— Наистина ли?
Бердин кимна и се усмихна съчувствено.
— Присъствието на отдаване е един вид възможност да преосмислиш живота си. Наред с това то носи успокоение, покой. Може би човек, който те обича, е дошъл да те утеши.
— На теб случвало ли ти се е? — попита Вирна, забелязала топлата усмивка на устните на Морещицата.
Бердин преглътна и кимна. Плувналите и в сълзи очи бяха красноречиво доказателство за истинността на думите и.
Трийсет и първа глава
ПОТЪНАХА В ЛАБИРИНТ ОТ ЛЪКАТУШЕЩИ КОРИДОРИ и коридорчета пред Народния дворец, но не, защото се бяха изгубили или им се искаше да разгледат по-подробно двореца, а защото нямаше по-пряк път.
Дворецът не бе построен така, че да бъде удобно да се придвижваш из него. Главното и единственото, с което той бе съобразен, бе сложната и завъртяна форма на древното заклинание, вградено в неговите основи. За Вирна бе наистина удивителен фактът, че се намира вътре, в самата същност на частите, от които бе изградено заклинанието. Това беше съвършено нов начин на правене на заклинание, при това явно страхотно мащабен. И тъй като мощното заклинание на династията Рал все още действаше, тя предполагаше, че конфигурацията на основите вероятно е била начертана с кръв… с кръвта на член от династията Рал.
Докато продължаваха да навлизат все по-навътре в дълбините на двореца, тя не можеше да сдържи възхищението си от неописуемата красота на това място, от гигантските му и необозрими размери. Не че не бе виждала огромни дворци, но размерите на Народния дворец надхвърляха всичко съществуващо. Всъщност това не беше дворец в тесния смисъл на думата, а по-скоро представляваше град, кацнал насред пустошта на полетата Азрит.
Дворецът, увенчаващ колосалното плато, бе само мъничка частичка от гигантския комплекс. Самото плато представляваше медена пита, разделена на хиляди мънички килийки, стаички, коридорчета, свързани от безброй стълби в различни посоки. В долните нива на платото имаше огромни пазарища, където множество хора продаваха и купуваха всякакви стоки, предлагаха най-разнообразни услуги. За да се стигне до върха, до великолепната перла на върха на платото, трябваше да се мине по дълъг и изнурителен път, да се изкатерят безброй стъпала. Повечето от посетителите, дошли да продават стоката си или да пазаруват, така и не намираха време и сили да се качат до двореца горе. Още повече бяха пазарищата и хората в периферията ниско долу, под откритото небе.
От външната страна на платото имаше един-единствен лъкатушещ път, прекъснат от падащ мост. Дори да не бе строго охраняван, пак би било практически невъзможно дворецът да бъде нападнат по този път. Вътре, през самото плато, минаваха още много пътища към двореца на върха на платото, но вътрешните коридори се охраняваха от хилядни войски. Освен това имаше и непробиваеми порти, които при нужда се затваряха и запечатваха двореца и платото отвсякъде.
Вирна и Бердин се озоваха в доста широк бял мраморен коридор, от двете страни, на който ги наблюдаваха черни каменни статуи. Лицата на внушителните фигури бяха осветени от факли, чиито пламъци ги правеха да изглеждат едва ли не живи. Контрастът между белия мрамор и черните статуи придаваше допълнителна тържественост на мястото.
Повечето от стълбищата, по които се изкачиха, бяха широки, някои с полирани мраморни балюстради, отстоящи на повече от метър една от друга. Вирна не можеше да спре да се удивява на многообразието от каменни настилки и материали в двореца. Сякаш всяка по-голяма зала, всеки коридор и стълбище се отличаваше със свое уникално съчетание от цветове. Повечето сервизни и ежедневни помещения, през които ги преведе Бердин, бяха решени в по-скромен бежов варовик, докато по-важните обществени пространства съчетаваха богата палитра от живи цветове, подредени в контрастни мотиви, и внушаваха въодушевление и радост от живота. Някои от частните коридори, по които се придвижваха служителите на двореца, бяха с ламперии от лакиран дървен материал, осветен от сребърни лампи с отражатели, които ги обливаха с мека светлина.
