си нервен, май не знаеш какво искаш.
— Наистина те бива в мъченията — изгледа я старецът, присвил едното си око.
Тя се обърна и се завъртя на пета, след което с царствена походка се изнесе от помещението. Зед си помисли, че Морещиците сигурно и насаме не престават да се перчат.
Съсредоточи се обратно върху книгата, като се опитваше да погледне на проблема от друг ъгъл. Успя да прочете пасажа само още два-три пъти, мандалото на вратата се вдигна и в стаята влезе Рейчъл, стиснала нещо в ръце. Затвори вратата с крак.
— Зед, време е да оставиш книгата за малко и да си изядеш вечерята.
Той се усмихна. Малката винаги го караше да се усмихва. Лъчезарното и присъствие бе абсолютно заразително.
— Какво криеш там, Рейчъл?
Тя протегна ръчички и остави на писалището тенекиена купичка, после леко я подбутна по плота към Зед.
— Сухари.
Поразен, той се понадигна от стола и надзърна към купичката.
— И какво ги правиш тези сухари?
Големите очи на Рейчъл примигваха, все едно той и бе задал най-странния въпрос на света.
— Нося ти ги за вечерята. Рика ме помоли. Ръцете и бяха заети, защото първо донесе една паница яхния за теб, а после една и за Чейс.
— Не бива да помагаш на тази жена — смъмри я Зед изпод вежди. — Тя е лоша.
— Колко си глупав, Зед — изкикоти се Рейчъл. — Рика ми разказва приказки за звездите. Първо прави рисунки, а после разказва по една история за всяка рисунка.
— Нима? Е, предполагам, че е много мило от нейна страна да постъпва така.
Светлината чезнеше и му беше все по-трудно да чете. Протегна ръка и изпрати искрица от дарбата си към десетките свещи, поставени в изящен железен свещник. Меката светлина озари уютната стаичка и обля масивните каменни стени и дъбовите греди, които се пресичаха по тавана.
Рейчъл грейна в усмивка, в очичките и заблестяха отраженията на пламъчетата, примесени с искрено детско изумление. Обичаше да го гледа как пали свещи.
— Ти притежаваш най-прекрасната магия, Зед.
— Така не ми се иска да си тръгваш, мъничката ми. Рика не харесва номерата ми със свещите.
— Ще ти липсвам ли?
— Да, бе, как пък не! Просто не ми се остава сам с Рика — тросна се той и дочете последното изречение.
Първо ще спорят с него, а чак след това ще кроят планове как да го лекуват. Какво ли означаваше?
— Може би трябва да накараш Рика да ти разкаже от нейните истории за звездите — посъветва го Рейчъл, внезапно натъжена, и заобиколи писалището. — Ти ужасно ще ми липсваш, Зед.
Той вдигна поглед от книгата. Рейчъл простря ръчички за прегръдка. Зед не можа да се въздържи и се усмихна, после пое момиченцето в прегръдката си. Малко неща на този свят можеха да го накарат да се почувства добре — едно от тях бе прегръдката на Рейчъл. Тя беше ентусиазиран прегръщач, винаги отдаваше цялата си енергия и страст в този жест.
— Ти прегръщаш чудесно, Зед. Ричард също прегръща хубаво.
— Да, така е.
Зед си спомни как някога, преди много, много време, бе стоял в същата тази стаичка с дъщеря си, която тогава бе на възрастта на Рейчъл. Тя също идваше да го навести и искаше прегръдка. Сега единственият му близък човек на този свят беше Ричард. И ужасно му липсваше.
— Ще ми липсваш, мъничката ми, но изобщо няма да разбереш кога ще се върнеш пак тук, заедно с цялото си семейство. И тогава ще можеш да си играеш с братчетата и сестричките си, а не само с един скучен старец. — Сложи я на коляното си. — Ще бъде чудесно всички вие да се върнете в Магьосническата кула. Тук ще кънти весел смях, ще има живот — както едно време.
— Като дойде майка ми, Рика никога повече няма да готви — тя ми го каза.
— Сериозно? — Зед отпи от изстиналия чай в калаеното канче, оставено на писалището.
Рейчъл кимна и продължи:
— Освен това каза, че майка ми може да успее да те накара да се срешеш. — Протегна ръчички към чашата му, за да и даде да си пийне от чая. Той и подаде канчето.
— Да се среша ли?
— Ами да, косата ти стърчи на всички посоки — продължи да кима Рейчъл с най-сериозно изражение. — Ама на мен ми харесва.
— Рейчъл! — На сводестия праг се появи Чейс и бързо се шмугна в стаята. — Пак ли досаждаш на Зед?
— Донесох му сухари — тръсна глава тя. — Рика каза, че обичал да си яде яхнията със сухари и че трябва да му донеса цяла голяма купа сухари.
Чейс вдигна юмруци на хълбоците си.
— И сега той трябва да си яде сухарите, докато някакво грозно дете му седи в скута, така ли? Та ти направо ще му секнеш глътката!
Рейчъл се изкикоти и скочи на земята.
— Приготвихте ли си багажа? — попита Зед и погледът му потърси книгата.
— Да — отвърна едрият мъж. — Искам да тръгнем рано. Ако не си си променил решението, тръгваме призори.
Зед разсея притесненията му с махване с ръка и продължи да се взира в пророчеството.
— Разбира се, че не съм. Колкото по-скоро докарате семейството си тук, толкова по-добре. Всички ще се почувстваме по-спокойни, като дойдат, ще знаем, че са в безопасност, пък и ще бъдете отново заедно.
— Какво има, Зед, нещо не е наред ли? — попита Чейс, втренчил поглед изпод вежди в лицето на магьосника.
— Какво да има? Нищо. Няма нищо.
— Просто е зает с четенето си — подкрепи го Рейчъл и като прегърна Чейс за огромния крак, прилепи главица в хълбока му.
— Зед! — повтори Чейс с властен тон, който показваше, че не вярва на нито една дума от този отговор.