Докато част от тези коридори бяха относително малки, основните артерии бяха високи по няколко етажа. Най-големите — централните линии на заклинанието — бяха осветени от прозорци, изрязани във високия таван, през които нахлуваха топли снопове слънчева светлина. Колонадите бяха не по-малко внушителни и стигаха сякаш до небето. Високо между отделните колони надничаха балкони, откъдето можеше да се наблюдава неспирният поток от хора долу. На няколко места залите, през които минаваха, бяха пресечени от въздушни коридори. Вирна даже забеляза помещение, в което имаше две такива въздушни алеи — една над друга.
От време на време се налагаше да се качват на тези по-високи нива, да минават по мостове над коридори, след което отново да слизат по различни разклонения на коридорите. Въпреки множеството извивки и завои, качвания и слизания те напредваха уверено към сърцевината на двореца.
— Насам — подкани я Бердин, щом стигнаха красива двойна махагонова порта, висока два пъти колкото човешки бой.
Върху всяко от крилата бе гравирана по една змия, чиято опашка се виеше нагоре, около някакво растение, докато главата и висеше надолу, за да се падне на нивото на очите. От зейналата паст се подаваха остри зъби, сякаш двете змии бяха готови за атака. Дръжките на вратите, които бяха малко под змийските глави, бяха бронзови, покрити с патина, която свидетелстваше за дълголетието им. Имаха формата и размерите на човешки черепи.
— Чудно — промърмори Вирна.
— Това е предупреждение — обясни и Бердин. — Целта им е да държат хората настрани.
— Не могат ли просто да сложат на вратата табелка с надпис „Влизането забранено!“.
— Не всеки може да чете. А и не всеки, който не може да чете, ще си признае, че не може, когато го хванат да отваря вратата. Докато това предупреждение им показва, че не могат просто ей така да прекрачат този праг, и е залог, че няма да имат никакво оправдание, когато стражите ги заловят.
Имайки предвид собствения си ужас, Вирна предположи, че вероятно малцина се осмеляват да прекрачат този праг. Бердин се приближи до дясното крило и с усилие на цялото тяло успя да го отвори.
Попаднаха в уютна стая, застлана с килим и облицована с махагонова ламперия, но без змийската украса. Вътре стояха на стража четирима едри гвардейци. Изглеждаха по-страшни от бронзовите черепи отвън.
Най-близкият войник направи небрежна крачка напред и им препречи пътя.
— Навлизате в забранена зона.
— Чудесно — отвърна сухо Бердин и го заобиколи. — Погрижете се да остане така.
Вирна, без да забравя нито за миг, че на територията на двореца силата и е почти безполезна, не се отделяше от Бердин. Войникът, който явно не гореше от желание да докосва Морещицата, наду свирка. Чу се тънък, пронизителен звук, който несъмнено пробиваше надалеч и стигаше до ушите на другите гвардейци в околността. Последните двама стражи също пристъпиха напред и преградиха пътя.
Единият вдигна ръка в учтив, но категоричен жест и им показа да спрат.
— Съжалявам, Господарке, но както каза колегата, а и вие несъмнено знаете, това е зона с ограничен достъп.
Бердин вдигна юмрук на хълбока си. Агиелът и се завъртя около другата и китка и след секунда бе в юмрука и. Говорейки, тя си послужи с него като с показалка.
— Тъй като и двамата служим на една и съща кауза, няма да те убивам на място. Благодари се, че днес не съм си облякла червената униформа, иначе може би щях да отделя малко време да те науча на обноски. Както ти несъмнено знаеш, Морещиците са личната охрана на Господаря Рал и нямаме никакви ограничения по отношение на местата, които желаем да посетим.
— Това ми е добре известно — кимна мъжът. — Но не съм ви виждал в двореца от доста време…
— Бях с Господаря Рал.
